/Поглед.инфо/ Все по-често говорят, че кризата, която започна след убийството на генерал Сюлеймани, ще бъде в полза на Русия, тоест ще доведе до укрепване на позицията на страната ни в Близкия изток. Междувременно основният урок на настоящата криза не е какво ще даде на Русия, а това, че до голяма степен именно на мощното присъствие на Москва в Близкия изток се дължи това, че убийството в Багдад не се превърна в атентата в Сараево.

Повече от шест десетилетия Близкият изток е най-експлозивният регион в света. След края на Втората световна война и кратката по исторически мерки Корейска война именно на него се падна званието “главен барутен погреб”. И всички се смириха, че ако новата световна война започне, то ще е именно от тук.

Ако Арабско-израелската война от 1948 г. беше мимолетна и само загатваше за бъдещите ужаси, то вече от 1956 г. Близкият изток надеждно зае мястото на бъдещия Армагедон в съзнанието на човечеството. Най-сложната плетеница от противоречия, както между регионалните сили, така и между световните сили, огромна концентрация на оръжия - и безкрайни войни и размирици, особено от началото на 90-те години, когато двуполюсният свят се разпада.

Затова не е изненадващо, че убийството от американците на иранския генерал Сюлеймани в Багдад предизвика почти паническа реакция: е сега се започна! Но не започна. И отново започнаха да се чудят защо не започва и кога ще започне. И в същото време да търсят плюсовете и минусите на настоящия шок за Русия и се съгласиха, че в резултат руснаците ще получат поне тактическа, а дори и стратегическа печалба. Цените на петрола, обръщане на Ирак към Москва, влияние върху Иран и други изгоди.

Но в действителност е важно не какво ще спечели Русия в бъдеще, а какво придоби преди 3 януари 2020 г. Защото именно благодарение на присъствието на Русия в Близкия изток рискът от нова война сега е сведен до минимум.

Русия се появява в региона точно когато се озовава в центъра на световната геополитика - през 1956г. Тогава започвата да се оформят близки отношения с Египет и Сирия и в региона се появяват не само оръжията ни (започват да ги продават малко по-рано), но и нашите първи военни инструктори. Интересът ни е не само военен: Русия става пълноправен геополитически играч в Близкия изток и именно в този момент започва процесът по освобождаване на арабите изпод западното господство. След Суецката криза от 1956 г. само за няколко години страната ни придоби сериозни позиции в редица ключови страни в региона.

Всичко започва с Египет и Сирия и до началото на 70-те СССР е влиятелен играч в региона като цяло и важен партньор за дузина арабски държави. Първо охлаждането, а след това загубата на Египет през втората половина на 70-те отслабва, но не подкопава позицията на Москва в региона. Близкият изток остава не само сцена на американско-съветско съперничество, но и показател за влиянието на СССР като суперсила. Двете арабско-израелски войни - 1967 и 1973 г. - не са война на САЩ и СССР, въпреки че и двете страни стоят на различни фронтови линии.

През 80-те години и двете страни загубват част от своето влияние. Щатите поради Ислямската революция в Иран, а Съветския съюз поради войната в Афганистан, което влоши репутацията на Москва в арабските страни. Успоредно през почти цялото десетилетие се води кървавата Иракско-иранска война, възраждаща новото ниво на сунитско-шиитска и арабско-персийска конфронтация, подхранвана от външни играчи.

Но след това се случва непредвиденото - през 1991 г. СССР изчезва. И отначало той изчезва от Близкия изток, а след това от световната карта като такъв.

Да, американската инвазия в Ирак в отговор на окупацията на Кувейт от Саддам Хюсеин можеше да се случи само при разпадащ се и губещ мощта си СССР, това се превърна в присъда за съветското влияние в Близкия изток. Загубихме почти всичко там, но загубвайки скоро собствената си страна, не забелязахме това.

Американската ера започна в Близкия изток, по време на която САЩ се опитват не само да контролират региона, но и да го преформатират. Това изначално е безумна политика. Но с какъв ентусиазъм американците се заеха с мюсюлманите!

През 2001 г. те влязоха в Афганистан, а през 2003 г. окупираха Ирак, като по същество унищожиха тази държава, един от ключовите играчи на картата, създаден от британците и французите през 20-те години на миналия век. Унищожаването на Ирак (чрез действителното отделяне на Кюрдистан и прехвърлянето на властта от сунитите на шиитите) означава едновременно последваща деконструкция на съседните арабски държави (Сирия, Йордания, Ливан) и поставя под въпрос съществуването на монархиите в Персийския залив. И доведе до неизбежното укрепване на Иран, основната регионална сила, последователно действаща от антиамерикански (антиимпериалистически) позиции.

За да се разбере това, не е необходимо дори да си голям специалист по региона, но Щатите унищожиха Ирак. Защо американците имаха нужда от хаос в региона? Теорията за контролирания хаос не издържа: просто не си представиха мащаба на катастрофата, която ще предизвика окупацията им в Ирак. Дори изтеглянето на войските не промени нищо - Ирак остана полунезависима държава, контролирана от американците отгоре, а от иранците отдолу. И тогава “Ислямска държава” дойде, сунитите бяха уморени да живеят в хаос и бъркотия, с американски протежета и шиитски владетели.

