/Поглед.инфо/ На 24 февруари т.г. се навършват 4 години от открития въоръжен конфликт на НАТО против Руската федерация. Същият носи различни имена. Москва го нарече «Специална военна операция»/СВО/. Западът го назова «Войната на Русия срещу Украйна». Трети го заклеймиха като «нагла руска агресия» и т.н, и т.н.
Ще се опитаме в дадения материал да представиме само факти и нека читателят сам реши, кое от тези наименования е най-вярно и отговаря на истината за този конфликт.

Вместо въведение

Несъмнено е едно: Този конфликт има много аспекти. В някакъв смисъл той прилича на руска кукла «матрьошка», където като я отвориш и се показва друга, а след това трета и четвърта, та даже пета и шеста.

В този смисъл този сблъсък има различни лица, които ще се опитаме да представим и най-вече да подкрепим с факти, които разкриват същината на конфликта, а именно:

  • Гражданска война - Безспорно конфликтът има характер на гражданска война на разкъсаното бивше съветско пространство. Както винаги при Гражданска война имаме най-малко две противостоящи си страни. В случая в тази част от бившето съветско пространство, каквото става Украйна, във времето вземат връх регенерирали се остатки от миналото - фашизираната крайнонационалистическа структура на Степан Бандера – ОУН/Организация на украйнските нацоналисти/ -УПА/Украинска повстанческа армия/. Същите, нищо ново ненаучили и нищо старо незабравили, тръгват на открит реванш. Този реванш има две основни цели – първата крайно русофобска, изразена в лозунга «Москаляку на гиляку», т.е. «Руснакът на клона», т.е. на бесилото. А другата е удар върху всичко нормално - от леви активисти до мирни и неутрални граждани, които не изразяват подкрепа на такава политика. Интересното в случая, че официалният Запад – политици, основни средства за масова информация, формиращи общественото мнение, си «затварят очите» пред тази проява на възраждане на нацизма и фашизма в Украйна. Те до ден днешен предпочитат да мълчат по този въпрос. Тези сили са подкрепяни без да се вдига много шум;

  • Цивилизационна война – в дадения конфликт, особено на фона на развихрилата се крайна русофобия се вижда мрачния образ на цивилизационната война. Известно е, че с Великите географски открития светът става свидетел на колониализма на водеши западноевропейски страни. Те успяват да подчинят автохтонното население на Северна, Южна Америка и Африка, мощните ислямски цивилизации, Индия и Китай. И остава една единствена сила, която Западът никога не успява да покори. И колкото пъти се вдига на поход срещу нея, толкова пъти трябва да „ближе раните си“. Става дума за Руската империя/РИ/ и СССР, т.е. за „Руския свят“. Естествено е, че такъв противник се превръща в „най-страшен враг“ – “Hostis pessimus”/лат.ез./, който трябва да бъде описван с най-черни и отвратителни тонове. И затова в масовото съзнание на западните общества „Руският свят“ е разглеждан с неприятие, ненавист и страх. Днес на практика ставаме свидетели на нов етап на тази цивилизационна война;

  • Геополитическа война - След Втората световна война светът става свидетел на т.нар. „Студена война“ от страна на Запада, а по-точно “PaxAmericana”, която има за цел да сломи „Червеният проект“/PaxSovietica”/. В рамките на това противостоене са разработвани различни планове и стратегии:

  • Операция „Немислимото“ е кодовото наименование на два плана - нападателен и отбранителен. Тези планове разработени през пролетта на 1945 г., предвиждат възможен военен конфликт през лятото на същата година между Британската империя и САЩ от една страна и СССР, от друга;

  • Плановете „Тоталити“/1945 г./, «Троян»/1948 г./ и «Дропшот»/1957 г./ предвиждащи атомни атаки срещу водещи градове на СССР и осъществяването на пълноценна ядрена война, с цел да се реши окончателно «Руския въпрос». Само фактът, че Съветският съюз разработва собствено ядрено и термоядрено оръжие, както и носители на същото, спира реализацията на тези планове;

  • «Харвардският проект», предвиждащ осъществяването на т.нар. «Хибридна война» с помощта на «Агенти на влияние».Ключовата цел на „Харвардския проект“ е унищожението, по думите на тогавашния президент на САЩ Роналд Рейгън, на „Империята на Злото“, т.е. на СССР. В крайна сметка този проект успява и СССР е разпаднат. Но остава Руската федерация», при което на Мюнхенската среща по сигурността през 2007 г. президентът В.В. Путин огласява, че моноцентричният свят начело със САЩ е опасен и несправедлив модел на международни отношения и Москва изразява своето несгласие с подобно положение;

  • «Хюстънският проект», който предвижда чрез «хибридни действия» Русия да бъде радздробена на редица малки държави и части враждуващи помежду си.

