/Поглед.инфо/ Турският президент Реджеп Тайип Ердоган демонстрира пред Конгреса и Сената на САЩ, че всеки опит за наказание на Турция за независимата ѝ външна и вътрешна политика ще има определени геополитически последици. Парадоксално е, че отговорът на турския лидер комбинира елементите на два противоположни политически дискурса. От една страна, Ердоган апелира към ценности от сферата на реалната политика, тоест към традиционните елементи на републикански поглед към света, а от друга, смело прехвърля конфликта в зоната на дискусията за колониализма, неоколониализма, расизма и други аспекти, които са толкова близки на американските и европейските леви политици .
Може би такава странна конструкция на турската стратегия за отпор на САЩ е свързана с факта, че атаката срещу Анкара едновременно се осъществява в реалната икономика и в сферата на идеологията и имиджа. В отговор на съвсем реалната перспектива за налагане на санкции срещу турската държавна „Халкбанк“ и на практика гарантирани санкции срещу някои служители от президентския кръг, отново беше посочена заплахата американската армия да се лиши от достъп до бази в Турция: „Решението да затворим базата в „Инджирлик“ принадлежи на нас. Ако трябва да го направим, тогава ще затворим и „Инджирлик“ и „Куреджик“, заяви Ердоган.
В отговор на първото приемане от Конгреса, а след това и от Сената на САЩ на декларации за признаване на Арменския геноцид в Османската империя, турският президент обеща да признае геноцида на северноамериканските индианци на държавно ниво и намекна за възможността за подобен жест срещу Франция, припомняйки нейните колониални престъпления в Алжир. Обещанието на Ердоган - „Ще разкрием, че Западът е история на расизма и колониализма“ - би изглеждал много на място на митинг на радикалните поддръжници на Бърни Сандърс или Джеръми Корбин.
Нещата обаче не са стигнали до трошене на чинии и истински развод и няма гаранции, че всички изявления на Анкара не са блъф, целящ да привлече вътрешна публика, която е много чувствителна към въпроси на националната гордост, история и суверенитет. Тъй като самият Ердоган от гледна точка на политическия архетип е типичен лидер-мачо, той по принцип не трябва да е слаб, затова трябва да реагира на всяка, дори символична атака, да не говорим за санкционния натиск.
От друга страна, разстоянието от САЩ може да даде на турския лидер определени бонуси, а опитите да изгладят острите ъгли в двустранните отношения е малко вероятно да донесат дългосрочни ползи. Нещо повече: очевидната американска подкрепа за гюленистите, които се опитаха да завземат властта в Турция, вероятно е един от факторите, които склоняват официалната Анкара към конфронтационна позиция. Причината за засилващия се конфликт с Вашингтон може да бъде причислена към газовия спор с Израел: Турция блокира изграждането на газопровод от Израел към Европейския съюз, като по този начин лишава основния американски съюзник в Близкия изток от сериозни допълнителни приходи и без възможност да се конкурира с „Газпром“ на европейския пазар.
Има известна вероятност рано или късно броят на нерешените проблеми в американско-турските отношения да прерасне в качество - и заплахите да се затворят турските бази за американската армия, ще се превърнат в конкретни действия. В ерата, която завърши с избора на Тръмп, Вашингтон винаги намираше сили и мъдрост да балансира между конфликтните интереси на своите разнородни европейски и близкоизточни съюзници по такъв начин, че да си осигури възможно най-широк спектър от възможности, но съдейки по последните действия на САЩ във връзка с неговите сателити, във Вашингтон сега има известна липса на умереност и способност за размисъл.
Превод: В.Сергеев