Отново из медийния свят се завъртя колелото на политическата лотария. Този път мизата бие досегашните рекорди. Наградата е с милионна стойност. Стига да се намери някой стриймов пророк да познае, какво толкова важно има да съобщи Си на Путин след разговора си е със Тръмп, та руснакът, както казваме, през глава се е затичал към Пекин. Може би опасявайки се да не би този път светът да са го разделили не на три, а на две, обявявайки само себе си за свръхдържави. Или да чуе, какво са подготвили за него. Ако Си е поел ангажимента да му съобщи онова, което Тръмп някак си по президентски му е неудобно лично да изговори на Путин. Иначе би могло да изглежда като капитулация, ако са я забъркали с Украйна така както с Тайван. Едва ли поводът за тая политическа совалка е единствено иранската криза. По този въпрос и трите страни още неотдавна си изравниха позициите и са едно и също мнение, че конфликтът трябва скоро време да се прекрати. С категоричното подусловие обаче, че всички трябва да излязат победители и петролът да потече натам накъдето е текъл.
Гръмогласните тръмповски изявления за изключителните му отношения с неговия приятел Си и за „страшно“ ползотворните търговски бъдещи начинания, които двамата са планирали, е шумотевица, както си знаем, за избирателите и за европейските партньори. Пестеливите изказвания на китайският лидер по-точно както всеки път, индикират основното в проведените разговори. А именно, че най-важното не е за казване, а за предаване на когото следва. Много скоро откликът от проведената политическа совалка ще се види на бял свят. По всяка вероятност имаме основание да се надяваме, че той ще изненада положително разтревоженото от войните световно общество. За голямата част от страните това ще донесе успокоение. За част от страните, разположени на малкият ни континент, тази скоротечна размяна на срещи едва ли ще се понрави, защото за пореден път и още по-категорично бе потвърдено, че световните неща отдавна вече не се решават както някога в Европа. Колкото и да се напъва брюкселският щаб под ръководството на великата Урсула ежеседмично да събира ту едните, ту другите министри от Европейския съюз, създавайки впечатление че се решават и то със замах изключително важни европейски проблеми, истината вече е разбрана и от най привидно незаинтересования европейски жител. Най-вече, че съдбата на континента оттук нататък ще се решава от двете, както се изрази Тръмп, свръх държави, деликатно добавяйки и Русия.
Опитът за изграждане на едно ново статукво от страна на САЩ и Китай, което с ясни очи се вижда вече, в Русия се приема, меко казано, нееднозначно, което може би е основният повод да се запъти Путин към Китай. Напълно вероятно е по време на Пекинската конференция САЩ и Китай да са извадили „онази“ салфетка и да са нанесли някои „поправки“. Може и благосклонно да са се договорили, че ще отделят за Путин, което иска. Но това не променя нещата, щом този път двете без третата са се договаряли.
Всичкото това, както и цялостната обстановка вън и вътре в страната отскоро време започва да създава ядове и на руският елит. Все по-отчетливо се чувства как започва да се завихря едно макар и неедностранно и в политически план разнопосочно недоволство от последните решение и действия на Путин. Основният проблем, естествено, е темпът и перспективата, с който се развива украинския конфликт. От една страна военно-промишленият комплексът е заинтересован войната да продължава. Тук обаче вече се проявяват наченки на нов подход. Военните имат амбициите да продължи промишленото развитие във военната област, но далеч вече не са удовлетворени, то да служи само на една локална, приличаща едва ли не на африканска, военна игра в Украйна с бавни и провлачени операции. Обстановката вече поставя пред военните нови задачи. Става все по-актуален въпросът за извеждане на въоръжените сили на Русия не само чрез рекламна пропаганда, а на яве до нивото, което да й защити мястото на трета свръхдържава. Което ще рече натрупване на мощ не равна или по-силна от американската, а съответстваща на китайската. Китайският критерий, а не американският е летвата за бъдещия успех на Русия. Това че братските, както ги наричат вече, отношения между двете държави се развиват все по-ускорено не е гаранция, че в бъдеще нещата няма да се променят както е ставало не един път. От друга страна, в политически план сред хората около Путин започва да нараства нетърпението за това, че предстои да се реши проблема с бъдещия приемник на делата му и свързаните с това глобални перспективи за развитието на държавата. И това не е въпрос на военното, а на мирното време. Предстоящата нова надпревара във въоръжението, отношенията с европейските страни, участието в решаването на световните въпроси са все въпроси, които чукат на президентската врата. А тяхното решаване в не малка степен е избутано назад заради все още нерешения конфликт в Украйна.
САЩ постигнаха лелеяната си стратегическа цел, която още Бжежински им завеща, да съсипят отношенията между Западна Европа и Русия. Като виц изглеждат опитите на новата американска администрация да „оправят“ нещата, след като точно от там дойдоха бедите. Още в онези години въпросният Бжежински беше споделил, че кошмарният му сън е оста Берлин-Москва-Пекин, което не трябва да се допуска. Намериха се и евролидери, които се хванаха на тази въдица. Последно време както от някои изявления на Путин, така и в политическите послания на определени евролидери се усеща стремеж за промяна, за трезво преосмисляне, за създаване на основи за възстановяване на предишните отношения. Това няма да е бърз и лесен процес, но че е необходим може да се счита, че и от двете страни се разбира. Парадоксално е, че за това би могло да помогне и срещата в Пекин, където нагледно бе показано, кой с кого предпочита да говори и кои деликатно са отбутнати като партньори в тези разговори.
Голямата пречка за решаване на всички тези глобални европейски проблеми разбираемо е Украйна. През изминалите дни в скоротечната совалка отново нагледно беше показано, че за участие на Европа не е отделено място. За най-голямо съжаление на Зеленски, който сега се чуди накъде да се отпилее. Сигурно ще намери нужния повод да прехвърчи до Вашингтон, белким успее да изчовърка нещо от темите, които са обсъждани в Пекин. Откровено казано, едва ли ще си струва да бие път до там, защото нищо ново няма да узнае, освен че ще му бъде повторено онова, което вече не само словесно, а и материално му се показва. че бързо и в темп трябва да се съобрази с нещата, които многократно бяха поставяни като условие за прекратяване на украинския конфликт. За всички те вече са пределно е ясно. При този финансов глад, който споходи преди известно време Зеленски докато най-после смяната в Унгария отвори пътя на милиардите, особено и след последните корупционни скандали, които започват като гръмотевични облаци да се кълбят все по-тъмни над главата на украинското правителство, би могло в близко време да се очаква най-после едно отрезвяване. Никой, логично е, не трябва да се заблуждава, че то ще бъде свързано с демонстрираните до втръсване морални или други подбуди, а по скоро ще произтича от надеждата на Зеленски и на хората около него, че наближава времето, когато ще приключат конфликта, макар и със споразумение, каквото иска Путин. Защото, както се вижда по тяхното поведение, те чакат оня светъл момент, когато след войната ще потекат към тях милиардите за възстановяване на Украйна. Което си е пак чиста европейско-украинска далавера, но засега се очертава като единствен източник на приходи в Украйна.
В това се крие надеждата и на нас останалите наблюдатели на украинското шоу, че то наистина скоро ще приключи, както го обяви Путин. Макар че няма да ни излезе бадева и ще се наложи дълго още да плащаме. Така че нека отново да завъртим колелото на лотарията. И да чакаме с нетърпение да видим кой ще е печелившият. Важното за нас е поне да не сме сред губещите.