Нямам спомен в последните 5 години в един ден да са разговаряли 23 еврокомисари и 12 руски министри и ръководители на ключови агенции. Финалът на тези разговори закономерно беше на четири очи между Владимир Путин и Жозе Мануел Барозу. На последвалата пресконференция бяха оповестени и предварително известните теми на този еднодневен руски десант – приложението на приетия през 2009 г. и влизащ в сила от март 2011 г. т.н. ”Трети енергиен пакет”, приемането на Русия, чиято молба престоява вече 18 години в Световната търговска организация и за финал - визовите режими, като част от бъдещето споразумение между Руската Федерация и Европейския съюз, за което пък се водят преговори вече четвърта година.
Изброих всичко това, за да няма никакво съмнение в отсъствието на особено резултатна и особено перспективна политика на ЕС към стратегическия му партньор. Ежегодните срещи на високо равнище в различни формати – двойки, тройки и четворки с участието на ключови държави като Германия, Франция и Италия не доведе до нищо повече от снимки за спомен и обширни репортажи за кулинарното майсторство на съответните местни готвачи. Десетгодишното стратегическо споразумение, което Елцин подписа през 1994, влязло в сила през 1997, изтече през 2007 г. и до този момент няма никакви индикации, че ще бъде продължено с нов документ. В подобна фаза на преговори са и различните „пътни карти” за сътрудничество в отделни области – енергетика, интелектуален и културен обмен, опазване на околната среда.
Още по-сложно изглеждат нещата в областта на енергийното сътрудничество. Тук прословутата либерализация на газовите пазари с т.н. ”Трети енергиен пакет”, който не допуска вносителите на газ да бъдат идентични със собствениците на преносната мрежа, постави на изпитание проектите Северен и Южен поток. Създаден специално за да възпре експанзията на енергийния гигант „Газпром” на европейските пазари в едни условия на спокойствие и икономически подем, сега – в условията на всеарабска геополитическа криза и огромно изпитание за добива и вноса на енергоизточници от традиционни за Европа дестинации, тези документи изглеждат напълно анахронични и конюнктурни.
Анахронични са и затлачените от европейската бюрокрация преговори за визовите отношения с Руската Федерация. В момент, когато Турция и други сериозни туристически дестинации обявиха безвизов режим за гражданите на Русия, ЕС продължава да изучава проблема.
На пресконференцията на Жозе Мануел Барозу и Владимир Путин, за които американски дипломатически източници твърдят, че не изпитват особени симпатии един към друг, всичко изглеждаше симпатично и даже благовъзпитано. Това, обаче, не променя една отблъскваща истина – европейската дипломация, доказала в продължение на цял един месец пълната си несъстоятелност в условията на „Великата арабска революция” и особено в условията на гражданската война в Либия, се оказва спирачка за развитието на отношенията на Европа в единствено възможните й стратегически направления. Нестабилността в следващите десетилетия за целия регион на арабския Близък Изток предполага още в близките месеци да се ускорят стратегическите отношения с три държави – Русия , Турция и Украйна . Това е единствената реална перспектива ЕС да остане сериозен геополитически фактор в десетилетието до 2020 година. Всички останали схеми водят към нейната изолация и деградация.
