/Поглед.инфо/ Курсът на администрацията на Рейгън за “окончателното решение на съветския въпрос” чрез разрушаване или максимално отслабване на СССР съвпада с много важни промени в развитието на капитализма като система. Капитализмът в неговото нормално-системно производствено (тоест промишлено) състояние се нуждае от некапиталистическа зона (през XIX век това е зоната на докапиталистическите общества: естествени, модифицирани или изкуствени, а през ХХ век - зоната на системния антикапитализъм), но тя към края на ХХ век е на практика изчерпана. От друга страна на финансиализма некапиталистическата (антикапиталистическа зона) вече не просто не е нужна, тя става активно, много по-активно от преди, да пречи, да го застрашава. От нея той трябва да се избави най-малкото по две причини. На първо място в налагащата се ситуация е възможно да се продължи живота на умиращия капитализъм и да се стартира прехода към посткапитализма под ръководството на северноатлантическите върхушки единствено, ако социалистическия лагер се разграби и погълне. Сроковете за разграбването стават времето, откраднато от капиталистическата върхушка от Съдбата, която между другото, не дава нищо за вечни времена и като правило наказва крадците по един или друг начин.

На второ място планиращите своя посткапитализъм върхушки на Запада не се нуждаят от своя алтернатива-конкурент, а СССР, дори отказал се от скока в посткапиталистическото бъдеще, остава такава алтернатива. При неговото запазване не са възможни нито пълноценната глобализация, нито, още повече посткапитализъм въз основата на демонтажа на предишното издание на капитализма. Затова системният антикапитализъм - СССР - трябва да бъде разрушен. Но самият Запад със собствени усилия отвън не може да го направи. Затова му е нужен човек вътре в социалистическата система, който да предаде наследеното. И такъв се намира, при това възниква не в резултат на някаква случайност, а според логиката на развитие на обществото на системния антикапитализъм. Той се оформя на основата на отказа на съветската върхушка от строителството на “социалистически посткапитализъм”, избора на плоското развитие, консервиращо антикапитализма и интеграцията в капиталистическата система. Именно в средата на 70-те години в СССР започва активно да се формира група, заинтересована от смяната на социално-икономическия строй, в превръщането на властта в собственост, но не и от разрушаването на Съветския съюз.

Нито тези съветски “корояди”, или както ги нарича Проханов, личинки, притаили се в тялото на загиващия кит, нито западните антикомунистически “каубои” не разбират, че разрушавайки СССР, те откриват “кутията на Пандора”, че решавайки своите проблеми, те създават нови, още по-сериозни, ускорявайки в световен мащаб деградационно-деструктивната динамика, която на границата на 80-те и 90-те години разрушава СССР, а в началото на новия век взривява Запада, превръщайки го в Постзапад, а днес безжалостно руши “постостанките” отвътре. Но знаели ли са за тези вътрешни механизми? Ще споделя някои свои размисли и информация. През 1945 година Сталин разбира прекрасно, че е нанесъл поражение на агента, но не и на господаря. Господарят се нарежда така, че тласкайки Хитлер към СССР, се оказва от една страна на историческата барикада със социалистическата държава срещу Третия Райх, а когато се разбира, че СССР е способен сам да разгроми врага и руският войник всеки момент ще си измие ботушите в Атлантика, откриват “втория фронт” - непосредствено против Райха, косвено срещу СССР.

Сталин разбира прекрасно, че побеждавайки Хитлер, СССР се е оказал един срещу Запада, оглавен от мощен военно-икономически хегемон - САЩ. Също че не е изключено, че в това противостоене Съюзът няма да устои. Съгласно информацията, която сподели с мен един знаещ много човек (днес той, уви, вече не е сред нас), Сталин в края на 40-те години диктува определени бележки, че в случай на разрушаване на СССР от Запада да се направи така, че с времето Западът да се разпадне отвътре, като под него се заложи социално-политическа и идейна бомба с часовников механизъм. Бих нарекъл това “Завещанието на Сталин”.

