/Поглед.инфо/ “Правото е нищо без сила, способна да принуди към съблюдаването на правото”

Владимир Ленин.

Замяната на съгласуваното международно право с несъгласувани неогласени правила не е толкова неочаквано и парадоксално, колкото може да ни се стори. И напълно съвпада и произтича от общата англосаксонска традиция на некодифицираното право. Само че развито и доведено до крайност.

Разликата между кодифицираното континентално прави и некодифицираното британско съществува от векове. Кодифицираното право предполага известния постулат: “Няма престъпление без споменаването му в закона”. От една страна това произтича от традициите на римското право, а от друга получава завършена форма едва по времето на Наполеон, който окончателно утвърждава тази формула.

В този случай съдът изхожда единствено от утвърдените и известни формули на кодекса и само решава дали едно или друго деяние попада под един или друг член и под кой именно. И определя степента на наказанието в диапазона, който е вписан в закона.

Съответно не може да бъде закон норма, която не е огласена и не е била известна от рано. Практически цялото съвременно международно право е изградено на тези основи. Но е сформирано до голяма степен след Втората световна война и отразява съответния баланс на силите.

Англосаксонската правна традиция залага на друго. И се образува във времената, когато римската власт напуска Британските острови, започват да се образуват нови кралства и помежду си се смесват останките от римското право, църковният канон и традициите на обичайното право на различните племена. В резултат на това кралските съдии, осъществяващи функциите си на свиквания в едни или други племена и села, вземат решения въз основата на собствените си представи за един или друг случай и едни или други норми, но задължително предвид доминиращите представи за норма и справедливост сред тези групи, които са най-влиятелни във въпросната местност.

Тоест, за разлика от съдиите в континентална Европа, те поемат функциите на законотворци. Налага се традицията на прецедентното право, от една страна за закон това, което се приема за правилно от даден съдия, ако дадено решение не е използвано при инциденти с подобни обстоятелства по-рано. От друга страна задължава при всички бъдещи подобни случаи да се ръководят от прецедента, от трета се приема, че престъпление не е това, което е по-рано записано в закона и огласено за сведения на тези, които трябва да изпълняват този закон, а това, което един съдия е обявил за престъпление.

До известна степен това позволява гъвкавост на съда и взема предвид нестандартността на всяка нова ситуация, а от друга понеже няма абсолютно идентични ситуации, позволява да се разгледа всяка ситуация като нова и не попадаща нито под членовете за закона, нито под по-рано приетите прецедентни решения на предишни процеси.

Като част от утвърдената традиция за Великобритания, Америка преминава през периода на „Линчуванията“ като не се основаваше на закона, а на идеите за това какво е допустимо и справедливо в дадено село и околностите му. Само в Шатите тази система на некодификация беше допълнена от „прашно законодателство“ като вече кодифициран елемент, тоест система от стари, екстравагантно съставени, но остарели и неприложими закони, федерални и местни, които отдавна са загубили значимост и следователно не се помнят.

Загубили своята актуалност, те не се помнят, не се съблюдават, което в обикновени ситуации не притеснява никого. Но общото поле на тези закони е такова, че при необходимост и желание често позволяват, по отношение на конкретно нежелано лице, да се избере необходима, отдавна забравена присъда.

Заедно принципът за некодифициране на закона и наказанието и възможността за избор на необходимия артикул за конкретно лице създават отношение към "свободното нормотворчество", което позволява всяко действие, ако е необходимо, да бъде обявено за престъпно, тоест да се обяви прецедент за норма, по-висока от кодифицираните норми, и да се обяви всяка ситуация като стар прецедент или кодифицирана норма.

Формално остава едно ограничение: такова нормотворчество може да се изпълнява единствено от съда. Но англосаксонската традиция разбира и съда напълно творчески, давайки приоритет на съдебните заседатели. Именно те, а не съдията по правило признават обвиняемия за виновен или невинен.

Наистина, статутът на заседател трябва да се предостави на някои и сами уж не могат да се обявят за такива. Но тук отново принципът на прецедента: ако няма закон, по който някое събрание има право да се обяви за Съд на заседатели, то може да се обяви като такъв предвид признаването на наложилата се ситуация за уникална и да създадат прецедент, ставащ в бъдеще правна норма.

Стара британска англосаксонска традиция: всяка ситуация може да бъде призната за излизаща от рамките на настоящите норми. Затова и се допуска провъзгласяването на нова норма. При това нормата се обявява за такава не в резултат на някаква предварителна процедура, а в момента на използването ѝ, след което тя бива огласена.

И правоприлагането не става в някаква утвърдена по-рано инстанция, а от тези, които са се обявили в момента за имащ право на заседател.

Иначе правилата, за които днес говори Западната коалиция, тази на англосаксонските васали – е някакво абсолютизиране на принципите на англосаксонското некодифицирано прецедентно право. Което действа единствено докато носителите му имат силата за принуда към неговото съблюдаване и не действа, когато тези, спрямо които се прилага, имат сила да се противопоставят.

Какво сдържа произвола на кралските съдии в ранната Англия? Фактът, че в края на процеса трябва да се върнат в столицата през горските гъсталаци и с твърде несправедливо решение рискуват да получат стрела от някой обиден селянин - и следователно вземат решения в рамките на някои общоприети идеи.

Превод: В. Сергеев

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели