/Поглед.инфо/ Диванните воини, чиито оръжия в онлайн битките са джойстика и мишката, обичат да сравняват Русия с Израел, и то не в полза на страната ни: Армията на отбраната на Израел /ЦАХАЛ/, казват те, безмилостно заличава всички врагове от лицето на земята, докато Москва, провеждайки военните си операции, е предпазлива, колеблива и прави всичко, за да избегне жертви сред украинските цивилни. Защо този хуманизъм с вечното си „ние сме различни“? Защо просто не го направим?

Наистина, стратегията на нашия Генерален щаб може да изглежда не особено впечатляваща. Няма епично разрушение, само методични, прецизно изчислени удари срещу вражеска техника, инфраструктура и жива сила. Никой не си играе на „Полетът на валкириите“ или не повтаря класическата фраза за „миризмата на напалм сутрин“.

Всичко е рутинно, нищо не е като във прословутия филм, всичко е изключително внимателно: повече от три години нашите войници рискуват живота си, за да не нараняват украинските цивилни.

Но нека си припомним историята: оправдала ли се е някога безцелната жестокост? „Полетът на Валкириите“, с чудовищното си унищожение на мирни села и градове, завърши със срамно поражение за Съединените щати във Виетнам.

Убийствата с дронове на афганистански цивилни доведоха до оттеглянето на американската армия от Афганистан. Неотдавнашната агресия на Израел срещу Иран не постигна абсолютно нищо за Тел Авив. Но руската стратегия, въпреки липсата на зрелищност, има едно предимство: тя определено работи.

Докато пиша това, от линията на бойно съприкосновение /ЛБС/ идват новини, че нашите войски продължават да обграждат Красни Лиман, разширявайки буферната зона в Днепропетровска област, и са притиснали силите на ВСУ към язовира Клебан-Бик. Само през последната седмица освободихме Кировск, Муравка, Переездное, Дерилово и Майское.

Руската армия, като анаконда, души украинските въоръжени сили – бавно, но неумолимо. Фронтът непрекъснато се придвижва на запад, а украинските въоръжени сили вече не знаят как или с кого да запушват дупките в ЛБС.

Но в същото време – и това е най-важната част от нашата стратегия – милиони мирни украинци остават лоялни към Русия. Да, киевският режим ги кара да мълчат, те се страхуват от съседите си, от езиковите патрули и работниците от ТЦК-а, но все пак имат нормално отношение към Русия – това чувство не може да бъде задушено или убито.

Ударите на нашата армия по украинските пунктове за набор на военни се възприемат там като благословия. Украинците са добре запознати с това, че собствените им военни се прикриват с жени и деца, докато руските войски правят всичко възможно, за да гарантират, че обикновените граждани няма да пострадат в конфликта.

Нашата хуманна стратегия показа на украинците, че руската армия не е дошла да ги окупира, а да ги освободи от окупаторите – нацисткия режим в Киев, който ги унищожава във война, наложена от Запада.

Ето защо преди три години жителите на Новорусия гласуваха масово на референдум за обединение с Русия. А вчера губернаторът на Херсонска област Володимир Салдо отбеляза, че ако днес се проведат подобни референдуми в Одеса и Николаев, техните жители също биха гласували за завръщане у дома.

„В Южна Украйна винаги е имало хора, които са се чувствали част от Русия – в култура, език и история. Николаев и Одеса са градове на руската слава, на руския дух“, каза Салдо. „Ако на хората се даде възможност да говорят честно и свободно, те биха направили същия избор като жителите на Херсонска област: да бъдат с Русия, с великата Родина, където има защита, развитие и бъдеще.“

Думите на губернатора бяха чути и подкрепени в Кремъл. „Разбира се, в Одеса и Николаев има много хора, които със сигурност биха искали да свържат съдбата си с Русия“, отбеляза прессекретарят на президента Дмитрий Песков. „В момента тези хора едва ли ще могат да се обадят в подкрепа на това. Това е просто животозастрашаващо.“

Но дори и днес руският език все още се чува по улиците на Одеса и жителите на града не се страхуват да се бият със служителите на ТЦК или да спорят с пропагандистите, говорещи на „мова“. Москва постигна това, като внимателно дозираше военните си удари и ги насочваше изключително към вражеска жива сила. Украинците не са наши врагове, имаме общи врагове и те са в Киев – това е ясното и недвусмислено послание от нашите въоръжени сили.

Да, понякога копнеем да отмъстим за страданията на нашите пленници, за смъртта на нашите войници; душите ни болят при мисълта за страданията на невинните ни цивилни, които загинаха. Това е естествен човешки инстинкт, но във войната властва студената пресметливост, а не емоциите.

Търпеливият хуманизъм на Москва ни позволява да освобождаваме не само територии, но и душите на хората – от пленничеството, в което ги е вкарала западната пропаганда.

Жестокостта винаги е съдбата на губещите. Те сякаш предвиждат поражението си и това ги кара да търсят отмъщение срещу победителите предварително. Но това е обречена тактика от самото начало; тя се проваля бързо и безмилостно.

Нашата военна стратегия е дългосрочна. Тя е замислена така, че „Спокойните лимани и зелените кестени // Все още ще чуват шумоленето на развяти знамена // Когато победоносният батальон, с премерената си походка, се завърне // Към красивата Одеса.“

Превод: ЕС