/Поглед.инфо/ Отминалата 2021 г. не бе никак лоша, особено ако се възхищаваме от картините на Йеронимус Бош и особено от неговия шедьовър „Градината на земните удоволствия“. Без шеги, предната година бе в много отношения прекалено драматична, дълбоко трагична и силно изостряща противоречия и конфликти. Въпреки всичко, животът преминаваше в като полусън – толкова бързо кадрите от ежедневието се променяха, че нишката на тези промени остана неразгадана за голяма част и от политиците, и от „обикновените“ хора.
Че историята обича да се повтаря и да се шегува, се убедихме както чрез възкресението на „АББА“ (носталгично-лирично), така и чрез продължението на „Матрицата“ (неудачно), а също и чрез „пенсионирането“ на знаменития Джеймс Бонд, като в бъдещите продължения ще очакваме най-малкото чернокожа жена да заеме отстъпената позиция, за да се утвърди новият дух на „политкоректност“.
Но че пренасяме към бъдещето днешните нерешени въпроси и проблеми, това не е неочаквано.
Светът и през 2022 г. ще продължава да съществува и да се бори под знака на онзи мистичен Звяр, който е 800 пъти по-малък от ширината на човешкия косъм – COVID-19. Той затвори граници, остави вкъщи милиарди „затворници“, но превърна в милиардери няколко собственици на фармацевтични компании, които няма как да не са му дълбоко благодарни. Още година-две и те ще станат трилионери, защото при голямо „пазарно търсене“ на ваксини и лекарства, ако една доза струва под 20 долара, а се продава за 720 долара, няма как да не станеш богат, успешен, лидер и модел за подражание! Мисля си (а и не само аз), че е крайно време да се пробудим, за да осъзнаем един стар позабравен афоризъм, а именно че „частната интелектуална собственост влиза в противоречие с глобалния характер на нуждата“. Е, досега са дадени 5,5 млн. жертви и са съкратени с някоя и друга година над 200 млн. живота в резултат на пораженията и последствията, но пък „пазарната икономика“ генерира толкова печалби във фармацията, колкото никога досега! Че светът е тръгнал да се събужда от тази криза, пролича от позицията на САЩ за временното „освобождаване“ от интелектуалната собственост върху ваксините, но нашият ЕС натисна спирачките на промяната. Дали новата 2022 г. ще доведе до необходимото Глобално пробуждане и глобален консенсус във войната против пандемията? В случая да постъпим както ни съветваше знаменитият граф Монте Кристо: „цялата човешка мъдрост се включва в тия две думи: Чакай и се надявай!“
Най-развитата в икономическо и военно отношение страна – САЩ, която е с 4,2% от световното население, даде досега 15,4% от жертвите на коронавируса (явно че там обществената система на здравеопазване е повече от проблемна); към тази непразнична сметка трябва да се добавят още около 44 000 убийства и самоубийства на територията на щатитеi, включително с 676 масови разстрели. Такива човешки загуби по този начин не се случват на годишна база в Германия, Австралия, Испания или близо 200 други страни. И един много интересен допълнителен факт: само 3% от американците притежават оръжия за масово поразяване, но пък то е в размер на 175 млн. единици! Впрочем, демократично ли е едно отбрано малцинство да притежава оръжие като, например, AR-15 с пълнител, който съдържа 100 куршума, с което да упражнява насилие над болшинството? В Конституцията на САЩ на САЩ, създадена от Основателите, подобно „право“ не съществува, понеже пушката е изобретена едва през 1825 г. — 38 години след като е написан този бележит документ! Свидетелство че щатите са събуждат за промяна е инициативата на известния Майкъл Мур за промяна в Конституцията: „Хората имат неотменимо право да живеят живота си без насилие с оръжие. Всички оръжия, предназначени основно за убиване на хора, са забранени.ii“
Освен вътрешни проблеми, САЩ натрупват различни лидерски дилеми в международен мащаб. Не е нужно да се казваш Ноам Чомски или Оливър Стоун, за да констатираш този факт. Идеалите, на които залагаше САЩ: глобализъм, неолиберализъм и демокрация, се оказват проблемни при нарастващ (и на някои места успешен!) модел на „мек“ или „по-твърд“ национализъм, „авангарден“ антинеолиберализъм и „нелиберална“ демокрация. И не е единствена индикацията с изборната победа на левичаря Габриел Борич в Чили; промяната на проекта за създаване на воден от САЩ либерален международен ред започна още от встъпването на Доналд Тръмп на длъжност Президент! Пробуждане или предвестник на катастрофа е тази промяна, още повече че каквито и да са недостатъците на „стария ред“, той, който се появи след Студената война, извади милиони от бедността и доведе до рекорден процент от човечеството, живеещо при демократични правителства? „Новият ред“, който пристига със скоростта на влака-стрела, се управлява от реакционни популисти и консервативни авторитаристи, които се позиционират като защитници на „традиционните“ ценности и „националната“ култура, които постепенно подкопават демократичните институции – и това е от Афганистан през България, включително и от онези, които мечтаят „да направят Америка отново велика“ на следващите избори.
