/Поглед.инфо/ Изтърканият от съвременна употреба Омиров идиом за двете митични чудовища при Месинския пролив – скалната плитчина Сцила и водовъртежът Харибда – между които е трябвало да лавира Одисей, за да избегне смъртта, сякаш най-точно прилягат на състоянието и събитията в БСП. Първо защото вътрешните драми и интриги в столетницата, които някои се опитват да представят, като „политика“, отдавна са се превърнали в досадно клише. И, второ, защото БСП се намира между две опасности, които заедно и поотделно, я отдалечават от превръщането й партийна и управленска алтернатива, която заслужава доверието на общественото мнозинство. Поредният изборен провал и поредното заседание на техния 49-ти конгрес, направиха тези опасности видими и с просто око. Едната е партийната развала, в която тъне отвътре, а другата – погрешната стратегия.

В БСП днес няма дебати за политика, идеи и ценности, а за постове, процедури и привилегии. Ако в годините след 1989 г. партията имаше основания да се гордее с вътрешна демокрация, плурализъм и идейни дискусии, днес все повече прилича на агитка от футболни ултраси. Някога вътрешният двубой „Лилов-Луканов“ беше между стратегически линии – „консервативната“ на крилото около Лилов, което искаше да приспособи БКП за условията на плуралистичната демокрация, и „реформаторската“ около Луканов, която искаше да я преобрази в духа на установяващия се неолиберален консенсус след падането на Берлинската стена. Това беше истинска политика в действие и като съдържание, и като инструментариум. С битка на тези и аргументи, а не на обиди и попържни. 
Днес в кресливите полемики на и около „Позитано“ 20 съдържание почти няма. Има борба кой да управлява партийната субсидия, за да може да грабне лелеяния списък за назначения, ако партията случайно докопа някаква власт в центъра и по места. Демократичният политически инструментариум е заменен с манипулиране на най-низките запалянковски страсти на партийната маса, което за една партия с не напълно изличени белези от манталитета на тоталитарното минало не изисква особен талант. Защо ли? Партийната история на БКП-БСП е пълна с примери как една доминираща партийна тълпа с фанатичен блясък в очите венцехвали „най-мъдрото ръководство“, а после със същия плам го обругава и заклеймява като „предателско“, продажно“ и служещо на „чужди интереси“. После същите хора, със същия фанатизъм пеят дитирамби на следващото ръководство, което отново е „най-мъдро“.  Непроменяема е само догмата – който критикува ръководството е „враг“. А „вражеските елементи“ от своя страна са два вида. Тез с партиен билет трябва безжалостно да се разобличават като „фракционери“, „критикари“ и „кариеристи“. И за миг не трябва да се допуска, че са дейци с мнение и позиция по политиката на партията. В днешно време вместо фракция ги обозначават като „вътрешна опозиция“. А това си е направо стигматизиране в една партия, в която „злото“ цяло столетие е обозначавано с понятието „фракция“. А пък „вражеските елементи“ без партиен билет задължително са „платени лакеи“ – някога на империализма, днес на ГЕРБ  или на който посочи поредното „най-мъдро“ ръководство. Обективността изисква обаче да се подчертае изрично, че голямата част от т.нар. „вътрешна опозиция“ в БСП днес, са част от същия синдром на безкритичния партиен фанатизъм – мнозина от тях бяха „стратезите“ на избора на сегашното ръководство и клеймяха всеки вътрешен или външен фактор, дръзнал да постави под съмнение този избор и политиката, която олицетворява. Бедата им беше в това, че витаейки в балона на собствената си наивна представа, че много я разбират политиката, пропуснаха да разтълкуват правилно ключови политически сигнали, които Корнелия Нинова даде (осъзнато или не!), още когато обяви намерението си да се кандидатира за председателския пост, заеман тогава от Михаил Миков. А те подсказваха еднозначно, че Нинова няма нужда от тях и ще ги натика в ъгъла като олицетворение на миналото, с което „промяната“, която тя носи в партията, трябва да се раздели. Така и стана. И онези, които я избраха – янковци, герговци и прочие крупни политически практици – един по един бяха пратени в миманса. Затова и закъснялото им прераждане като „опозиционери“ дрънчи на кухо за всеки средноинтелигентен човек. Но, както казват мъдрите картоиграчи, „кьорав карти не играе“. 
Единственият, който се опита да превърне битката между „ръководство“ и „вътрешна опозиция“ в дискусия за политическата линия, беше Сергей Станишев и тесен кръг около него, сред който блести Велислава Дърева. Останалите затънаха в уставни скудоумия и процедурни шашмалогии. И очаквано предпочетоха да не водят битка с позиции и изказвания в конгресната зала, а главно из медиите и по кьошетата. Това е слаба политика, ако въобще е политика. Но толкоз за „опозиционерите“. По-важно е какво може и какво ще прави настоящето „мъдро“ ръководство. И този проблем в никакъв случай не е монопол на  партийните членове! Това е проблем, който трябва да ангажира интереса и активността на всеки гражданин, който иска промяна и друг тип политика в България, защото БСП не е частен клуб по шахмат, а формация, която иска властта и управлението на публичните ресурси. Поради това партийците трябва да слушат и дори изтърпяват оценките и мненията на гражданите за състоянието, кадровите решения и политиката на тяхната партия, а не да се крият зад фалшивата мантра „не ни се бъркайте“. Щом искате да се разпореждате с бъдещето на България, това не е само ваш партиен въпрос!

БСП засега очевидно успя да избегне своята „Сцила“ - „опозицията“. Корнелия Нинова и нейното обкръжение се бетонираха на партийния връх. При това съвсем заслужено, защото проявиха повече тактическа зрялост. Разбира се, с цената на тежък морален компромис. Оттеглянето на оставката на Корнелия Нинова под напора на добре познатия жанр с „трудовите колективи и първичните партийни организации, които категорично подкрепят Ръководството и клеймят международната реакция“ е добре позната маневра. У едни буди възторг, у други отвращение. Целият въпрос обаче е не докога ще удържи „бетона“, който укрепи Нинова на партийния връх, а дали тя може да предложи нова и ясна политическа стратегия, която да преодолее дълбоките дефекти на досегашната партийна линия. А тя, макар и обличана в помпозни фрази, е обречена на провал след провал. Стратегията зависи преди всичко от целта. Ако целта е сформиране на убедителна политическа алтернатива на днешното управление, която е способна да спечели доверието на общественото мнозинство и да управлява, е едно. Съвсем друго е, ако целта е някакви хора да се подвизават като вечна опозиция. Тъкмо за втората цел досегашната линия „Нинова“ е напълно достатъчна. Защото това е линията „ние сами“ - на капсулирането, самоизолацията и високомерието. С подобна линия БСП е обречена да губи национални избори. Защото само с партийните си кадри и с партийното знаме напред, БСП се затваря само в своя твърд електорат. А чисто статистически той много отдавна не е достатъчен за спечелване на национални избори. Тъкмо затова досегашната стратегия „Нинова“ е безкрайно удобна за ГЕРБ. С подобна БСП, Бойко Борисов може да е абсолютно спокоен, че ще управлява поне още десет години, стига да поиска и устиска да не прави тежки гафове. БСП има шанс само със стратегия за реално, а не фасадно отваряне на партията към политическия център и гражданското общество. По теми и каузи, които надхвърлят едноизмерното и неадекватно днешните обществени условия разделение „ляво-дясно“, и позиционират БСП в големия идеологически разлом на нашето време – „всички срещу неолибералния глобализъм“. Това са теми като дебюрократизация на държавата; повече суверенитет, отколкото наднационално управление; край на неолибералния модел на глобализация и пр.

БСП има шанс да се върне начело на властта с кредит на доверие от общественото мнозинство само, ако стане обединителен център за широко обществено движение на партии и личности за промяна. Но за да се случи всичко това, на „Позитано“ 20 трябва да се върнат към добрите традиции в тяхната партия, които съвсем не са много в иначе дългата й история – да бъдат пример за демократично функциониране на една партия, а не за „управление на тълпата“; да се стремят към единен и широк фронт за добруването на България. Към днешна дата няма индикации, че политическата зрялост, която е нужна за подобна линия, е налична в тази партия. Но от това дали и доколко ще тръгнат по този път, ще зависи дали БСП ще се откъсне от статуквото на прехода, и ще олицетвори обществената енергия за промяна. Защото с тази политика, БСП е интегрална част от статуквото на прехода, което е омразно за голямата част от българския народ. 

Труд


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели