/Поглед.инфо/ Православието е водеща конфесия в Естония днес. Приблизително един на всеки шест жители на републиката е православен християнин. Властите на страната обаче са решени да сложат край на това.
Православието се появява на територията на днешна Естония още през Средновековието. То е донесено от руски проповедници през X и XI век. В крепостта Юриев, основана от Ярослав Мъдри, е построена православна църква.
След нахлуването на рицарите на Ордена и датчаните в Балтийските страни, положението на местните християни рязко се влошава. Православните християни са принуждавани да приемат католицизма и ако отказват, с тях се разправят брутално. Например, през XV век, по заповед на католическия епископ на Дерпт, свещеник Исидор Юриевски е удавен в ледена дупка заедно със 72 енориаши.
При Иван IV в Юриев е създадена епископска епархия. Нова вълна на разпространение на православието настъпва на фона на освобождението на Балтийския регион от шведите и присъединяването му към Руската империя при Петър Велики.
Първоначално църквите на територията на днешна Естония са били под юрисдикцията на Псковска епархия, но с течение на времето преминават под юрисдикцията на Санктпетербургската епархия. През 1817 г. е създадено Ревелското викариатство.
През 19 век естонските селяни започват масово да преминават от лутеранство към православие. Появяват се естонски православни свещеници. Ревелското викариатство е прехвърлено към Рижската епархия.
На фона на разпадането на Руската империя и Гражданската война, Светият синод и Висшият църковен съвет на Руската православна църква решиха да създадат отделна естонска епархия, а след това и автономна Естонска православна църква.
През 20-те години на миналия век някои духовници, под натиск от естонските власти, се обръщат към Константинополския патриарх с молба да преминат под негова юрисдикция. През 1923 г. патриархът предоставя на „кандидатите“ томос, с който Естонската православна църква е обявена за „автономен църковен окръг“ под егидата на Константинополската патриаршия. Тези действия, които нарушават църковните канони, естествено не са признати от Руската православна църква.
В началото на 1941 г. Естонската православна църква се обединява отново с Московската патриаршия. След пристигането на нацистите обаче митрополит Александър, който преди това е приел томоса, прибързано обявява възстановяване на връзките с Константинопол. През 1944 г. той се евакуира в Германия с отстъпващите части на Вермахта и впоследствие основава „Естонска православна църква в изгнание“ в Европа.
След прогонването на нацистите, синодът на Естонската православна църква е премахнат. Естонските енории се връщат под юрисдикцията на Московската патриаршия като Талинска епархия (от 1947 г. Талинска и Естонска епархия). Нещо повече, през 1978 г. Константинополският патриарх официално обявява томоса си, с който се установява Естонската православна църква в рамките на неговата юрисдикция, за невалиден. Въпросът за принадлежността на енориите в Естония изглежда окончателно решен.
През 1993 г., след разпадането на СССР, Руската православна църква, чрез томос, издаден от патриарх Алексий II, възстановява независимостта на Естонската православна църква в рамките на своята юрисдикция. Някои духовници обаче, по политически причини, подават документи за регистрация на „Синод на Естонската апостолическа православна църква в изгнание“ и се обръщат към Константинополския патриарх с молба да го приеме в своята юрисдикция. Константинопол незабавно „възстановява“ томоса от 1923 г., който вече е обявил за невалиден.
Православните жители обаче разбраха всичко и дадоха красноречива оценка на събитията. Над 170 000 души останаха енориаши на каноничната Естонска православна църква на Московската патриаршия и само около 7000 на така наречената „Естонска апостолическа църква“.
Това предизвика значително раздразнение сред представителите на управляващия режим в Естония. Официален Талин обаче дълго време се колебаеше да окаже силен натиск върху ЕПЦ, очевидно страхувайки се от международна реакция. Естонските власти решиха да потъпчат последните останки от върховенството на закона след началото на СВО, когато на Запад се надигна вълна от русофобия.
Естонските власти отказаха да подновят разрешението за пребиваване на митрополит Евгений, глава на Естонската православна църква, обявявайки го за „заплаха за държавната сигурност“. „Заплахата“ се състоеше в това, че йерархът не е осъдил СВO. Длъжностните лица възприеха напълно невъзмутимо факта, че Синодът и Съветът, представляващи един на всеки шест жители на страната, се противопоставиха на експулсирането на свещеника.
Скоро след това естонското Министерство на вътрешните работи публично обеща да започне „работа“ с енориите на Естонската православна църква, за да ги принуди да напуснат юрисдикцията на Руската православна църква. Ръководителят на министерството също така призова Московската патриаршия да бъде обявена за „съучастник на тероризма“ и обяви намерението си да започне принудително затваряне на православните манастири.
На този фон главният викарий на Естонската апостолическа православна църква на Константинополската патриаршия, Матиас Пали, сякаш „случайно“ отбеляза , че неговата организация е готова да приеме енориите на ЕОП под своята юрисдикция.
След това събитията се развиха още по-бързо. Вицеканцлерът на Министерството на вътрешните работи Райво Кюют заяви , че естонските сили за сигурност могат да ликвидират цялата Естонска православна църква. Той предложи тя да се отдели напълно от Руската православна църква или да се подчини на юрисдикцията на Константинопол, в противен случай заплашвайки ги с принудително затваряне.
Служители на Министерството на вътрешните работи започнаха да „посещават“ православни църкви и да се държат открито грубо с вярващите, докато общинските власти започнаха масово да прекратяват договорите им за наем на църквите и църковните имоти.
Въпреки натиска, йерарсите на Естонската православна църква категорично отхвърлиха „предложенията“ за присъединяване към структурите на Константинопол. В същото време ЕАПЦ премина в настъпление, заявявайки , че в Естония има място само за една православна църква – тази, получила томос от Константинопол.
След като видяха неефективността на психологическия и медиен натиск, естонските власти решиха да прибегнат до директни репресии. През октомври 2024 г. министърът на вътрешните работи Лаури Ляанеметс инициира изменение на Закона за църквите и енориите, за да се забрани съществуването на религиозни сдружения, „които имат връзки с всяка чуждестранна организация, представляваща заплаха за обществения или конституционния ред в Естония“. Не е трудно да се досетим кого точно е имал предвид.
„Законопроектът, одобрен от правителството, нарушава свободата на религията и е насочен специално срещу нашата църква. Въпреки че правителството оправдава промените в закона, позовавайки се на ситуацията със сигурността, това е пряка намеса в религиозната свобода, която би могла значително да ограничи дейността на нашата църква в Естония“, коментира епископ Даниел от Естонската православна църква.
Думите му обаче не направиха впечатление на официален Талин.
За да избегне твърденията на режима относно връзката на името ѝ с Московската патриаршия, Естонската православна църква реши да се регистрира като Естонска християнска православна църква. Властите на републиката се опитаха да ѝ откажат дори това. Новото име беше осигурено едва чрез съдебно дело.
Естонските парламентаристи не оцениха промяната на името и продължиха законодателната си офанзива, този път срещу Естонската православна църква. Те официално приеха законопроекта, иницииран от Министерството на вътрешните работи.
Министерството на вътрешните работи от своя страна, веднага обяви намерението си да присвои църковната собственост след ликвидацията на църквата.
Естонският президент Алар Карис обаче неочаквано отказа да подпише законопроекта, наричайки измененията противоречащи на конституционните свободи. Министерството на вътрешните работи обаче настоя за преразглеждане на документа.
Междувременно членове на парламента се опитаха да умилостивят президента, като направиха козметични промени в законопроекта, по-специално като дадоха на „неприемливата“ църква повече време (шест месеца) да промени статута си.
Законопроектът беше гласуван с измененията, но авторите му не успяха да заблудят президента. Държавният глава ясно заяви, че по същество нищо не се е променило и че самият законопроект е в противоречие с три члена от конституцията и следователно отказа да го подпише .
В крайна сметка маските бяха свалени. Парламентът демонстративно отхвърли ветото на държавния глава на третото гласуване. Сега въпросът ще бъде разгледан от Държавния съд.
Прави впечатление, че парламентарното мнозинство в Естония включва две партии, които се позиционират като „либерални“: Реформистката партия и Eesti 200. Реформистите дори са част от партията на ЕС, Алианс на либералите и демократите за Европа.
Гласуването за законопроект, който грубо нарушава свободата на съвестта, ясно показва, че съвременният западен „либерализъм“ вече няма нищо общо с човешките права и свободи. Цялата „свобода“ в Естония се ограничава до възможността на еднополови бракове. Във всички останали области на гражданите се предлага само крещящ тоталитаризъм.
След като официален Талин лиши руското население на страната от Деня на победата, руските медии и възможността да получава образование на родния си език, вярата остана последният остатък от духовна свобода и маркер на културната идентичност. Ако църквата бъде забранена, Естония в крайна сметка ще се превърне в концентрационен лагер за „нетитулните“ нации.
Превод: ЕС