Спор няма, по-високо разположените центрове за вземане на решения в нелибералните страни са много по-гъвкави от по-трудно координираните ниско разположени демократични центрове. Те работят много по-ефективно против негативните ефекти на „чуждите агенти“ на влияние; против „изсмукването“ на местните богатства от мултинационалните корпорации, против ерозиращите обществените традиции маргинални групи. Те могат – или поне така се заканват – по-успешно да регулират неравенствата, да координират идеи и проекти, да фокусират инвестициите в съществените сектори. Същевременно либералният Запад (САЩ и ЕС) също предприема нелиберални мерки срещу „нелибералните“ страни като ограничения за инвестиции и експорт, неразрешени от международните правила и закони „санкции“ от всякакъв род, забрана на дейността на „чужди агенти“ на влияние, увеличаване на военното присъствие около „потенциално опасните“ страни или (даже) активна военна намеса без покана – пряка или косвена. От позициите на 2022 г. е трудно да се каже както как ще се реши въпросът „Кой кого?“, така и дали някоя от страните на конфликта - либерални и нелиберални страни – няма да се разпадне от вътрешни противоречия.
САЩ при Байдън все по-открито поддържа десноцентристките, лявоцентристките и либералните личности и партии в чужбина. Но някои страни – особено Китай и Русия, стоят твърдо и открито против всякаква намеса във вътрешните си работи, същевременно засилвайки координацията помежду си.
От една страна, Китай натрупа авторитет и респект както чрез десетилетията си на бурно социално-икономическо развитие, така и чрез умението си да прилага тактиката на лисицата (която знае много хитрости) срещу таралежа (който знае само едно и това прави), както пишеше Исая Бърлин. А САЩ наистина заостря бодлите, но какво от това?! От друга страна, Китай развива почти „невидимо присъствие“ на другите континенти, като разтваря широко ветрило на многостранни отношения, включително заливайки изобилно с инвестиции някои приятелски страни. От трета страна, за някои страни с висок и млад демографски потенциал (а те не са една или две) не САЩ, а Китай се превръща в модел за подражание.
На свой ред, Русия, която има най-малкото три точки наум по повод на Запада, също втърдява не само тона, но и развива успешно военната си сила. Путин (и всеки след него) не може да не помни: че във времената на „отворената икономика“ Русия и бившите социалистически срани, които промениха развитието си по писана отвън една и съща рецепта, бяха хищнически ограбвани чрез приватизации и концесии, които позволиха неикономически растеж на Запада; че НАТО обеща да не се разширява и на сантиметър на изток и излъга; че много руски (по дух и вяра) граждани остават извън пределите на Русия. И тези три пункта принудиха Путин да обяви пакет от „червени линии“, някои от които засягат и нашата страна, включително и по тезата че страните от НАТО трябва да дадат на Русия гаранции за сигурност, а не обратното. Русия при Путин не е Русия при Елцин; тя вече е такава сила, че не може даже остатъчното от времената на Студената война НАТО да не се съобразява с нея.
Въобще, не само пандемията, но и промяната на световния ред – от модела на един Велик кормчия на света (САЩ) – към многополюсен свят с поне три основни центрове на влияние – поставя само две въпросителни: към един по-мирен свят ли ще поемем през 2022 г., или ще продължим да натискаме пружината на въоръжаването до нейното скъсване?!
До тук не споменавам Европейския съюз („най-доброто място за живеене“, както обичаме да се хвалим), понеже в някои отношения той продължава да се вживява в ролята на ветропоказател, ориентиращ се по бурните ветрове, задавани от централата на НАТО, но в други отношения започва да се еманципира – поне словесно – обсъждайки варианти за собствена европейска армия и (даже) за по-необвързана политика от Вашингтон. Но че очакванията са ЕС да доминира в решенията си над решенията на НАТО, това е повече от пожелателно; все пак интересите на 450 млн. души (ЕС) не могат да бъдат по-малко значими от интересите на 330 млн. души (САЩ); освен това, от централата на ЕС в Брюксел до Москва със самолет се стига за 3 часа и 45 минути, докато от Брюксел до Вашингтон се пътува 8 часа и 35 минути; никой не иска да има ледени отношения с най-близкия си съсед, особено ако той е руската мечка! Не става дума за отстъпки и подчинение от страна на ЕС, а за търсене на общи интереси (нима има по-важен интерес от мира?!) и общи ползи – важни не само за линията Брюксел-Москва, но и за света като цяло. И кой може да се превърне в авангард на идеята за световен мир и разоръжаване, ако не Европейският съюз?
В цялата тази световна бъркотия и неразбория е време да сее замислим за онази малка и незначителна част от красивия син космически кораб (планетата Земя), която обитаваме и наричаме Родина – „майка“ България. Трусовете не ни подминаха и изостриха противоречията през отминалата година (ваксинирани - неваксинирани; ГЕРБаджии - антиГЕРБаждии; интереси на богатите – интереси на бедните; и т.н.), но въпреки победата на новата млада сила – ПП ПП, тревожното чувство за бъдещето не напуска никого! Новата коалиция, освен че успя да разпредели порциите на властта между четиримата мускетари, сега ще трябва да се бори както с триглавата ламя, която ще срещне по пътя си през 2002 г., така и с нерешимата задача да постига „с десни средства – леви цели“, която сериозен човек няма да обсъжда. Но че триглавата ламя е страховита, дума няма. Първата глава, която трябва да се отсече, е на политическото разделение: ГЕРБ-СДС и ДПС са „изчетъртани“ от централната власт, но остават на силни позиции в местната власт, прокуратурата и съдебната система; дали не е по-добре да се „опитоми“ опозицията, особено ако резервната скамейка на специалисти е къса, въпреки че мераклии за постове – дал бог!? Втората глава е икономическото разделение: 2022 г. посрещаме на нивото на БВП от 2019 г., но европейският влак върви много по-бързо, да не коментираме скоростта на световната ракета; и ако няма наплив на чуждестранни инвеститори (въпреки щедрите обещания на лидерите на ПП ПП), то държавата трябва да насочи своя фонд „натрупване“ към най-перспективните сектори, при това за общи ползи – без да прави подаръци на частници. Третата глава е най-трудната за отсичане: социалното разделение: и през 2022 г. най-бедната страна на ЕС ще бъде не само с най-голямото социално неравенство, но и с тенденция това неравенство да нараства при „десни средства“; освен това, инфлацията – с незапомнено ниво след 1997 г., подяде спестяванията най-вече на най-бедните хора; накрая, предизборните обещания за всеобща благодат така претовариха каруцата, че тя рискува да се обърне от малко камъче по пътя… 100-те дни „толеранс“ на новото правителство ще изтекат много бързо, което изиска да се работи на най-бързи обороти за икономическо развитие, най-качествено чрез промените на законите и най-ефективно чрез държавните инвестиции. Към тази сметка трябва да прибавим и намеренията на г-н Омикрон, който въобще няма да се съобразява с онези 75 лв., които трябва да насърчат пенсионерите набързо да се ваксинират.
Да заключим: искаме или не искаме, очаква ни годината на Голямото пробуждане от общите и личните ни митове, вери и заблуди; въпреки че някои твърдят че „Преходът е свършил“, това няма как да е вярно без да сме преминали дългия и трънлив път към необходимият катарзис, а сме едва в началото на пътя. Но пробуждането и катарзиса могат да ни отрезвят и – без да очакваме месии – да ни насочат към необходимата посока на развитието.
А „Пътят напред“ трябва да бъде извървян с усилията и жертвите на всеки от нас: заслужава си, понеже става дума за бъдещето на нашите деца и внуци!