Предпоставките за конфликта

Конкретно трябва да кажем, че въпреки заявленията, че след края на «Варшавския договор» НАТО няма да се «движи на Изток» светът става свидетел точно на обратното. САЩ отказват да съществува документ, където да са давани гаранции за това, че НАТО няма да включва страни от Източна Европа или републики от бившия СССР. Но се оказва, че по разкрити от самите американци протоколи на разговорите, такива обещания са давани от представителите на Вашингтон, макар и да не са фиксирани в документ.

Активизирането на процеса за създаване на бившето съветско пространство на враждуващи помежду си отделни части започва с т.нар. «Майдан» в Украйна, стартирал през ноември 2013 г. и завършил през 2014 г., при което властта попада в ръцете на враждебно настроени към РФ сили. Същите веднага започват т.нар. политика на «дерусификация», която предизвиква силна реакция особено в Крим и Донбас.

На полуостров Крим, който има автономен статут в рамките на Украйна, е проведен през март 2014 г. референдум, след което Кримският полуостров в административните му граници в Украйна – Автономна република Крим и град Севастопол се присъединяват към Руската федерация. По-късно през април 2014 г. в Донбас започват действия, които водят до създаването на Донецката и Луганската народна републики. Киев вместо да търси начин да реши безкръвно създалата се ситуация и да запази създадените републики като автономни образувания в рамките на Украйна, тръгва на пълномащабна война срещу тях. На практика се осъществява геноцид срещу собственото население, само защото то желае да запази руския език като роден, както и да има правото да съхрани руското си самосъзнание.

При военните действия се стига до масови убийства на граждански лица, включително на деца – над 200 такива. Междувременно започва да пристига помощ от РФ, включително руски доброволци, които вземат участие във въоръжения конфликт.

Междувременно на 11 май 2014 г. се провежда референдум в непризнатите от Киев ДНР и ЛНР, които обявяват държавна самостоятелност. В рамките на военните действия се осъществяват т.нар. Първо и Второ Мински споразумения.Споразумението от Минск-2 е прието след боеве между милициите от самопровъзгласилите се Донецка и Луганска народни републики и украинската армия, които завършват с превземането на района на Дебалцево от милициите. В Минск се провежда среща в Нормандски формат с участието на лидерите на Русия, Украйна, Франция и Германия - Владимир Путин, Петро Порошенко, Франсоа Оланд и Ангела Меркел. Документът е подписан от контактната група, а лидерите на четирите страни го одобряват с декларация. Минск-2 включва следното:

  • Страните се споразумяват да прекратят огъня и да изтеглят силите си от линията на съприкосновение;

  • Присъствието на тежки оръжия в буферната зона е строго забранено. Системите „Ураган“, „Смерч“ и „Точка У“ трябва да бъдат изтеглени на 70 километра;

  • Наблюдатели на ОССЕ трябваше да следят за спазването на тези разпоредби;

  • В допълнение към размяната на пленници на принципа „всички за всички“, са обсъдени и амнистия за участниците в сблъсъците и възстановяване на икономическите връзки.

През февруари 2021 г. руският президент Владимир Путин заявява, че Минските споразумения са „убити“ поради нежеланието на властите в Киев да ги изпълняват. Същият месец РФ признава ДНР и ЛНР. През май 2021 г. украинският президент Володимир Зеленски нарича Минските споразумения „дипломатическо блато“, което поддържа „замразен конфлика“. Той твърди, че Киев не е нарушил споразуменията.

На 7 декември 2022 г. «Die Zeit» публикува интервю с бившия германски канцлер Ангела Меркел, която определя Минските споразумения като опит да се спечели време за Украйна. „..[Украйна] също използва това време, за да стане по-силна, както можете да видите днес. Украйна от 2014-2015 г. не е днешната Украйна“, казва тя.

