/Поглед.инфо/ Ето вече денонощие – от момента, в който се разбра за влизането на Аскар Умаров в новото правителство на Казахстан – руската медийна сфера е пълна с емоционални оценки и патетични изказвания.
На поста министър на информацията и социалното развитие на Република Казахстан бе назначен от президента Токаев одиозния, поради своите националистически и русофобски възгледи, казахстански политик Аскар Умаров. Толкова одиозен, че дори си спечели забрана за влизане в Русия.
Събрани са цели колекции от неговите ксенофобски изказвания в социалните мрежи. Вярно е, че след като започна работа във властта, той изтри най-скандалните изявления. Но и в професионалната сфера новоназначеният министър се отличи няколко пъти.
Например, когато беше шеф на държавната информационна агенция „Казинформ“, нейният сайт публикува карта на държавата Казакстан, която „включва“ територии, принадлежащи на Русия, Китай и Узбекистан. Точно след тази история политикът получи отказ за влизане в страната ни.
Не е изненадващо, че огромен брой хора в Русия се почувстваха обидени и засегнати от сърце от такова назначение, смятайки го за шамар за нашата страна, която току-що оказа критично важна помощ на Казахстан.
Все пак има смисъл да оставим емоциите настрана, и погледнем на ситуацията рационално, прагматично – и дори цинично.
Какво говори неговата дейност за Аскар Умаров? Основното, което тя казва, е, че той е дълбоко глупав човек. Публичното излагане на вътрешния си свят на пещерен националист, е много недалновидно за политик, чиято страна е тясно свързана с обекта на неговата ксенофобия.
И тук се сблъскваме с друг въпрос – много по-сложен, мащабен и неприятен.
В крайна сметка някой може да възрази: но в края на краищата постсъветското пространство е пълно с политици, които направиха успешна кариера именно на базата на такива убеждения и изявления. Балтийските страни, Украйна, Грузия - където и да погледнете. Сега е ред на Казахстан – човекът стана министър. Какво толкова глупаво и недалновидно?
По този въпрос веднага може да се зададе контра въпрос: а какви са резултатите? Не специално за тези хора - по отношение на личното благополучие много от тях наистина се справят добре. Не, въпросът се отнася до техните държави - в името на просперитета и развитието, на които те сякаш са длъжни да работят и неслучайно всички декларират това.
Често в отговор на възмущението на Русия, че съседите й дават зелена светлина на най-долнопробни русофоби, от там могат да се чуят възражения: в Русия също има достатъчно общественици, понякога дори чиновници и високопоставени чиновници, които говорят неласкаво за постсъветските страни, например, за техния изкуствен произход, неблагодарност и дори държавна нежизнеспособност. И това, между другото, е великодържавен шовинизъм – много обиден за тези, към които е насочен.
Като начало трябва да се отбележи, че между великодържавния шовинизъм (дори и да приемем, че става дума за него) и радикалната ксенофобия все още има една много значителна граница - положена от Нюрнбергския трибунал.
Е, ако по същество, тогава трябва да признаем, че в Русия наистина може да се намери снизходително и дори пренебрежително отношение към държавността на постсъветските страни. Освен това подобни случаи стават все по-чести. Но причината за това се крие преди всичко в процесите, които те самите преживяват.
Във всеки отделен случай букетът от проблеми е различен, но общият постсъветски набор е впечатляващ: обезлюдяване, външен контрол на държавата от Запада, прехвърляне на най-ценните национални активи в чужди ръце, обедняване на населението, технологична и икономическа деградация, смяна на властта в резултат на "цветни революции" и т. н. и т. н...
Списъкът на постсъветските държави, демонстриращи пълен суверенитет и капацитет за действие, се свива пред очите ни и вече е сведен само до няколко. Ето защо казахстанските събития от последната седмица станаха толкова шокиращи: преди това от Русия Казахстан изглеждаше като стълб на стабилността в региона - и изведнъж бързо се срина на ръба на колапса, от който ОДКБ трябваше да го спасява.
Причините за това тъжно състояние на нещата са различни, но, разбира се, най-важният фактор е качеството на националните елити – тези хора, които определят пътя, по който поема страната им.
Почти всички съседи на Русия по един или друг начин играят на антируската карта. Произходът на подобна политика е съвсем разбираем: зад нея се крият опасения, че естествената привлекателност на великия съсед ще завлече твърде много техните страни в орбитата на руското влияние. Именно затова националисти с различна степен на изродщина се хранят от ръцете на съответните елити.
Казахстан, който през всичките 30 години на независимост е служил като витрина на здрава национална политика на държавата и приятелството между народите, по същество се движи точно в същата посока. Вземете например превода на казахската азбука на латиница. И изявленията на най-високо ниво за „колониалното минало“, когато „всички богатства бяха изнесени от земята, а ние просто останахме с изкопаната земя, принудени да им гълтаме праха“ а „казахският език и култура бяха почти загубени. "
Или угаждането на радикалите и тяхните ксенофобски акции – реакцията на властите към небезизвестните „езикови патрули“ последва едва след избухналия скандал по този повод в Русия. Всъщност успешната държавна кариера на Умаров говори сама за себе си.
Резултатите от тази политика са добре известни – както в Балтийско море, така и в Централна Азия. Същият Казахстан загуби през това време значителна част от рускоезичното си население. И изселването продължава.
И ако се съди по назначаването на Аскар Умаров за министър на информацията, казахстанските елити все още не са осъзнали връзката между негативната селекция в собствените им редици и терористичните банди, които унищожаваха казахстанските градове миналата седмица.
Възниква въпросът: добре, какво трябва да направи Русия в цялата тази ситуация, която дори изглежда донякъде безнадеждна?
Е, първо, трябва да осъзнаем, че страната ни се притече на помощ на Казахстан не само заради него, но и заради самата себе си – ние сме заинтересовани от максимална стабилност по нашите граници. И като се има предвид, че много съседи се справят с тази задача все по-зле и по-зле, когато са оставени сами (поради описаните по-горе причини), нашето участие е важно.
И второ, имате нужда от по-малко емоции и повече конкретни действия. Например, ръководителят на Россотрудничество Евгений Примаков каза, че неговата агенция няма да работи и няма да поддържа контакти с новия министър на информацията и социалното развитие на Казахстан Аскар Умаров. Как ще стане това?
Струва ми се, че Русия ще намери много други начини да донесе до казахстанското ръководство погрешността и опасността на националистическия и русофобския път. За нашата страна в този въпрос са съсредоточени и отговорността да защитава правата на рускоезичното население и необходимостта от гарантиране на собствената си национална сигурност, и искрената загриженост за много опасния път, по който нашите съседи, дистанциращи се от Русия, се приближават до ръба на бездната.
Превод: ЕС