След три десетилетия задълбочаване на икономическото неравенство населението на развитите страни е ядосано и разкрива своето недоволство на избирателните урни и по улиците. Да обърнем внимание на проблемите на неравенството по отношение на по-малко обсъждания аспект на тази тенденция: снижаването на социалната мобилност между поколенията.
Неравенството и отсъствието на социална мобилност са тясно свързани с географията, при това градските райони като правило работят много по-добре от селските. В САЩ Институтът „Брукингс“ съобщава, че градовете с население повече от един милион души осигуряват 72% от общия ръст на заетостта след финансовата криза от 2008 година в сравнение с 6% за градовете с население от 50 до 250 хил. души. През 1970 година работната заплата в горните 2% от мегаполисите на САЩ се е увеличила почти със 70% в сравнение с 45% в останалата част на страната.
По аналогичен начин във френския регион Ил де Франс, в който влиза Париж, БВП на глава от населението се е увеличил със 148% от средното в страната през 1975 г до 165% през 2010 година, докато в по-неразвитата Лотарингия този показател се е снижил от 95% до 76% за същия период. Това разделение може да се види и в Германия, макар един голям град, Берлин, да изостава от останалите. През 2016 година БВП на глава от населението в най-бедната провинция на Германия, Мекленбург-Предна Померания, е едва 29 133 долара., което е с 60% по-ниско отколкото в Хамбург с 69 719 долара. Средният показател в страната е 43 110 долара.
Изследването, проведено от комисията UK2070, показва, че от 1971 до 2013 година съвкупният ръст на производството в Северна Англия е паднал със 17%, а в Лондон с 12.
Тези тенденции могат да се проследят от 80-те години на ХХ век, когато президентът на САЩ Роналд Рейгън и министър-председателят на Великобритания Маргарет Тачър започнаха да провеждат структурни реформи, целящи повишаването на конкурентоспособността чрез балансиране на техните икономики и ограничение на влиянието на профсъюзите. Но, макар и тези реформи да са донякъде оправдани – спомнете си „стагфлацията“ от предишното десетилетие – малко е направено за смекчение на социалните им последици.
Това е провал на политиката, задълбочаван от последствията на техническия прогрес, който води до това, което икономистът Денис Сноуър нарича „разединение“ на икономическите и социалните траектории: дори при ръст на БВП реалната работна заплата и перспективите за ръст остават на предишното равнище или се влошават за широките слоеве на населението. Например, Институтът за икономическа политика съобщава, че между 1979 и 2018 година чистата производителност на труда в САЩ се е увеличила със 70%, а реалната почасова работна заплата се е увеличила едва с 12%. Днес 14% от американците, повече от половината от които са цветнокожи, са „работещи бедни“ (работници, работещи на пълен работен ден с доходи, които са по-малко от 200% от чертата на бедността“.
С нископлатена работа и малка надежда за придвижване напред, нарастващ дял хора е заседнал в някакво висящо състояние, припечелващ твърде малко, за да свърже двата края, но твърде много, за да претендира за държавна поддържка. С времето те стават икономически, социално и културно изолирани, все по-обидени на процъфтяващия елит и уязвими за обръщане към неонацистките популисти и авторитарни дейци.
Тази динамика е най-силно изразена в САЩ, където тя помогна за избирането на президента Доналд Тръмп, а във Великобритания за Брекзит. Но понеже по-голямата част от западния свят последва примера на Тачър и Рейгън, сега тя поразява всички развити икономики, разделя обществата и сдържа развитието им.
Нищо от изброеното не трябва да ни изненадва. През 1995 година социологът Ралф Дарендорф описа „порочния избор, предизвикван от глобализацията. Той отбеляза, че за да станат и останат конкурентоспособни на международните пазари, страните са принудени да използват ресурсите така, че да заплашат социалната сплотеност и политическата свобода.
Този избор доведе, например, до нова форма на неравенство, която Дарендорф нарича „разцепление“, при което за едни има път към висините, а за другите остава да „копаят“ дъното. Той предсказва, че появата на „низш клас“ е изключително опасно, както в икономически, така и в социален план и ще породи съблазън към авторитаризма. Вместо това, следвайки логиката на неолиберализма, страните са се съсредоточили върху икономическия ръст.
Настъпило е време да се вслушаме в призива на Дарендорф. Това не означава протекционистка политика, която не само би подкопала икономическия ръст, но и потенциално би засилила авторитарните съблазни, предвид връзката на такава политика с политиката на национална и расова идентичност. Вместо това е нужно комплексна програма, включваща проверени мерки за повишаване на икономическата сигурност и социалната и политическа активност.
На първо място страните трябва да реформират данъчните си системи с цел намаляване на различията в благосъстоянието и поощряване на предприемачеството и създаването на работни места. Междувременно, следвайки примера на Калифорния, където инвестициите в държавните университети след Втората световна война имат решаващо значение за последвалия икономически успех, трябва да спомагат социалната мобилност чрез инвестиции в образованието и професионалната подготовка.
Също така е необходима социална защита, ориентирана към тези, които са най-уязвими пред глобализацията, а също така политика на компенсация на регионалните различия, включително управляема миграция (както вътре в страните, така и на международно равнище). През 30-те години на ХХ век новият курс на президента на САЩ Франклин Рузвелт, който изведе САЩ от Голямата депресия, включва такива мерки, както и аналогичните програми в Европа.
Накрая, за противодействие на социалната изолация и фрагментация е необходимо да се положат усилия за засилване на гражданското общество и поощряване на постоянните, заслужаващи доверие и уважение обществени дебати. За преодоляването на социалните и културните различия може да са необходими десетилетия. Въпросът е дали лидерите ще направят това, което е нужно.
Превод: В.Сергеев