Бележките не са програма, но от парчетата разхвърляна информация следва, че темата се разработва от “Коминформ”, а след това от екипа на Шелепин като секретар на ЦК на КПСС по сигурността. На Запад, където достига тази информация, това се нарича “Планът на Шелепин”. Същността се заключва в автоматичното издигане на високи властови позиции на Запад на такива дейци, които независимо от своите възгледи и цели ще въвлекат Запада в смъртоносна криза. Това трябва да се изпълни от сложна система доверени лица, агенти на влияние, просто агенти, слепи агенти и “полезни идиоти”. За нещо подобно по странен и не предизвикващ доверие сред американците начин предупреждава съветският дисидент Голицин (дали е бил дисидент или...?). През 1984 година, точно преди Перестройката, той публикува книгата “Новата лъжа вместо старата: комунистическата стратегия за дезинформация и измама”, но не му повярват. Не знаем дали “Планът на Шелепин” е проработил, но разрухата на Запада е пред нас. Наистина, както забелязва Шебаршин, не си струва да обясняваме със зъл умисъл това, което е резултат от глупост. Това е вярно, но ще допълня, че най-добрият начин да скриеш злия умисъл е да го представиш за глупост, като Швейк: “Осмелявам се да доложа: идиот”. Достатъчно е например да качиш на ръководните кресла ръководители като Горбачов, Шеварднадзе, Елцин, Гайдар и другите и злият умисъл ще се осъществи под формата на глупост, некомпетентност. Знае ли човек дали Западът е използвал “Плана на Шелепин”, ако наистина е съществувал, против СССР? Междувременно на Запада, който се превръща в Постзапад, това не му помага: има свои Горбачовци и Гайдари: такива като Обама, Саркози, Блеър, Джонсън, Макрон и прочее навъртащ се около властта токсичен отпадък.

Да се върнем към силите на разложението и разрухата, изпуснати с общите усилия на съветско-западния хибриден субект. Трябва да отбележим, че по зла ирония на коварната История, тяхната първа жертва стават съветските “отворили” кутията и тези, които “пилят” веригата, на която от дъба виси “сандъка” със смъртта на Кошчей. Е, след това и дъбът на буржоазията се разлюлява, в момента почти падайки, пораждайки безумен страх у буржоата: коронабесието, климатобесието и другите възможни “бесия” - това е страхът от смъртта, страхът, породен от разбирането на неминуемия край на системата и неувереността, че ще има успех при рестартирането на Историята, така както им се иска и ще създадат света според своята “нова нормалност”.

В началото на 80-те години на насрещни курсове се пресичат два субекта, решаващи една и същата задача - промяната на социално-икономическия строй на СССР. Целите са различни: ако западният субект прави това за максималното отслабване на СССР и икономическото му поглъщане, то съветският иска “да влезе в Запада като равен”. Западът не може и не иска да допусне това - не за това се планира промяната на социалния строй на СССР, да се укрепват страната и икономиката му - напротив. Така стратегически страните се разминават, а тактически се оказват съюзници с един противник - съветският строй, системният антикапитализъм. Освен “реконструкторите”, много от които са работили от Брежнев до Горбачов, за срива на системата в СССР работи и агентурата - за влияние и пряка. Когато Еймс оглавява съветския отдел на ЦРУ, той е поразен от високото равнище, широта и дълбочина на проникване на американската агентура във всички сфери на съветското общество – партийна, държавна, стопанска, на специалните служби и други. Съветското общество, както отбелязва той, му се струва подобно на парче сирене, в което дупките са повече от самото сирене. А СССР „се дълбае“ не само от ЦРУ, но и от МИ6, БНД, разузнаванията на страните от НАТО, МОСАД, китайците, японците. В средна Азия и Закавказието шетат турското, иранското и пакистанското разузнавания. Така 80-те години не са само работата на част от Андропов и кадрите му за смяна на строя, но и провал на всички институции като цяло по защита на системата, по изпълняването на функциите на компенсаторно звено, чиято роля рязко се засилва в ситуацията на криза, засилването на хаотичните колебания на движението в слабо балансираната система. Както правилно отбелязва един от героите на романа на Маркеев „Заплаха от нахлуване“: „Всяка система има пороци, които, колкото и да е странно, са концентрирани в системата за защита“.