Бившият френски президент Франсоа Оланд се съгласиява с Меркел в края на декември с.г., заявявайки, че от 2014 г. насам Украйна е „засилила военната си позиция“ благодарение на Минските споразумения. По-късно бившият украински президент Петро Порошенко изразява подобно мнение.

Владимир Путин заявява, че е разочарован от думите на Меркел. Според него Москва е разчитала на искреността на западните участници, но „се оказва, че никой не е възнамерявал да изпълнява всички тези Мински споразумения“. Путин смята, че думите на бившия канцлер показват, че Русия е била права да започне специалната военна операция. През януари 2023 г. той също казва, че Русия „просто е водена за носа“.

В същото това време администрацията на Демократическата партия на САЩ начело с Джо Байдън(2021-2025 г.) провежда курс на „разклащане“ на Русия. Това „разклащане“ трябва да стане по начин, при който да се подмени конфигурацията във властта, начело с Путин с т.нар. „системни либерали“/т.е. не от „либералната опозиция“ като кръга Навални, а от такива, които до този момент присъстват по един показателен начин във властта/. Тласък за подмяната трябва да дадат действия на самата конфигурация, начело с Путин.

Трите червени линии

Инструмент за тласъка е Украйна, инициирана да премине някои „червени линии“, които разкриват вероятната мотивация, задвижила руската военна машина да влезе в действие на 24 февруари 2022 г. , а именно:

  • Първата „червена линия“ е свързана със 17 февруари 2022 г., когато Украйна, Великобритания и Полша създават съюз за сътрудничество в сигурността. В съвместната декларация се посочва, че всяка държава в Европа има право да избира мерки за сигурност, по-специално да се присъединява към съюзи. Украйна, Великобритания и Полша сформират тристранен съюз, основан на исторически връзки между тези страни и обща история на съпротива на агресорите. Украинският външен министър Дмитрий Кулеба по време на контакт с пресата на 17 февруари споделя, че Лондон и Варшава ще застанат рамо до рамо с Украйна в усилията ѝ за защита на суверенитета и териториалната ѝ цялост. На практика това означава, че без да влиза официално в НАТО/ОСД/ Украйна чрез този съюз става „неофициален член“ на Организацията на Северноатлантическия договор/ОСД/;

  • Втората „червена линия“ е заявлението на президента на Украйна Влодимир Зеленски на 19 февруари 2022 г. на Мюнхенската конференция по сигурността за това, че Украйна има намерение да си върне ядрения статут, което заявление е посрещнато с ръкопляскания от присъстващите западни представители. Но не бива да се забравя, че то е в нарушение на:

  • Приетата на 24 октомври Резолюция от Върховната Рада на Украйна за безядрения статут на страната, както и на подписаното на 14 януари тристранно споразумение между Украйна, САЩ и РФ за ликвидация на ядреното въоръжение на Украйна. Тъй като след разпада на СССР тя се оказва третата по големина на ядрения арсенал страна в света след САЩ и Русия. Тази ликвидация става чрез демонтаж и преместване на ядрените заряди от Украйна в РФ от една страна, като и от друга чрез разрушаване на редица съоръжения, свързани с ядреното въоръжение на Украйна, осъществено с парите на американските данъкоплатци;

  • Подписания на 5 декември 1994 г. Меморандум от РФ, САЩ и Великобритания, който дава гаранции за сигурност на Украйна в замяна на ядреното ѝ разоръжаване,

  • Съществува и трета „червена линия“ – струпването на над 150 хилядна въоръжена сила близо до границите на ДНР и ЛНР. Това струпване е сигнал за предстоящо нападение и израз на стремежа на Киев да реши въпроса с обявените от него „сепаратисти“ в лицето на ДНР и ЛНР. Което пък е нарушение на т.нар. „Мински споразумения“, подписани на 5 септември 2014 г. в Минск от представителите на РФ, Украйна, ДНР, ЛНР и ОССЕ – Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, което уж е гарантирано от Франция и Германия като част от Нормандския формат. Съгласно това споразумение подписалите се страни се задължават да прекратят огъня и да изтеглят своите части от линията на съприкосновение, както и. тежко въоръжение в района на буферната 70 км зона.

Началото на въоръжения конфликт и опитите за неговото прекратяване

през 2022 г г.