В този момент Русия се завърна в региона. Тоест връщането започна още от началото на века, но първоначално беше бавно и постепенно. Нямахме сериозно влияние. През 2003 г. можехме само по дипломатически път да протестираме срещу американската инвазия в Ирак, нямайки нито военни, нито геополитически възможности да предотвратим тази лудост. Русия все още беше слаба както вътрешно (икономически, а и Чечня) и външнополитически. Искахме да се върнем в Близкия изток, но нямаше сили.

Всичко се промени от началото на новото десетилетие. След събитията от Арабската пролет на 2011 г. и нахлуването в Либия, Путин се включи в Близкия изток. През 2015 г. Русия дойде в Сирия и до края на десетилетието се превърна в основен играч в целия регион. Отново, както преди половин век, и отново срещу американците.

Какво се е променило? Американците все още са несравнимо по-силни от нас в Близкия изток военно: броят на базите и военнослужещите им е многократно по-голям от нашия, специалните служби и НПО имат огромно влияние. Но това само по себе си не е достатъчно - през 50-те години позициите на британците и французите бяха два пъти повече от съветите, а през 70-те Западът имаше много по-голямо военно присъствие в региона от Москва. Важни са тенденциите. И отново играят в наша полза.

Окупацията на Ирак разруши имиджа на американците в Близкия изток. А след Арабската пролет и войната в Сирия Щатите окончателно загубиха доверието на арабите.

Ако по-рано само арабинът на улицата ги мразеше, сега арабските лидери ги презират. Щатите са недоволни от своите съюзници, които гледат как Вашингтон „е увиснал“ в региона, без да има сили да напусне и без стратегия да остане. Америка не се нуждае от Близкия изток, поне Америка на Тръмп, която се опитва да спечели превес в самия Вашингтон. Но просто излизането от капана на Близкия изток е невъзможно. Щатите са потрошили такъв ресурс там, че опитите за прехвърляне на отговорността върху другите се провалят.

И към кого да я прехвърлят? Вашингтон се опита да обедини арабските страни срещу Иран, играейки със страховете на саудитците и подбуждайки сунитско-шиитските противоречия. Но нищо не се случи: арабите разбират, че САЩ рано или късно ще напуснат региона, но Иран винаги ще си остане там. Тръмп искаше да помири арабите с Израел, надявайки се да плати на палестинците, но само изостри противоречията на Палестина и Израел. В резултат на това до края на десетилетието САЩ се провалиха Близкия изток и не знаят как да сложат край нито на афганистанската авантюра, нито на иранската блокада. Все пак трябва да си тръгнат. И защото са гонени, и защото самите те са осъзнали безполезността на предишния курс.

В този смисъл убийството на генерал Сюлеймани от Доналд Тръмп е с абсолютно вътрешноамерикански характер - Тръмп толкова се страхува да не стане „слабият Картър“ (при който през 1979 г. беше превзето посолството на САЩ в Техеран) и загуби изборите, че предприе изключително авантюристична стъпка. Убийството на Сюлеймани трябваше да покаже на американците колко е як Тръмп и в същото време да демонстрира пред Техеран неговата непреклонност.

От гледна точка на конфронтацията между САЩ и Иран нищо не се е променило. Иранците по-рано отказаха да преговарят с Тръмп, докато той не намали санкциите. След като уби Сюлеймани, Тръмп не искаше да провокира иранците в директни атаки срещу САЩ. Той просто искаше да подобри вътрешното им политическо положение за тяхна сметка. Лудо решение? Отчасти да. Защото той даде повод на иранците да атакуват американците в Близкия изток. Което от своя страна би довело до необходимостта от ответен американски удар с риск да се изплъзне в голяма война.

Какво я спря? Три неща.

Първо, Тръмп не иска война с Иран - и Техеран разбира това.

Второ, Иран не иска война със САЩ - и това се разбира във Вашингтон.

И трето, Русия не иска тази война. Тя е регионален съюзник на Иран (в Сирия) и е готова да приеме Иран в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), което ще направи нашите страни вече съюзници в Евразийската организация за сигурност. Русия се върна в Близкия изток, защото отново стана глобална сила. Но тя не е дошла в региона заради войната. Сирийската кампания е само форма на завръщане. Интересите ни в региона са свързани с неговото успокояване, а не дестабилизация.

Възстановил единството и мира в Сирия, приятелство с Египет, изграждайки мостове със саудитците и Емиратите, все повече координирайки се с Турция и приближавайки се до Иран, Владимир Путин демонстрира способността на Русия да действа като важен и необходим партньор за всички регионални играчи. Не изправяйки ги един срещу друг, не залагайки на ескалацията на противоречията, а говорейки последователно и доказвайки своята надеждност, Русия не просто запълва вакума, създаден след изтеглянето (не физическо, а геополитическо) на американците. Тя става онзи възпиращ фактор, който не позволява на света да попадне в нов Армагедон.

Ясно е, че нито президентът Тръмп, нито Рахбар Хаменей искат война. Но понякога светът се плъзга към бедствието против волята на владетелите. Присъствието в Близкия изток на Русия елиминира възможността за случайно начало на бедствие: експлозията на 3 януари в Багдад няма да бъде повторение на изстрелите от 28 юни 1914 г. в Сараево. И това е основната полза не само за Русия, но и за целия свят.

Превод: В.Сергеев