През 70-те години се формират два Съветски съюза. Първият е могъща държава-система, вселила у своите граждани увереност в утрешния ден (за мнозина това е скучно, но през 90-те получават забавление по пълна програма). Но СССР-1 има сянка – СССР-2, която постепенно престава да знае своето място. Тези, които се крият в тази сянка, се отнасят цинично към системата, на която официално служат и от която получават максималните блага, презират и народа, и страната, и искат да живеят като на Запад. Любимата им пошла шега е: „Капитализмът гние, но как приятно мирише…“. Те правят всичко по силите си максимално да тласнат СССР към Запада, да се интегрират в него.

Значителна роля във формирането на тази група изиграва притокът в СССР през 1974-75 г. на големи петролни пари, около 170 милиарда рубли (в днешни цени повече от един трилион). Арабско-израелската война води до ембарго на ОПЕК върху доставките на петрол, а от там и до високи цени на петрола (те скачат едва в края на 1973 г., но още през февруари Кисинджър прогнозира ръст на цените от 4-6 пъти. Пророк ли е бил? Ами не. Планирал е. И ето! Доларите потичат в американските банки и в СССР. И разбира се, възниква петродоларът. Вместо злато доларът се прикрепва към петрола). Планът на клана Рокфелер проработва, СССР помага, удържайки тактическа победа, но за страната и системата тази победа, както се изяснява по-късно, ще стане не просто пирова, а тежка рана.

Непланираните милиарди, които се вливат в страната, са само частично инвестирани в "законната икономика" на СССР, нещо отива в "надзаконното" (активи, контролирани от партията в чужбина, регистрирани на името на "партньори" или просто във фронтови структури и лица), огромна част - в сянката, контролирана от КГБ и в по-малка степен - Министерството на вътрешните работи (оттук и една от конфликтните линии между тези ведомства). „Надзаконната“ икономика е едно от средствата за проникване на СССР на Запад, вграждайки се в неговата икономика. Друго средство за такава интеграция, не само в икономиката, но и в политиката на Запада, е т. нар. „Фирма“ под ръководството на Питовранов. „Фирмата“ не е съвсем точно нареченото лично разузнаване на Андропов - не е точно, тъй като, първо, очевидно той я е контролирал само формално, второ, „Фирмата“ е нещо по-голямо и по-сериозно от разузнаването.

Заедно с резултатите от така наречените реформи на Косигин (на Запад те са наречени „либерманизация“ – на името на харковския икономист Е. Либерман, който предлага идеята, а по-късно емигрира в САЩ), пристигат милиарди , по-точно, процесът на тяхното разопаковане, опаковане и поставяне формира вътрешния субект и среда, интересуващи се от „редактиране“ на социалистическата система по западен (както са си представяли) начин. Това е триглав „съветски змей Горянин“: част от номенклатурата (свързана предимно с международните отношения и външната търговия, по-специално Международния отдел на ЦК на КПСС - самият разузнавателен орган и разпределител на средства, Външната търговия и т.н.), част от КГБ, сенчестият "капитал". Това са вътрешните „три източника, три компонента“ на разрушаването на системата и СССР.

Всяка от „частите“ има собствена финансова основа: средства от „номенклатурната линия“, поставени в банки, пари на работниците в сянка. Очевидно някои проблеми в това отношение са били изпитани от КГБ, което формално е било инструмент на КПСС и не е било в състояние да се конкурира при равни условия със своите структури, например със същия международен отдел на Централния комитет. Не е ли желанието да се създаде, преди да се демонтира системата, собствена финансова база, диктуването формално от Андропов (всъщност от генералите на КГБ, които застават зад него и най-вероятно манипулират шефа на КГБ - чекистката "бригада", възникнала през 40-те - 50-те години) въвеждане на съветски войски в Афганистан? Тази страна е убиец: рубини, изумруди, берилий, редки земни метали берилий и торий, лазурит и много други, които не могат да бъдат преброени в „каменните пещери“. И всичко това е на една ръка разстояние. Само векът на афганистанската кампания е кратък: завършва с реалната капитулация на СССР и социалистическия лагер във Ватикана и Малта от Горбачов.

Афганистан обаче не е единственият потенциален източник на богатство за определени ведомствени и кланови групи. В края на 70-те - 80-те години СССР внезапно се активизира в Африка (бившите португалски колонии), Централна Америка (предимно в Никарагуа). Това обаче не е толкова игра на СССР като монолитна държава, колкото повече или по-скоро по-малко координирани действия на конкуриращи се агенции, които с различна степен на интензивност се карат помежду си: КГБ, ГРУ (чието владение заедно със „Щази„ е Латинска Америка) и разбира се, Международният отдел на ЦК на КПСС.

Този „разпръснат“ тип разширение се различава от тайното и явно държавно настъпление от 60-те и началото на 70-те години. Две други разлики са времето (по-точно ненавременността) и пространството (зона на разширяване). Подходящото време за оказване на натиск върху капиталистическата системата и нейния хегемон е в началото на 60-те и 70-те години на миналия век, когато СССР продължава да се издига инерционно, а Съединените щати са в тежка криза и има възможност да бъдат притиснати, колко ниско и дълбоко е отделен въпрос. Към края на 70-те - 80-те години СССР не само отслабва, но и губи историческата си инициатива, а Западът не само укрепва, но и се консолидира. В същото време, ако в СССР идеологията е закостеняла и няма практическо значение не само за нисшите класи, но и за висшите класи, тогава в англосаксонското ядро набира сила нова идеологическа мутация - неоконсерватизмът, мотивиращ активната част от елита. И накрая, ако в началото на 60-те и 70-те години на миналия век удари под една или друга форма могат да бъдат нанесени „в централата“ на буржоазията, то в края на 70-те и 80-те години това са местни ухапвания в периферията - те вече не носят специално стратегическо предимство, не поразяват, а само провокират основния враг, т.е. в крайна сметка са контрапродуктивни. Дори не говоря за разхищението на ресурсите на страната и за подхранването на междуведомствената конфронтация, която отслабва върха.

Що се отнася до сенчестата икономика, то основните пари се влагат в Армения и Грузия, тясно свързани с прибалтийските републики, а през тях със Запада. Особено значение има Армения, но не само заради зашеметяващите равнище на корупция и развитата сенчеста икономика, а и заради влиятелните арменски диаспори във Франция и САЩ. Връзката с тях е установена отдавна – по линия на управляваното лично разузнаване на Анастас Микоян „Спюрк“: именно това е една от причините за политическото му дълголетие: „от Илич до Илич без инфаркт и паралич“. Показателен и символичен е самият брой на арменските фамилии около Горбачов – готов канал за връзка.

Частта от петролните долари, „заровена“ в сивата икономика, пониква след 10 години,: през 1984 г. обемът на сивата икономика вече може да бъде сравнен с бюджета на страната. Един умен човек, който на два пъти осуетява измамите на Чубайс през 90-те години, заявява през 1984 г .: собствениците на пари в сянка скоро ще поискат тяхната легализация, а след това властта.Всъщност основната операция на Перестройката, чието прикрито действие са празните приказки за демокрацията, гласността, правата на човека и други глупости, е легализирането на сенчестия „капитал“ и начините за промяна на системата, превръщане на властта в собственост, а сенките - в собственика... Но както Западът не може да унищожи еднолично социалната система и Съветския съюз, така и в самия СССР групите, заинтересовани от промяната на системата, не могат да го направят сами, без участието на Запада. Имат нужда от достъп до световния пазар, и то не същият като преди, а по-силен, така да се каже, мощен. И ако законът "За сътрудничеството" легализира капитала в сянка, тогава законът "За държавното предприятие" позволява на двеста предприятия да излязат на световния пазар, да печелят долари, а в СССР да ги обменят за рубли - първоначалното натрупване на капитал по съветски начин. Само този процес, излизане от контрол и нарушаване на баланса между парична, безкасова и стокова маса, върху която почива съветската икономика, подкопава както нея, така и сделката на "реконструкторите" по отношение на западните съучастници ("партньори" ).

В този случай трябва да се отбележи следното. Първо, всички горепосочени явления се развиват на фона и в контекста на нарастващата криза в обществото в края на 70-те и 80-те години на системния антикапитализъм. Това се отнася за почти всички области. Икономиката, въпреки впечатляващите цифри, е в структурна криза. Темповете на икономически растеж спадат, ефективността на използването на производствените активи намалява. Кризата на плановата икономика е очевидна: тя почти престава да съществува, превръщайки се в екран за „напъване”, „работа по плана”, неформални връзки, „административен пазар” и, разбира се, сива икономика. Последното изиграва все по-важна роля. От една страна, това е специфична форма на размяна от длъжностни лица на част от властта за обезщетения, които не са им възложени в съответствие с тяхното място в йерархично класираната система на номенклатурно потребление. От друга страна, именно сивата икономика прави възможно задоволяването на материалните нужди на гражданите, което системата не може да задоволи.

На XXII конгрес (1961 г.) КПСС провъзгласява една от основните задачи за задоволяване на нарастващите материални нужди на гражданите, като всъщност тласка съветското общество към посоката на социалистическата версия на потребителското общество. Трудно е да се каже какво е причинило най-голяма вреда на Съветския съюз - външната политика на Хрушчов „Брест-2“ със Запада през 1955-1956 г ., доклада за „култа към личността“, от който стърчат „ушите на Куусинен“, началото на петролната авантюра или доктрината за „задоволяване на непрекъснато нарастващите материални нужди“. В случая с последната става въпрос не толкова за идеология, колкото за това, че съветската икономика не може да отговори на тези нарастващи нужди, особено на фона на демонстрационния ефект от страна на Запада. Претенциите на населението към върха (и колкото повече, толкова повече) са прости: 1) обещано, но неизпълнимо, 2) не можете да ни задоволите материалните нужди, но вие можете вашите – вече живеете при комунизма. Оттук - моралната и идеологическа ерозия както на долните, така и на висшите класи, значителна част от които все повече се обръщат към Запада.

С цялото значение на икономиката, нито една система в историята не е загинала в резултат на изключително икономически причини - точно както чисто външният фактор, ако системата не е прогнил и не е придобила двойно дъно, не може да смаже обществото. Обществото умира в резултат на системна криза. Сърцевината, въплъщението, формиращият елемент на всяка система е доминиращата прослойка, първо нейната върхушка в нейните социални, административни и психофизични ипостаси.

В залязващия СССР, както в предреволюционната Руска империя, икономиката при всичките си проблеми така или иначе се развива (съответно трета и пета икономика на света, при това СССР, за разлика от Русия не зависи от чуждестранни капитал), а системата за управление и в двата случая се разпада, отразявайки прогнилостта на управляващия слой, неговата фрагментация. В късния СССР ведомствените интереси започват да застават над държавните, а клановите над ведомствените, тесните групови и дори личните - над клановите. Всъщност това е онкологично заболяване на системата - преди всичко на управленческата. Както отбелязва Смирнов, ракът “възниква, когато собствените цели на специализираните системи застават над целите на общото, самооцеляването на органа става по-важно от нормалното функциониране на организма. Може да говорим не само за рак на човека или животното, но и за рак на отраслите в производството, на държавата”. Загубата на баланс тече не само по планово-икономическа, но и по ведомствена линия. Засилващото се противостоене между тези, които в постсъветско време ще нарекат “силовици” се излива дори във външната политика. КГБ и свързаната с него част от Външната търговия започват да играят на една игра, докато Държавната сигурност - друга, Международният отдел на ЦК на КПСС - трета. Тези игри “се подгряват” от стремежа да получат свой (желателно, по-голям) дял от пристигналите в страната “петролни милиарди”, с които във външен контур се разпорежда преди всичко Международният отдел.

Може с голямо количество увереност да се каже, че въвеждането на войските в Афганистан освен решаването на ведомствените задачи на “вътрешното КГБ” като самостоятелна сила, решава не по-малко, а може би дори по-важна задача: военните действия, макар и в покрайнините на великата империя, не само че увеличават зоната на контрол от страна на КГБ и армията над ресурсите (включително средствата от сенчестия износ на петрол, скъпоценни метали и диаманти), над извънбюджетната партийна “черна каса”, но и се засилват от властовата позиция по отношение на КПСС, променяйки съотношението на силите в триъгълника “партия-армия-държавна сигурност”. В известен смисъл сигурността и армията ситуационно се реваншират на КПСС и при това далеч не цялото им ръководство е привърженик на въвеждането на войските в Афганистан - а в ЦК на КПСС са противници на това. Става повече дума за субектите формирали се на основата на съществуващите ведомства и предимно техните интереси. Най-добри позиции в междуведомственото противостоене получават тези структури, кланове и групи, които са в най-голяма степен включени към формиращия се на Запад глобален свят на финансисти и корпократи.

И последно, но не и по значение: при цялата тази управленческа фрагментация, организационно рухване се натрупва и психично-физическият или дори биологичен фактор - рухването и немощта на съветската върхушка - Политбюро на ЦК на КПСС. Не само, че тези хора се формират в условията на световните политически и икономически реалности от 40-те години, началото на 70-те и адекватни именно към тази, следвоенна епоха, приключила в началото на 70-те години и неадекватни към новото, започнало в самото начало на 70-те години време, те са и физически “неподходящи”, приближават се до своя биологичен финал и не само изкуфяват, но и проявяват излишен пацифизъм. Така социалната криза на системата и преди всичко на управлението придобива все повече личностно и биологично измерение. За персонализираната власт това е катастрофално.

Междувременно на Запад (с редки изключения, в лицето на Рейгън) през 70-те години в ролята на високопоставени чиновници световната върхушка издигна ново поколение политически лидери – относително млади, агресивни и започнали да гледат на отслабващия СССР не само като на партньор или дори противник, колкото като на потенциална жертва. Отново през 70-те години на Запад, като гъби след дъжд, израстват множество „мозъчни тръстове“, целящи контранастъпление срещу СССР. Оглавяват ги и в тях работят мотивирани хора – патриоти на своите страни и защитници на своите ценности. Сред тях има немалко интелектуалци от ново поколение – бивши троцкисти или просто леви, които мразят и СССР, и „старото ляво движение“ на Запад и социалната му основа – работническата класа. Как да не си спомниш за Сталин: „Отидеш ли на дясно – достигаш до ляво, отидеш наляво, отидеш на дясно – диалектика“.

Съветският институт на САЩ и Канада, или например ИМЕМО, въпреки, че е имало не само псевдонаучен баласт, но и забележителни изследователи, не става „мозъчен тръст“. От една страна, тези институции са строго ограничени от идеологията, от друга, неформално, повечето служители са насочени към Запада и изобщо не са мотивирани идейно и ценностно в съветски, социалистически план. Последното се характеризира в още по-голяма степен стабилна бригада или група от две дузини представители на интелектуалните слуги на „съветските лидери“ през 20-те години между (условно) 1965 и 1985 г. За тях да се конкурират със западните „мозъчни тръстове“ е „като ученик да се бие с най-големите хулигани“ (В. Висоцки). И те не искат, няма да се бият, искат да бъдат приятели. И те се сприятеляват, играейки между другото своята роля в образованието на младото поколение номенклатура, достигнало върховете на властта в началото на 70-те и 80-те години.

В СССР в края на 70-те години, тоест с десетилетие закъснение в сравнение със Запада, ново, по-младо поколение също идва на власт. Но би било по-добре да не беше идвало: това са безпринципни кариеристи с тесен провинциален облик. Ако „старците“, оттеглили се през първата половина на 80-те години, са в по-голямата си част войници от фронтовата линия, чувстват се победители, не изпитват комплекс за малоценност по отношение на Запада и се чувстват на равни начала със западни лидери, след това всички тези Горбачов-Шеварднадзе и т.н. гледат западните лидери отдолу нагоре. Да, и градейки партийна кариера, спазвайки всички ритуали по отношение на партията, говорейки за нейното мъдро ръководство, "лично на другаря Леонид Илич Брежнев", марксистко-ленинската идеология и съветския народ, тази публика се насочва на Запад. Те са свикнали да демонстрират лоялност на шефовете на Кремъл и когато техният „Кремъл“ се премества във Вашингтон, те започват да уверяват шефовете там, че комунизмът няма да се възроди в Русия.

Изводът: ситуацията, развила се в СССР като общество на системен антикапитализъм, е логичен и естествен резултат от факта, че през втората половина на 60-те години съветският елит се отказва от скока към посткапитализма. Това е началото на постепенното преобразуване на структурната криза на съветското общество в системна.

Курсът на САЩ за вътрешна промяна в социално-икономическата система на СССР, вместо външно ограничаване, рязко ускорява интегрирането на определени сегменти от партийната номенклатура и държавната сигурност в капиталистическата система, превръщането им в оператори на световния пазар в сянка и , следователно, деградацията на системата. Структурната криза чрез усилия отвън и отвътре, обединени синергично, бързо прераства в системна криза, бързо надхвърляйки последната в крайния етап. Тази скорост до известна степен се дължи на факта, че в условията на разпадаща се система реликвите от предсъветското минало изплуват на повърхността. За тях съветската "партокрация", нейната система, а също - внимание! - съветският народ са враг и за антисъветските елементи на самата система, и за националистите от нейните покрайнини, и за Запада.

