/Поглед.инфо/ Ако определяте 2015 г. като глобален хаос, задръстен от регионални кризи – вие просто нямате фантазия за това, което ни очаква през 2016 г.! А тя е високосна, олимпийска и предизборна за държави със сериозно място в сутрешните новини. Това означава само едно – единичната криза има всички шансове да се трансформира в регионална, от неуместна реплика може да се роди фатално решение, което да преобърне продължително изграждана международна тенденция. Горното има и по-кратко определение – световна лудница!

И досега си спомням с умиление времето, когато в центъра на близкоизточната криза се намираха израелско-палестинските отношения! Колко нерешими изглеждаха споровете тогава и колко мъдри бяха дипломатите от онези десетилетия!

Днес никой не може да ни даде определение на близкоизточната криза - защото тя е либийска криза, сирийска криза, иракска криза, криза с бежанската или миграционната вълна и вероятно има още поне десет общоприети и валидни определения.

Истинската същност на конфликтите днес не са между група арабски държави и Израел , а въпросителната за самото съществуване на тези държави в границите им от 1945 – 1950 г.

След като за две-три десетилетия отпаднаха обединяващите идеологии като панарабизма на Г.А.Насър, като арабската и африканска солидарност на М.Кадафи, като сирийския национализъм на Х.Асад и неговия иракски еквивалент на С.Хюсеин – дойде времето на наднационалните идеологии и проекти.

Халифатският проект, въплатен в Ислямска държава, прекроява национални граници, стимулира капиталови, човешки и енергийни потоци извън 50 – 80-годишната близкоизточна традиция.

Закономерно за просветената българска публика звучи обаче и въпроса – нима „неоосманските стратегически дълбочини” на двойката Р.Т.Ердоган – Ах.Давутоглу няма в същността си същите принципи на „наднациоиналност” - макар и без телевизионната реклама на масови кланета и на специфичен халифатски радикализъм?

Днес всички сериозни геополитически фактори търсят собственото си решение в изключително сложни комбинации – независимо дали това са богатите Саудитска Арабия и Катар или разрушените от войните Ирак и Сирия. В тези комбинациивече неизменно присъства новото, за времето след 2010 г., геополитическо противопоставяне на глобалните сили като САЩ, ЕС, Китай и Русия. Това прави картината все по-неупрявлаема и хаотична.

Големият проблем е, че в цялата тази каша липсва посредника и терена, върху който може да бъде воден диалог на публично декларирани национални или общностни интереси.

За това може би Резолюцията, приета от СС на ООН на 19 декември 2015 г. с гласовете на 15-те си постоянни и непостоянни членове, за решение на сирийската криза е първият сигнал за същестуваването на минимален шанс за възраждане на терена за преговори .

Ако условията, регламентиращи нормализацията в следващите 18 месеца бъдат дори частично изпълнени, това дава шанс на една възродена възможност. Оптимизмът може да бъде подсилен и ако през 2016 г. бъде договорен новият Генерален секретар на ООН – фигура, която може да се окаже решение на много и традиционно нерешими казуси.

И тук патриотизмът, събрал на национален терен две български кандидатури, вероятно ще се наложи да отстъпи пред една неназована до този момент кандидатура, която има източноевропейски / източногермански / произход, говори добре важните световни езици и има челно място в класациите на няколко списания като светговен лидер № 1.

Имената в това отношение не са много и дори мога да кажа, че името е само едно.

А дали тази лична хипотеза ще се реализира през 2016 г., не променя оценката за свръхактуалността на фигурата, която трябва да олицетворява световната организация. Едва след това вероятно ще се търсят варианти за реформи в нейната неизменна от 1945 г. и до този момент структура – един разговор, който продължава твърде дълго.

Ако 2015 г. внесе все пак своя принос в глобалната конфликтология, то това очевидно е в скоростта на възникването, развитието и постигането на своеобразна кулминация и взаимосвързаност на кризите.

Няма всеобхватно обяснение на събитията, предшестващи свалянето на руския изтребител СУ – 24 на 24 ноември и убийството на подполковник Олег Пешков. Последствията върху целия комплекс турско-руски отношения обаче е трудно обозрим – пълен абсурд в енергийните проекти, въвеждане на визов режим за турските граждани в Русия, неясно бъдеще на турската туристическа индустрия, спад на равнището в търговията и дори дефицит на цитроси в руските магазини преди Новогодишните празници! Абсурди - нали?

Защото незабавно, след тази печална дата, турско-руските отношения се пренесоха върху терена на украинската криза, на съдбата на кюрдския проблем в четири държави, както и в отношенията на двете страни към по-малките балкански, черноморски и кавказки държави. Всички те – Украйна , Армения , Грузия, Азербейджан, Гърция, Сърбия и България, заедно, групово и поотделно, трябваше да преизчислят целия комплекс от двустранни и многостранни отношения с Русия и Турция, факт, който кризата създаде буквално за 10 – 15 секунди.

Резултатите от този процес тепърва ще бъдат изяснявани, но реакциите на външните фактори и на медиите, по иначе „домашния” скандал Л.Местан-Ах.Доган, е само частична илюстрация на всичко това, което предстои да се разиграе пред очите ни в 2016 – 2017 г.

От вътрешнопартиен проблем – кой да контролира подкрепата за предстоящите президентски избори в България – тази коледна атракция прераства, според някои анализатори, в геополитически сблъсък между Анкара и Москва. Всяко опровержение на този идиотизъм само подсилва страховете на българското обществено мнение, че за пореден път сме попаднали невинни в световен скандал!

Страховете и песимизмът не са единственото обстоятелство за характерните ни национални комплекси. Твърде много са доказателствата, че геополитически решения от близкото минало днес, и особено утре, са крайно неустойчиви и с непредсказуем характер.

Доказателствата за това са общоизвестни и болезнени – миграционната криза, популярна у нас с определението „бежанска вълна”, през 2015 г. имаше неподозирани параметри и неясни последствия . Успокояващите ни диагнози - „Миграцията ни подмина” и „Бежанците не желаят да останат с постоянен статут в България” - са само временно състояние на проблема, който по непредвидим начин може да се обърне срещу нас.

Ако се придържаме към консерватизма на европейските източници, границите на общността от 28 държави, т.е. ЕС, е пресечена по трите основни трасета – иберийското , италианското и балканското - от над 1,5 млн. души.

Това гарантира на страните от ЕС в следващите 3 – 5 години допълнителен ръст на миграцията между 5 и 7 млн. Души. Предстои сценария на „събиране на разделени семейства” и в него ще се реализира горната аритметична прогресия.

В същото време невероятните по своята неадекватност и компромисност решения на лидерите на европейските държави – от май до декември 2015 г. - нямат аналог и сравнимост в историята на общността.

След като оставиха кризата да се вихри на гръцки, турски и италиански терен, европейските лидери се въвлякоха през октомври и ноември в благотворителност с бюджета на общността и с бюджетите на страните-членки на ЕС.

На африканските държави в Малта, в началото на ноември, беше обещана европейска подкрепа в размер от 1,8 млрд. Евро. По същата логика, само две седмици след това, на Турция бяха „гарантирани” 3 млрд. евро – 500 млн. от общоевропейския бюджет и 2,5 млрд. – според размера на националния БНП. Каква ще бъде конкретната реакция на съответните национални държави днес трудно някои може да каже.

Само Украйна се размина с обещаните 5 млрд. евро подкрепа за бюджетния си дефицит и се наложи да влезе в категорията на държавите във фалит с нелепи и абсурдни твърдения пред МВФ. Един американски сенатор се появи в Киев с някакви 100 млн. долара и специфични претенции към бизнеса на собствения си син, но дори това не можа да разведри мрачната финансова картина на страната .

Коледните подаръци от страна на Европейската комисия бяха допълнително оцветени с обещания за безвизов режим за Украйна и Грузия в началото на 2016 г. и за Турция – след октомври с.г.

Преведено в понятни за българското обществено мнение параметри, това означава свободен достъп за 90 дни на 150 млн. души в държавите на Европейския съюз и, разбира се, с предимство на тези,, които са с културни и туристически интереси във Великобритания, Германия, Холандия, Белгия и Полша.

И всичко това в условията на нарастващи мерки за сигурност по гари, летища и всеобщи опасения от поредния терористичен акт в някоя европейска столица. Един мой приятел очаква в скоро време да пътува в самолетите на големите компании по слипове – в името на сигурността....

Само за 40 дни тероризмът демонстрира своите глобални възможности – на 10 октомври със самоубийствения атентат в Анкара и 103 жертви, на 31 октомври с взривения над Синай руски пътнически самолет с 224 пътници и на 13 ноември със серията атентати в Париж и с нови 126 жертви.

Все по-убийствена става асоциативната връзка, която събира в едно исляма и тероризма и тя трудно ще бъде прекъсната със смяната на наименованията в новините - от първоначалното ИДИЛ в днешното ДАЕШ.

Това има пряко отношение към самочувствието и идентичността на 1,5 млрд. души с ислямско вероизповедание в света, както и на тяхното отношение в глобален и в личностен план. Толерантна Европа, например, градове като Париж и Брюксе вече са пример за разделение и неустойчивост в това отношение. За България то вероятно предстои.

Последният фрагмент на 2015 г., който откриваме в глобалния свят, е нетрадиционната за предходните ни разбирания скорост на преноса на една криза от дадена точка на Земята върху територии, отдалечени с хиляди километри от първопричината й. Дублирането на конфликтите и тяхната взаимосвързаност ще бъде доминанта в сферата на международните отношения през целия период - 2016 – 2020 г.

Тази тенденция ще прескача лесно границите и телените огради в Европа, ще се завихря на неочаквани и невероятни на пръв поглед места и поводи, ще се възпроизвежда хилядократно чрез социалните мрежи и комуникации, ще се пренася като специфичен опит на световен терен.

С тази малка забележка – специфичен, но терористичен опит, модел и поведение.

Глобалната криза - модел 2015 г., вече мие нашите брегове.

Няма никакви шансове тя да ни отмине, прескочи или заобиколи. Няма никакъв шанс да се наведем, да приклекнем или да изпълзим по специфичен за националната ни психология начин.

За това вероятно изборът на национален лидер – специфична формула, която надхвърля прерогативите на българския президент, може да се окаже ново начало или ново разочарование.

Кой знае?