Николай Урумов е роден на 6 юни 1963 г. в Каварна. ДоVIIIклас учи в с. Българево до нос Калиакра, а гимназия – в Балчик. През 1990 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на проф. Николай Люцканов. Бил е на щат в театър "София", Народния и Младежкия театър, а след 3 сезона на свободна практика през 2011 г. се завръща в Народния театър.

Играл е на сцените на “Театър 199” и Армията, а също и на Пловдивския, Шуменския, Габровския, Търговищкия, Добричкия, Старозагорския, Русенския и Плевенския театър. Има 72 роли в наши и чуждестранни филмови продукции и сериали, 62 роли на сцената и десетки в телевизионни програми. Има 14 награди от международни театрални фестивали. С пет номинации за "Аскеер" (1993, 1995, 2000, 2002, 2009), два пъти е носител на наградата (Каракалпаков в “Двубой”, 2000 и Клов в “Краят на играта”, 2009 г.). С две номинации за "Икар" (2002, 2004), като през 2004 е носител на наградата (Маргариди в „Криворазбраната цивилизация“). Озвучава анимационни филми, сред които “Ледена епоха” (Диего), “Алиса в страната на чудесата” (Додо), “Цар Лъв” (Скар) и др. Автор е на разкази, публикувани във в. "Литературен форум". Женен е, има дъщеря Далия-Никол на 20 г.

-Николай, за теб режисьорът Григор Лефтеров казва, че си “актьор като мерцедес”, защото можеш всичко.

-Ако приемем, че мерцедесът е класа и еталон за качество, това ме ласкае. По-добре е, отколкото да те нарекат “актьор като трабант”. (Смее се)

-Не страдащ от липса на самочувствие, нали?

-В нашата професия не може без това. Липсата на самочувствие е пагубна за актьора. Когато правиш нещо и нямаш самочувствието, нито убедеността, че е точно това, което трябва, и че е правилното, а се колебаеш, това неминуемо се пренася върху зрителите.

-Как се опази през годините от звездоманията, откъсването на педя от земята, също пагубно за актьора?

-Слава Богу, не ми се е случвало. Актьор съм вече 24 години и за този период съм имал достатъчно приятни мигове и поводи да заживея в някаква медийна показност, звездност. Но не съм тръгнал да робувам на суетата какви дрехи да нося, какви приятели да имам, какви заведения да посещавам, какви автомобили да карам. Не ходя на партита, не занимавам обществото с това, откъде съм си купил пердета, къде съм посрещнал Нова година и къде съм бил на почивка. Всичко, което по някакъв начин е ставало достояние на читателите и зрителите, е как съм играл на спектакъл или във филм. Естествено, не съм стоял встрани от обществени и социални проблеми, но не толкова показвайки себе си, колкото посочвайки проблема.

-През декември игра в Сатирата в плевенската постановка “Последният полов атлет”, с която гастролирате из страната. Пълни ли са салоните?

-Препълнени! Даже в Стара Загора, Хасково, Габрово и Русе даже връщахме зрители. Има една причина за големия зрителски интерес – просто спектакълът вълнува. Аз разделям театралните постановки и филмите на два вида – вълнуващи и невълнуващи. Не е толкова важно от кой жанр и вид са, важно е да вълнуват.

-В “Последният полов атлет” си собственик на рибен ресторант, осъзнал на 47, че много неща е пропуснал…

-Това е проблемът на човека, наближаващ 50-те, и той е общочовешки. Започваш да си задаваш екзистенциални въпроси и все повече да се плашиш, дали животът не преминава край теб, дали не си го изпуснал; насладил ли си се на всичко, опитал ли си от всичко, или просто ще си отидеш ей така; дали си успял да надникнеш зад табутата, тайнството, потайното, където може би се крият мъдрост, душевно богатство, смут и отговори на въпросите, които си задаваш.

-Попитах те, защото през юни миналата година влезе в “Клуб 50”. Почувства ли някаква разлика?

-Не, никаква. Човек започва да си задава важни въпроси още преди да навърши 50.

-Сякаш прословутата криза на 40-50-годишните мъже е минала край теб, без да те докосне…

-От много работа не съм се замислял над това. Никога не съм се възприемал извън работата, не съм се оглеждал и замислял какво е било в живота ми преди и какво е сега. Е, ясно е, че преди съм бил по-енергичен, по-импулсивен, по-безразсъдно смел и луд. На 50 съм малко по-умерен. Но до тези прозрения и смирението човек може да стигне и много по-рано.

-Наскоро имаше режисьорски дебют в Габровския театър.

-Направих първия си спектакъл, заставайки със същото любопитство от другата, режисьорската страна. Той е по пиесата на Иван Вазов “Двубой”. Излезе под моя сценична редакциясъс заглавието “А майка ми в Ямбол”.На 20 декември гостувахме с голям успех в Сатирата. В него аз съм само режисьор, играят звездите на Габровския театър. Получи се един весел, жизнен спектакъл по най-изстраданата, най-дълго писана пиеса на Вазов – цели 27 години, без той да я види на сцената.Заглавиетоецитат от пиесата - главният герой Пушкаров казва, отивайки на дуел: “А майка ми в Ямбол нищо не подозира”. В моята редакция обаче, в моя прочит майка му подозира и затова се случват много неща… След като спектакълът гостува в Плевенския театър, директорът Илко Иларионов ме покани за моята втора режисьорска работа и в момента вече репетираме “Женитба” на Гогол.

-Равносметката ти за 50 години, от които 24 на сцената, е 72 филмови и 62 театрални роли… Какво смяташ да правиш следващите 50 години?

-Не знам, ако мислиш, че преди да почна първите 50 съм измислил какво да правя… То се случва. Каквото каже съдбата.

-Къде още може да те гледаме?

-На щат съм в Народния театър, там играя в “Кълбовидна мълния” на Иван Радоев, в “Сако от велур” на Станислав Стратиев. Репетираме една пиеса на Райнер Фасбиндер – “Свобода в Бремен”, с премиера на 27 и 28 януари. В Сатирата играя в “Прах в очите” от Дьорд Шпиро, а в “Театър 199” - в “Краят на играта” на Самюъл Бекет, постановка на Лилия Абаджиева. Във Военния театър играя в моноспектакъла “Лалугер”, по разкази на Александър Урумов и по мои текстове. В Младежкия театър играя в “Страхотни момчета”, в “Студио 5” в НДК - в “За секса, политиката и други просташки неща” - “уан мен шоу”, в стила на “стенд ъп комеди”, по текст на Митко Динев. Освен в Плевен, гостувам в Русе, в “Службогонци” от Иван Вазов, и в Добрич, в “Свидетелите”, авторски спектакъл на Пламен Панев.

-А ако надзърнем малко напред във времето?

-През февруари би трябвало да си довърша една работа, която съм започнал с режисьора Лилия Абаджиева за Хасковския театър - моноспектакъл “Дневникът на един луд” на Гогол. Започнахме го лятото, есента го записахме за радиотеатър, сега уточняваме сценичния вариант. Премиерата е на 20 и 21 февруари. След това трябва да си довърша работата по втория ми режисьорски спектакъл в Плевен – “Женитба” от Гогол, премиерата е насрочена за 8 – 10 март. След това, след глътка въздух с Бина Харалампиева ще поставим моноспектакъл по текста на Илко Иларионов за невероятните истории на Гошо железничаря, в афиша отново на Добричкия театър.

-Напълно в стила на големите холивудски актьори, озвучаваш симпатични анимации, за кеф ли го правиш?

-Да, по Коледа излезе “Нико - 2”, едно филмче за едно малко еленче. Аз озвучавам един стар елен Тобиас, който някога е бил един от елените на Дядо Коледа, но вече е ослепял, остарял, пък не иска да си го признае пред мъничкото еленче. А то наивно, попада в един враждебен свят, в който Тобиас му помага да оцелее… Една много красива приказка. В “Цар Лъв” съм чичо Скар. Но най си ми е любим “Ледена епоха”, там съм тигърът Диего. Не знам защо така се случва, но всички тигри, лъвове и леопарди по филмчетата ги озвучавам аз.

-Поел си по трудния път – отдаден на театъра, не снимаш сериали, където заплащането е по-добро… Жена ти Пепа проявява ли разбиране?

-Никога не съм имал противоречие с близките ми по този въпрос. Дори майка ми и баща ми навремето да са били на друго мнение, никога не са го изразявали открито пред мен, защото са ми вярвали, че правя правилното. Това доверие за мен е било винаги важно. Когато вкъщи при най-близките си хора имаш спокойствието и доверието, ти вече в работата си можеш да летиш. Както казва Станиславски, влизайки в театъра, човек трябва да окачи на закачалката личните си проблеми. Когато не си обременен, полетът ти на сцената е много по-лек.

-Сега подкрепяш ли дъщеря си Далия, както навремето са те подкрепяли твоите родители?

-Да, тя беше приета оперно пеене в Музикалната академия. Много се радвам, че избра това, и очаквам да се реализира. Мисля, че е тръгнала по правилен път, при добри педагози е. Учи при проф. Мила Дюлгерова, много добре я подготви за консерваторията Росица Вълканова.

-Какво беше детството ти в село Българево до Калиакра?

-Безгрижно, палаво, тичащо, търкалящо се в прахта, с наранени колене, смеещо се и гонещо се с вятъра.

-Играл ли си на театър?

-Да, като всяко дете, но не съм мечтал да стана актьор до един момент. Моето село Българево лятото се превръщаше в един малък Холивуд. Снимаха се филми на Русалка и Калиакра. Бях трети за четвърти клас лятото, въртях се край снимачния екип на поредния филм, и бях момченце за всичко. Пращаха ме да им купувам цигари или да им свърша някаква услуга. А аз се въртях около артистите и беше много вълшебно всичко… Та някъде по това време реших, че искам да стана актьор, и от този момент нататък за мен не съществуваше нищо друго. Играех във всякакви сценки, понякога даже бягах от часове заради това. Гледах с насмешка и ирония на учебния процес, дразнех някои преподаватели. В различни периоди от живота си съм се докосвал и до музиката. Свирех на най-различни инструменти – на баритон, на фанфар, на китара. Играех в любителските театрални трупи към читалището в Българево и в Балчик, където завърших гимназия. Посещавах всички постановки на Армията, Народния, Сатирата, Добричкия, Варненския театър, които пристигаха в Балчик… Много от театралите имаха къщи и почивни станции там, и лятото, като идваха на почивка, изнасяха спектакли в градчето. А аз ги гледах и мечтаех един ден да се кача като тях на сцената…

-От раз ли те приеха в НАТФИЗ?

-Не, от втори път. При първото кандидатстване ме скъсаха на третия кръг. По това време се искаше 8 месеца трудов стаж, за да кандидатстваш отново. Но изведнъж моя набор от казармата го уволняват, а тези, които не са приети студенти, трябва да дослужват още три месеца. И аз какво да направя, не ми се стоеше още три месеца в казармата, и записах икономика, счетоводство и контрол. Три месеца посещавах първия семестър, докато се уволни наборът ми, за да не ме върнат обратно в казармата.Тогава станах възпитател наVI-виVI-г клас в Балчишката гимназия, където бях завършил. Бях любим учител на децата, естествено, защото веднага след като си научаваха уроците и си написваха домашните, класната стая се превръщаше в театрална зала, аз започвах да рецитирам и да играя пред тях, да си подготвям материалите за НАТФИЗ, а дечицата бяха моето жури и моята комисия. (Смее се)

-Как беше в казармата?

-Първата година бях в Русе, в школата за медицински инструктори. Мога не само да давам първа помощ, а нещо повече, защото там учихме анатомия и физиология на човешкото тяло, вътрешни болести, фармация, хирургия, епидемиология. Така че в казармата бяхме това, което са медицинските сестри в цивилния живот. Това, което те учеха в цивилния живот за две години, ние при строг казармен живот го минахме за една. Имаме дипломи и много, които са завършили тази школа, по-късно станаха фелдшери и до ден днешен работят това. Познавам поне двама, които са фелдшери в “Бърза помощ”.

-Какво се случи на втората година в НАТФИЗ?

-Постъпих първо в класа на проф. Атанас Илков, актьорско майсторство за куклен театър, но го зарязах след две години и започнах пак отначало драма при проф. Николай Люцканов, с асистенти Маргарита Младенова и Здравко Митков.

-Не мерцедес, а ракета… Откъде тази нескончаема енергия и хъс?

-Не знам. За мен театралното пространство е защитено, имунизирано против много неща. Бягството и съществуването ми в него ме предпазва от някои неприятни неща, които ни заобикалят. От друга страна, ме зарежда много с енергия и оптимизъм. Иначе, ако се поставя в неимунизираната среда, която ни заобикаля, сигурно много бързо ще се отчая, ще се предам и ще рухна. Този измислен свят, който обаче е по-красив и по-чист, на моменти дори, ако щеш, и по-истински, е нещото, в което да летиш е прекрасно… На сцената аз се чувствам в полет.

-Полет, летене - често използваш тези думи. Това дуенде ли е?

-Не мога да материализирам с думи чувството и усещането по време на полет. Моето дуенде е полетът. Да набереш и да се пуснеш, да се рееш… Колко красиво се рееше един орел днес в небето…

Преса

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели