/Поглед.инфо/ Добре, че журналистите не командват армии. В противен случай човечеството отдавна щеше да се самоунищожи в обща месомелачка, започнала заради евтина сензация.
Тази сутрин чух (видях, прочетох) няколко пъти, че „Русия прекъсва отношенията с ЕС“, „Русия прекъсва отношенията с ЕС“, най-мекото беше „Лавров предупреди ЕС за прекъсване на отношенията в случай на нови санкции“. Стигна се до там, че никога не бързащият Кремъл успя, дори преди обяд, през устата на Песков (който обикновено „не е в течение“, но този път е) да призова да не се изкривяват значението на думите на министъра и не се издърпват извън контекста.
Това не е случайно. Изявлението на Сергей Лавров, който призна хипотетичната възможност за прекъсване на отношенията с ЕС, е наистина изключително остро. Нещо повече, звучеше почти едновременно със знаковата реч на Съвета за сигурност на ООН от Василий Небензя, който абсолютно безмилостно и без традиционните дипломатически заобиколки се скара на европейските ни партньори за Минските споразумения, настоявайки да покажат къде има някакви "задължения" на Русия, обясни какво точно трябва да направи Москва, ако не дължи нищо на никого, както и да обвини Франция и Германия в съучастие в престъпленията, извършени от украинския терористичен режим и да им откаже на тази основа статута на посредници.
Тези неща не се случват случайно. Тонът на руската дипломация рязко се втвърди. Според мен процесът си течеше. От забулени намеци, че маневрите на Запад не подвеждат никого и Русия разбира отлично кой всъщност организира цветните удари срещу кого в постсъветското пространство и дестабилизира обстановката по света като цяло, Кремъл и площад “Смоленски” се преместиха към по-преки и недвусмислени обвинения към Запада в двуличие. Акцентът обаче винаги е бил върху желанието на Русия да поддържа работни отношения със Запада.
Повратната точка беше речта на Путин в Давос, на която на Запада беше намекнато, че е престанал да бъде традиционен Запад, превърнал се в някакъв кръстоска между африканско село и гей публичен дом и че Русия се съмнява в целесъобразността на поддържането на отношения такъв партньор. Западът традиционно се преструва, че не разбира намека. Върховният представител на ЕС по външните работи и политиката на сигурност Жозеп Борел отиде в Русия, като трябваше да насочи “схизматичен” Кремъл по правия път. Лавров обаче посочи на Борел “прав му път”, а освен това към родината се отправиха полски, шведски и германски дипломати, след като тълкуваха своите права и задължения, свързани със статута им, в малко разширена форма.
Изявлението на Лавров в интервюто при Соловьов просто продължава информационна кампания, предназначена да обясни на Запада, комуто е трудно да се приема неприятни за него новини, че Русия се е отдалечила от тезата, че няма алтернатива на сътрудничеството със Запада и е все по-склонна към алтернативни варианти. От Запада се иска да мисли сериозно и да се бори за Русия.
Това затягане на външнополитическите позиции се случи едновременно със затягането на руската вътрешна политика. Още през 2014 г. в една от статиите си предупредих руските либерали, че страната е влязла във войната и че оставането им на прозападна позиция рано или късно ще доведе до там, че ще трябва да бъдат изчистени от националната политика . Оттогава са изминали повече от шест години. През цялото това време руските либерали продължиха да се ориентират към Запада, изхождайки от факта, че Западът ще победи, а те, след победата на Запада, ще бъдат „руски фолксдойче“. Глупавият Аркадий Бабченко, който разказа как ще влезе в Москва с танк “Абрамс”, не изтърва на глас мечта, а увереността на повечето от обкръжението му, че въпросът така ще приключи.
Краят на 2020 г. - началото на 2021 г. бяха белязани от масивен преход на либералните бохеми към страната на доброто. Те се отказаха от любимия си преди това Навални и започнаха да стават по-патриотични и от най-закоравелите патриоти. Не защото Альоша публично предаде родината си и не защото Альоша обиди ветерана и не се разкая. Те и преди знаеха какъв е Альоша. Просто повечето либерални бохеми имат отличен нюх за политически победители, в противен случай не биха могли да продават десетилетия подред ненужните си услуги на променящите се политически режими. И така чувствителните им носове доловиха миризмата на поражението на Запада. И те, както младият Константин Райкин пя в съветския мюзикъл “Труфалдиньо от Бергамо”, „винаги са за тези, които печелят“.
Неслучайно това „прозрение“ на „руското фолксдойче“, които се подготвяха за бургомистър и полицай за окупационния режим, се случи едновременно с рязкото затягане на тона на руската дипломация и неслучайно съвпадна с преврата в Съединените щати, по време на която властта беше завзета от групата около Байдън и Клинтън, която започна изграждането на американски корпоративен тоталитаризъм. Превратът на американската финансова олигархия, която свали Тръмп и подкрепящите го традиционалисти, както и остатъците от индустриалния капитал, беше просто най-яркото доказателство за поражението на САЩ и колективния Запад в Четвъртата (след Студената) световна война. Законите и правилата се отхвърлят и управляващата група преминава към терористичен контрол, когато вече не може да запази властта чрез механизмите на демократична държава.
Американският модел, който отдавна е загубил ресурсната си база, също е загубил своята цивилизационна привлекателност. Тези загуби бяха толкова непоправими и толкова болезнени, че финансовата олигархия, която контролираше Съединените щати, в конвулсивен опит да запази властта си реши да жертва международния авторитет на Съединените щати. След това САЩ и Западът останаха без механизми за борба за запазване на своята политическа, икономическа и културна хегемония. Русия, включително руската дипломация, жъне плодовете на практически спечелената, макар и все още не завършена, война (ситуацията е като през февруари 1945 г., когато се провежда конференцията в Ялта).
Сега ЕС е в позицията на Румъния и Финландия в края на Втората световна война, които, като най-лоялни съюзници на Хитлер, през 1944 г. преминават към страната на доброто през 1944 г. и избягват териториални загуби (с изключение на малкия регион Печенга, завладян от Финландия, която преди това е предоставял на Хелзинки достъп до Баренцово море). Дори политическият режим във Финландия изобщо не се е променя, а в Румъния се променя едва в самия край на 1947 г. и не толкова по волята на СССР, а в резултат на настоящата вътрешнополитическа ситуация. Ясно е, че никой не е цепил басма на губещите румънци и финландци, а условията са им продиктувани с строг тон.
Сега в същия тон Русия разговаря с ЕС, като му обяснява, че не е късно да се направи правилният избор, но никой няма да завлече насила Европа към щастието. Ако ЕС не премине на страната на победителите, макар и в последния момент, тогава „горко на победените“.
Много хора задават разумен въпрос: беше ли невъзможно да се говори със Запада по същия начин през 2004, 2008, 2012, 2014? Не можеше. Тогава още не бяхме спечелили и бяхме много далеч от победата и врагът беше силен. За да кажем на Европа: „Не ни пука“, бяха нужни години не само за създаване на модерни ефективни въоръжени сили, но и за търсене и развитие на нови пазари на продажби, изграждане на нова логистика, полагане и защита на новите търговски пътища, осигуряване на финансови , икономическа и не само технологична независимост, но и сигурността на страната. Ако бяхме започнали да разговаряме с Европа под формата на ултиматуми преди двадесет години, единството на Запада в намерението да смаже Русия щеше да е много по-силно и щеше да се наложи да отвърнем на удара при много по-лоши условия. Твърде рано не е по-добре от твърде късно. Всичко трябва да се направи навреме. Русия засега успява, но на Запад има над какво да помислят: може да няма второ „предложение на Лавров“.
Превод: В. Сергеев