/Поглед.инфо/ Може би преди празнуването на Нова година не е предизвиквало такова усещане като този път. Дори публикациите на онези, които обичат да обобщават резултатите от изминалите дванадесет месеца в социалните мрежи, бяха много по-рядко от обикновено и изглеждаха на фона на новините от фронтовете като някакво далечно ехо, ако не от преди коронавируса, то от преди февруари.

Никога досега „32 декември“ не е следвал звъна на часовника със същата безпощадна и неизбежна очевидност.

Изпитанията, пред които сме се изправили Русия и, всеки по свой начин, всички ние, доведоха донякъде променено усещане за времето. Годините вече са трудни за измерване, десетилетията са някак по-удобни. И сега, очевидно, чакаме десетилетие на турбуленция.

Всичко това ще бъде възмездие за грешките от миналото и уроците на историята, които "цивилизованият свят" предпочете да пренебрегне.

През 1991 г., с разпадането на Съветския съюз, мнозина и на Запад, и в Русия вярваха, че светът има уникален шанс. След края на Студената война САЩ и техните съюзници можеха сами да оформят нов световен ред, който да осигури постепенния триумф на демокрацията, капитализма и „земята, в която текат мляко и мед“ в планетарен мащаб. Тази подредба устройваше почти всички играчи - както тези, които останаха на масата, така и тези, които седнаха на овакантеното място в СССР: чрез устата на Андрей Козирев Русия на Елцин изостави националните си интереси, заявявайки, че сега иска да обърне внимание преди всичко за интересите на цялото човечество. Китай по това време беше по-малко многословен и по-предпазлив от сега, Индия все още не беше набрала сегашната си мощ и с всеобщо съгласие (понякога мълчаливо) Америка получи картбланш да изгради свят по свой образ и подобие.

Но както се оказа, износ на демокрация не се предвижда. Или по-скоро беше, разбира се, обявен, но всъщност не се говореше за никаква демократизация и изграждане на единна световна общност. Западът се държеше не като архитект на бъдещето, въпреки че имаше всички възможности да създаде идея, обща визия, която да обедини човечеството, а като кръстоносец, който е получил три дни, за да разграби града след дълга обсада. Този град беше целият свят и трите дни се превърнаха в три десетилетия.

Опиянен от победата в Студената война, хегемонът започва да върши своите хегемонистични дела. Първо той нахлу в Ирак, организирайки там „Пустинна буря“ – и на фона на агресията на Саддам срещу Кувейт това изглеждаше ако не необходимо, то поне не престъпно. Но постепенно, поради липсата на конкуренти, САЩ престанаха да мерят силата си. Първо, Югославия - тук престъпната намеса на НАТО в конфликта завърши с успех за Запада. По-нататъшните стъпки обаче най-накрая убедиха света: едноличното управление на Вашингтон не само не носи глобална справедливост, но е проблематично дори за самите САЩ - и в резултат на това за други страни.

Първо нахлуването в Афганистан, превърнало се 20 години по-късно в срамно бягство, а след това и новата операция в Ирак, поставила прекрасна основа за появата на „Ислямска държава“, показаха изключително убедително, че САЩ не се справят.

В същото време, под прикритието на демократизацията и с подкрепата на Белия дом, на власт дойдоха хора, които бяха много далеч от ценностите на свободата, равенството и братството - например Саакашвили, който отприщи война в Южна Осетия и ускорилия окончателното разцепление на Украйна Юшченко. Подобни събития се наблюдават и в Близкия изток - нито една държава не започна да живее по-добре след "арабската пролет", а някои дори престанаха да съществуват.

Всички тези събития ни принудиха да се върнем от фантазиите за единно човечество към суровата реалност на един несъвършен световен ред, който между другото продължаваше да действа тук според старите закони - поне по отношение на международните отношения.

И тези закони са следните: с течение на времето системите на международни отношения се заменят взаимно, осигурявайки за известно време относително стабилно съществуване на участващите страни. Това става чрез правилата на играта, формулирани в международни договори и институции, които осигуряват тяхното спазване. Тъй като тези институции отслабват и балансът на силите се измества, една система се заменя с друга. На хартия всичко изглежда гладко, но има едно нещо: от 1648 г., когато се формира първата - Вестфалската - система на международни отношения, преходът от една система към друга никога не е бил мирен. Винаги е предшестван от големи конфликти: Виенската система бележи края на Наполеоновите войни, Версайската система бележи края на Първата световна война, а Ялтенско-Потсдамската бележи края на Втората световна война.

Гаранти на последната система бяха САЩ и СССР, които оглавяваха капиталистическия и социалистическия блок, като цяло еднакви по сила. Но след доброволния отказ от ролята си от Съветския съюз, тя фактически престана да съществува.

И сега можем да обобщим междинните резултати: Западът не можа да предложи на света универсален нов модел на устройството и едноличният контрол се оказа извън неговите възможности. И тук стигаме до разочароващото заключение: предстои ни дълъг период на формиране на новата система.

И както показват последните четири века от световната история, всяка следваща война, в която се ражда световният ред, е по-кървава от предишната.

Това означава ли, че ни чака Трета световна? Е, поне това, което се случва сега, дава надежда, че лидерите на водещите сили разбират опасността от ядрен конфликт и се опитват да го избегнат. Може би светът ще се изправят пред поредица от регионални конфронтации, като ще стане свидетел на отслабването на вчерашните лидери и укрепването на амбициозните съперници.

Вероятно специалната операция на руските войски в Украйна е първият по рода си конфликт. Русия се оказа основният губещ в Студената война и следователно (за разлика например от Китай) не можеше да си позволи спокойно прогресивно развитие, тъй като беше изправена пред заплахата от по-нататъшен срив поради разширяването на НАТО на изток.

Факт е, че ако беше загубила военната база в Крим през 2014 г., Русия не би могла да проведе военна операция в Сирия: Новоросийск нямаше да се справи с предоставянето на войски в Близкия изток по същия начин, както Севастопол можеше да направи. И без участието на Кремъл режимът на Асад нямаше да оцелее в конфронтацията с „Ислямска държава“ и опозицията. Това би превърнало региона в огнище на нестабилност – тогава щеше започне износът на радикален ислямизъм към Кавказ и други мюсюлмански региони на Русия. А там терористичните атаки в Москва са на една ръка разстояние. Някой съмнява ли се, че екстремистите и сепаратистите щяха да получат подкрепа от "цивилизования свят"? Е, историята показва, че идеологическите противоречия не са попречили на Запада активно да спонсорира враговете на Русия.

Всичко това превръща Русия в основен интересуващ се от формирането на нов световен ред, който да гарантира нейната сигурност. Основният, но не и единственият. Китай, Иран, Индия, Саудитска Арабия и много други страни набраха сила през последните три десетилетия и са готови да защитават своите интереси. В някои случаи в конфронтация не само със Запада, но и помежду си. Но докато досега успяваха да преговарят помежду си, борбата между „ревизионистите“ и „пазителите“ на отпадащата система на международните отношения става все по-остра и не само на украинския фронт.

А такива проблеми не се решават набързо.

Превод: В. Сергеев

Абонирайте се за Youtube канала на новото музикално предаване "Рефлексии" и ще преживеете прекрасни мигове с музиката на Барока: https://www.youtube.com/watch?v=HoGUFCffd70

Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com