Нарушаването едновременно на три „червени линии“ от Украйна предизвиква превантивния удар на военната машина на Руската федерация на 24 февруари 2022 г. Преговорите за разрешаване на конфликта между Русия и Украйна започват няколко дни след началото на въоръжения конфликт. В края на февруари и началото на март страните провеждат три лични разговора с посредничеството на белоруския президент Александър Лукашенко, последвани от няколко срещи чрез видеоконферентна връзка.

На 28 февруари делегации от Русия и Украйна се срещат в Гомелска област.Русия поставя четири искания за първия кръг:

  • Необвързан статут за Украйна;

  • Признаване на самопровъзгласилите се Донецка и Луганска народни републики в рамките на Донецка и Луганска области;

  • Денацификация и демилитаризация на Украйна;

  • признаване на Крим за руска територия.

Украйна има две искания:

  • Прекратяване на операцията по денацификация и демилитаризация;

  • Изтегляне на руските войски.

Вторият кръг на преговорите се провежда на 3 март 2022 г. в Беловежката пуща (Брестска област, Беларус). Москва представя три комплекта предложения: военно-технически, хуманитарно-международни и политически. Киев очертава три цели: незабавно прекратяване на огъня, примирие и хуманитарни коридори за евакуация на цивилни. Основният резултат от кръга е създаването на хуманитарни коридори „за евакуация на цивилното население“.

Третата среща се провежда на 7 март 2022 г. в същата Беловежска пуща. Дневният ред отново е фокусиран върху хуманитарните коридори – между втория и третия кръг е трябвало да се осъществи евакуацията на 215 000 души от градовете Мариупол и Волноваха в Донецка област, но планът се проваля. И двете страни се обвиняват взаимно: Киев твърди, че Москва е нарушила прекратяването на огъня в този сектор, докато Москва твърди, че украинските власти пречат на хората да напуснат. До сутринта на 7 март Русия обявява шест коридора за евакуация към руски и беларуски градове; Украйна отхвърля тези маршрути, заявявайки, че хората трябва да бъдат транспортирани до украински градове.

От началото на конфликта турският президент Реджеп Тайип Ердоган многократно заявява готовността си да организира преговори. На 10 март 2022 г. в Анталия се провежда среща между руския и украинския външен министър Сергей Лавров и Дмитро Кулеба. На 29 март 2022 г. Русия и Украйна провеждат среща лице в лице в Истанбул, след което страните решава да продължат диалога чрез видеоконферентна връзка.

В края на април 2024 г. германския вестник „Welt“ публикува проект на договор между страните, договорен по време на преговорите в Истанбул. Според вестника, той включва ангажимента на Украйна да се откаже от членство във всеки военен съюз, както и от производството и придобиването на ядрени оръжия. Договорът също така обещава да не допуска чуждестранни войски или оръжия в страната, да не предоставя своята инфраструктура на други държави, да се въздържа от провеждане на военни учения с чуждестранно участие и да се въздържа от участие във всякакви военни конфликти. Освен това, договорът обещава законово да забрани „фашизма“, „нацизма“ и „агресивния национализъм“. Части от Донецка и Луганска области, Крим и Севастопол са изключени от гаранциите за сигурност.

През юни 2024 г. „Ню Йорк Таймс“ публикува три документа: проекта за мирно споразумение от 17 март 2022 г. на английски език, комюникето след консултациите от 28 до 30 март и Договора за постоянен неутралитет и гаранции за сигурност на Украйна от 15 април (и двата на руски език). Според вестника, последният документ е изпратен на президента Владимир Путин.

Според проекта на споразумение от 17 март:

Украйна търси международни гаранции за сигурност в рамките на „международно признатите граници“ на страната.

Русия иска отмяна на санкциите, наложени от 2014 г., признаване на Крим и независимостта на Донецката и Луганската народни републики. Освен това документът налага ограничения върху размера на украинските въоръжени сили и техния арсенал.

В комюникето се говори за обявяване на Украйна за неутрална, необвързана и неядрена държава. В него са изброени и потенциални гаранти за сигурност: Русия, Великобритания, Китай, САЩ, Франция, Турция, Германия, Канада, Италия, Полша и Израел. Споразумението предлага също така да се постанови, че „Украйна и Русия няма да решават въпросите на Крим и Севастопол военно, а ще продължат политическите и дипломатическите усилия за разрешаване на този въпрос“.

Според 17-страничния проект на споразумение от 15 април:

Страните се споразумяха, че Украйна ще запази неутралния си статут, но ще запази правото си да се присъедини към ЕС.

Русия ще се откаже от искането си Украйна незабавно да признае Крим за руски, но Киев ще бъде задължен да отмени законите си за езика и националната идентичност и да изтегли войските си в постоянните им бази или места, договорени с Москва.

Белоруският президент Александър Лукашенко коментира съдържанието на проекта за споразумение през 2024 г. по следния начин: „Това е нормално [споразумение], дори за Крим – там има някакъв вид дългосрочен договор за наем – и за Донбас, на изток. Нормално споразумение. ....но сега вече не е възможно. В момента, според Конституцията, това вече е руска територия“, казва политикът.

През април 2022 г. министърът на външните работи на РФ Сергей Лавров разкрива, че Украйна се е опитала да прекъсне преговорите с Русия след публикуването на кадри от град Буча. „Склонни сме да вярваме, че причината се крие в желанието да се намери претекст за нарушаване на текущите преговори“, казва министърът, наричайки снимката от Буча „фалшива провокация“.

Путин свързва решението на Украйна да се откаже от преговорите на влиянието на Борис Джонсън (британски министър-председател до лятото на 2022 г.). Президентът припомня думите на Дейвид Арахамия, лидер на фракцията „Слуга на народа“ във Върховната рада на Украйна, който заявява: „Бяхме готови да подпишем споразумението, но г-н Джонсън, който тогава беше британски министър-председател, ни убеди да не го правим, казвайки, че е по-добре да продължим да воюваме с Русия.“

По-късно украинският президентът Володимир Зеленски заявява, че Истанбулските споразумения, наред с други споразумения, предполагат неговата оставка. Зеленски нарича всички кръгове преговори „ултиматуми“, а не опити за постигане на споразумение.

През октомври 2022 г., след официалното присъединяване на Донецката и Луганската народни републики, както и на Запорожката и Херсонската области към Русия, Зеленски затвърждава на държавно ниво невъзможността за преговори с Владимир Путин. Руските власти цитират този документ като доказателство за нежеланието на Украйна, а не на Русия, да преговаря.

През 2025 г. Зеленски заявява, че този документ не му пречи да преговаря: „Това са моите права и задължения. Не съм си забранил да правя нищо.“

Вместо заключение

Вместо заключение ще представим мнението на такъв известен интелектуалец и общественик от САЩ като Джефри Сакс – Университетски професор и директор на Центъра за устойчиво развитие на Колумбийския университет и президент на Мрежата за решения в областа на устойчивото развитие на ООН.

Според него «Европа многократно е отхвърляла мир с Русия в моменти, когато е било възможно споразумение чрез преговори, и тези откази са се оказали дълбоко саморазрушителни. От XIX век до наши дни, опасенията за сигурността на Русия са били третирани не като легитимни интереси, които трябва да бъдат преговаряни в рамките на по-широк европейски ред, а като морални прегрешения, на които трябва да се противопоставим, да ги ограничим или да ги преодолеем. Този модел се е запазил в коренно различни руски режими – царски, съветски и постсъветски – което предполага, че проблемът не се крие предимно в руската идеология, а в трайния отказ на Европа да признае Русия като легитимен и равноправен участник в сигурността.

Моят аргумент не е, че Русия е била изцяло доброжелателна или надеждна. По-скоро е, че Европа постоянно прилага двойни стандарти в тълкуването на сигурността. Европа третира собственото си използване на сила, изграждането на съюзи и имперското или постимперското влияние като нормално и легитимно, докато тълкува сравнимото руско поведение – особено близо до собствените граници на Русия – като по своята същност дестабилизиращо и невалидно. Тази асиметрия е стеснила дипломатическото пространство, делегитимирала е компромиса и е направила войната по-вероятна. По същия начин, този саморазрушителен цикъл остава определящата характеристика на европейско-руските отношения през XXI век.“(Вж.European Russophobia and Europe’s Rejection of Peace: A Two-Century Failure/Европейска русофобия и отхвърлянето на мира от Европа: Двувековен провал/ в https://cirsd.org/horizon-article/european-russophobia-and-europes-rejection-of-peace-a-two-century-failure/, Последно влизане 21.02.2026.

Смятаме, че няма какво повече да се добави към казаното от проф. Джефри Сакс.

Антифашистки форум - България