Синът на убития власовец, внукът на екзекутирания офицер от Колчак, които гради кариера "на куката" на държавната сигурност (по-късно те окачват Държавната сигурност на тази "кука"), правнукът на царския лакей, банкерът от Ню Йорк и офицерът от специалната служба от MИ6 обединяват усилията си в борбата. Както казва един от героите на романа на В. Галактионова „5/4 в навечерието на мълчанието“: „Най -опасното нещо са недоубитите. Тъй като те ще оцелеят, ще станат по-силни, ще се разтворят сред победителите и ще взривят всичко отвътре. Тези мини ще се взривят и ще донесат сътресения в страната в бъдеще: смърт, глад, преврат, мор. Те се умножават. Техните гени, които вече са в техните внуци, скоро ще се почувстват по най-фаталния начин. Те стават все повече и повече във властта - на върха, в самото сърце на партията. Изплува цял континент. Цял континент!“

Но обратно към 1988-1989 г. Благодарение на разпадането на съветската икономика, Западът прихваща процеса на демонтиране на системата и логиката на събитията го кара да унищожи не само нея, но и СССР, въпреки че плановете за унищожение са подготвени много по-рано. Неслучайно Мадлин Олбрайт нарича разпадането на съветската империя основната заслуга на Джордж Буш. Въпреки това дори през 1991 г. Западът не може да направи всичко в СССР. Например, той би могъл частично да управлява „пуча“, използвайки неадекватността, простотата (която понякога е наистина по-лоша от кражбата) и неразбирането с обстоятелствата в Комитета за извънредно положение, превръщайки се в обект на манипулация предимно от британците. Но се случва така, и от 1992 г. с ръцете на глутницата на Елцин, на всички тези като Гайдар и Чубайс, западният капитал ограбва бившия социалистически лагер, бившия СССР и най-вече - Руската Федерация, която по времето на Елцин е под външен контрол. Грабежът отлага кризата в капиталистическата система с 15 години. Това десетилетие и половина в света се характеризира със следното:

  1. След края на Студената война световният пазар е наводнен с евтини естествени суровини: газ, нефт, метали. Това е резултат от експроприацията на руската индустрия под прикритието на приватизацията.

2. В същото време се наблюдава безпрецедентен (от съветската индустриализация) ръст на чуждестранните инвестиции. Китай става тяхната цел. Тези инвестиции се дължат до голяма степен на притока на средства, получени в резултат на ограбването на Русия, или, както пишат на Запад, на „изнасилването на Русия“. Инвестициите в китайската икономика наистина насърчават реформите, започнати от Дън Сяопин с американско-британската подкрепа, а в края на XX век светът е залят с евтин китайски боклук.

3. Страните от НАТО намаляват (както се оказа, временно) военните разходи и успяват да прехвърлят част от освободените средства в социални програми.

Всичко това взето заедно: лесните пари от грабежа на социалистическия лагер / Русия, парите от частичното намаляване на военните разходи, възможността да се спестят пари чрез закупуване на евтини китайски продукти - създават впечатление за безпрецедентен напредък и изобилие, възникнали след разрушението на СССР. Франсис Фукуяма го обявява за времето на „края на историята“. И изведнъж - провал: ужасна, безпрецедентна икономическа криза през 2008 г., невиждана от 1929-1932 г. насам. Но умните хора година преди кризата предупреждаваха: „стъпките вече се чуват“. Но те не бяха чути. Постзападът (и не само той) продължава да се гърчи в конвулсии на консуматорство, хората теглеха немислими заеми и - Бум! Тази ситуация е много подобна на копулацията и оргазма при някои видове богомолки: самката по време на коитуса (който понякога продължава 5-6 часа) почти в самото начало отхапва главата на самеца, семенната течност продължава да тече в женската, и самецът вече е мъртъв - все още се потрепва, но това е оргазъм, който прераства в агония. Женската снася яйца, а след това се връща и дояжда мъжкия: тя и потомството се нуждаят от протеини.

Превод: В. Сергеев

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели