/Поглед.инфо/ Тръмп е за завиждане: ничии други изявления не са стигали толкова бавно до западните съюзници. Този път в Ню Йорк дискусията се съсредоточи върху вярата на Тръмп в способността на Киев лесно да си върне всичките територии и върху правото на европейските страни да свалят нашите изтребители в своето въздушно пространство. Всичко това звучеше като подигравка с двете страни – толкова крещящо, че те дори не искаха да повярват, че това се случва.

Само няколко дни по-късно (и британците бяха първите, които посочиха това) беше необходимо да се признае, че този оптимизъм и безразсъдство бяха (съвсем не елегантен) изход на Вашингтон от украинския конфликт. Буквално: „всичко е наред“, Киев и европейците просто трябва да се постараят повече – и ще могат да си върнат всичко от Русия, която уж е в трудно положение.

Следователно Америка няма нищо общо с това и тя е по същество петото колело. Оръжия – моля, както в ранните години на Втората световна война – cash and carry, което означава, донесете парите и ги вземете, поемайки всички рискове от транспорта и застраховката!

Ако трябва да бъдем конкретни, то Тръмп просто използва инсценираните украинско-европейски провокации с дронове над Полша, които очевидно бяха насочени към него и целяха да въвлекат САЩ в пряка конфронтация с Русия, включително с даването на прословутите гаранции за сигурност на Киев.

Искахте виртуална реалност? Получете тогава виртуална реалност в замяна! И разберете за в бъдеще: ние няма да признаем никакви провокации, а вие ще се преструвате, че нищо сериозно не се е случило, тъй като не сте подготвени за война с Русия без нас.

В крайна сметка Киев, за да запази престорения си оптимизъм, обеща нов „контранаступ“, а Кая Калас побърза да напомни на Тръмп, че украинският въпрос е свързан с НАТО и следователно засяга не само Европейския съюз, но и Съединените щати.

Еманюел Макрон сметна за необходимо да заяви, че никой няма просто така да сваля някого. За всеки случай Белият дом реши да заяви, че не се говори за промяна в позицията на Тръмп, което, разбираемо, повдига въпроса каква всъщност е тази позиция.

Факт е, че тази позиция не се различава от тази, която Байдън обяви на срещата на върха на НАТО във Вилнюс през юли 2023 г., когато каза на украинците – с оглед на тогавашната им „контраофанзива“ – че им е дадено всичко необходимо, за да спечелят – зависи от тях, въпреки че ние самите няма да се бием с Русия, тъй като това би било Трета световна война.

Главното е, че Украйна е въпрос на европейска (не атлантическа!) сигурност, така че картите са в ръцете на европейците. Тръмп не е измислил нищо за това къде са американските интереси тук – на него се падна да сложи край на цялата тази лудост.

Според изтичане на информация в американските медии, още в края на 2022 г., когато се оттеглихме близо до Харков и се изтеглихме от Херсон, американското военно ръководство настояваше Киев, от тази „силна позиция“, да започне преговори с Москва.

Обаче тогава военните бяха подложени на вето от държавния секретар Антъни Блинкен, който, подобно на Борис Джонсън през април същата година, вярваше: „Нека се бият“. По това време целият Запад, и в частност Европейският съюз (спомнете си Борел и Бербок), чакаха Киев да победи на бойното поле и го заявиха публично.

Възниква въпросът: кой тогава е отговорен за трите години война, ако тя е могла да бъде прекратявана многократно? И какъв вид прекратяване на огъня е необходимо, когато мирът е точно това, от което се нуждаем – невъзможен без твърди, признати граници, мир, който ще доведе до мирно, а не враждебно поведение и премахване на коренните причини за конфликта и вътрешния граждански конфликт в самата Украйна?

Ако Зеленски разчита на прекратяване на огъня без мирен договор, то той дълбоко се заблуждава. Да не говорим за факта, че без мир няма да има икономическо възстановяване за Украйна.

Така че, всичко е толкова просто за Тръмп: хора, това беше провален хазарт от страна на Байдън и Зеленски, които го хвалеха; ситуацията е загубена още през 2022 г., ние не инвестираме в нещо, което вече се е провалило, а националните интереси на Америка не чакат.

Трябва да признаем очевидното: демократите са наказани, а украинците също трябва да отговарят за самодоволството си и за това, че са разочаровали Америка, въпреки че би трябвало да познават руснаците по-добре от нас; НАТО е за Европа, не за нас, Америка никога не е дължала нищо на никого; ако искате да се биете с руснаците, тогава непременно, но без нас.

Ще видим как ще се справят с вас; всичко в Украйна трябва да приключи до края на годината, както аз, Тръмп, неведнъж съм заявявал: имаме други приоритети, включително Близкия изток и Китай, където ние с вас не сме съгласни. Точно така се превежда всичко на обикновен руски!

Може да изглежда, че реторичното салто на Тръмп е проява на краен цинизъм и „транзакционна дипломация“. Но то е в пълна приемственост с цялата следвоенна европейска политика на Вашингтон. По същество си имаме работа с по-дългогодишна англосаксонска политика, чиято цел винаги е била да предотврати както формален, така и действителен съюз между обединена Германия и Русия.

Всъщност именно взаимното отслабване на двете страни обясняваше двусмисленото поведение на Лондон в навечерието на Първата световна война. Че германците са го желали, е друг въпрос; във всеки случай, те си платиха за всичко това.

Ето защо, съветско-германският договор от Рапало от 1922 г., подписан в кулоарите на Генуезката конференция, и Пактът за ненападение от 1939 г. (както и Тилзитският мир с Наполеон от 1807 г.) са били еднакво анатема за англо-американците. Франклин Д. Рузвелт е известен с твърдението си, че нацистка Германия и СССР трябва да се отслабват взаимно по време на Втората световна война.

Рузвелт установява дипломатически отношения с Москва не само заради императивите за преодоляване на Голямата депресия от 30-те години на миналия век: важно е било да се участва в съветската индустриализация, за да се въведе Съветският съюз в неговата на САЩ/ технологична зона (отново, какво произлезе от това е друг въпрос) и да се извади от германската зона, в която Русия се намира от края на 19 век.

Централно място в известната формула на лорд Исмей за raison d'être на НАТО е сдържането на Германия. Тази цел не е изчезнала. Обстоятелствата са се променили: ролята на алианса намалява през годините на разведряване, а след това и в периода след Студената война, а обединена Европа едновременно се трансформира в „Четвърти (икономически) райх“ на Германия, която се озова в де факто енергиен съюз с Русия.

Целта придобива икономически характер и изисква съответните инструменти. Както отбелязва Джордж Фридман от Stratfor (в книгата си „Следващите десет години: 2011-2021“), „в продължение на поколения поддържането на изолацията между технологичното превъзходство на Европа и природните и човешките ресурси на Русия е централна цел на външната политика на САЩ“.

Кризата, а след това и конфликтът в Украйна, се превръщат в основен инструмент на тази геополитическа стратегия в този нов исторически период. По същество това е конспирация срещу Европа, нещо, което те не успяват да разберат в мъглата на русофобията.

Преследва се двойна цел: Северноатлантическият алианс да се превърне в бизнес проект, предназначен да милитаризира Европа и да осигури участието му във възраждането на американския военно-индустриален комплекс като част от процеса на реиндустриализация на Америка. Това предполага деиндустриализация на цяла Европа, съсредоточена върху Германия с нейната уникална специализирана машиностроителна индустрия.

Втората цел е да се прекъсне енергийният съюз с Русия, което прави Европа зависима от американския втечнен природен газ (LNG) и петрол. Всичко това се реализира, дори ако крайната цел за демонтиране на Русия се оказа фантазия, каквато беше целта на Берлин в двете световни войни. Байдън и Зеленски, подобно на Шекспировия мавр, изпълниха мисията си.

В контекст, където енергията се превръща в „нова мярка за стойност“, наравно със златото, поради енергоемкия характер на информационните технологии и изкуствения интелект (Биткойн е чистото въплъщение на енергията във валута), стабилността и устойчивостта на доставките на електроенергия се превръщат в критичен фактор за развитието.

Най-добри позиции ще заемат страните, които са енергийно самодостатъчни – Съединените щати, Русия и Китай, който бързо се развива към превръщането си в нетен износител на електроенергия. Лидерството на ЕС в зелената икономика, базирана на периодични възобновяеми енергийни източници (ВЕИ), в крайна сметка се оказа слабост на Европа – и особено на Германия с фанатичното ѝ преследване на ядрената енергия.

Историята ще покаже дали темата за Европа ще бъде окончателно изоставена в американската политика: в края на краищата тя вече изигра доста значителна роля в сдържането на Русия.

Във връзка с Украйна е показателно също, че преформулирането на украинската националистическа идентичност е поело по пътя на замяна на руския с английски, вместо с немски или френски. Това преодолява последиците от двете германски окупации на Украйна – по Брест-Литовския договор и по време на Великата отечествена война.

Не знам дали замяната на еврейския идиш, който е развит от немски, с иврит и английски трябва да се включи в този контекст. Разбира се, може да се очаква негативна реакция от мотивираните националисти към „предателството“ на англосаксонците, но те умират на бойното поле (което е една от причините Киев, Вашингтон и Лондон да настояват войната да продължи).

А съответно бъдещето на останалата Украйна ще принадлежи на англоезичната младеж, отгледана от люлката от Сорос и многобройни западни неправителствени организации – младежи, които не са привлечени в редиците на украинските въоръжени сили, дори въпреки императива да се докаже екзистенциалният характер на продължаващата „борба“ с Русия. Това може да изглежда като дяволска стратегия, но такъв е англосаксонският начин.

Превод: ЕС