/Позиция та професор Георги Близнашки , изложена пред дискусионен клуб „Възраждане” на 28 април 2011 г./
Началото на демократичния период за най-новото развитие на България се постави преди 20 - 22 години. Намираме се в навечерието на 20-ата годишнина от приемането на демократичната конституция на Република България от 12 юли1991 г. Това, което ще кажа днес, го разглеждам като едно встъпление към този дебат, който започна в нашето общество по повод на конституционната демокрация в България.
Началото, което се постави с промяната от 10 ноември 1989 г., както по-късно я нарекоха - годината на чудесата, най-общо се дефинираше като преход от тоталитаризъм към демократично управление и свободно гражданско общество. Много интересно е да се каже още в самото начало, че 90-те години на миналия век бяха и време на една друга тенденция - разгръщането на глобализацията, която водеше и до появата на много мощни симптоми на криза на самата национална държавност.
Глобализацията сме склонни да я разглеждаме като нещо добро, нещо позитивно, ускоряване на процесите на комуникация, на свободното движение на хора, стоки, капитали и услуги, но заедно с това тя има и своята обратна страна, защото подрива устоите на националната държава, или както тогава започна да се говори, това доведе до криза на политическото, която, разбира се, неизбежно е свързана и с кризата на самата национална държава. Всичко това се съпровождаше и с едни много интересни явления вътре в самото общество, това, което социолозите наричат индивидуализация на обществения живот. Тоест и производството на блага и начинът на живот, основани върху задълбочаваща се специализация и нови технологии, се насочиха към едно затваряне на индивида, към търсене на творческа изява, която обаче е свързана и с една по-голяма самостоятелност, респективно изолация от обществото.
Появи се тогава тезата, че националната държава е станала твърде малка за големите проблеми и прекомерно голяма за малките проблеми. Оттук необходимостта от наднационално сътрудничество и разгръщане на интеграционните процеси, от една страна, а заедно с това се задлбочиха процесите на децентрализация и деконцентрация на властта, които се наблюдават във всички европейски страни, от друга страна. Изведнъж се оказа, че националната държава, с всичките й цивилизационни постижения от втората половина на 20 век, се оказа притисната едновременно „отгоре” и „отдолу” от явления и процеси, които пораждат кризисни тенденции в нейното развитие.
В такъв един контекст стана ясно, че националната държава все по-трудно изпълнява своите основни функции, свързани с икономиката, поддържането на основните макроикономически равновесия и със социалната политика, поддържането на социалната кохезия, т.е. на вътрешното единство на обществото, и с националната сигурност - както външната сигурност, така и вътрешната сигурност.
Иначе казано: ние направихме своя избор в полза на демокрацията в един момент, когато се засилваха мощни тенденции, които поставяха под съмнение въобще съществуването на онзи тип държавност - т.нар. демократична, социална и правова държава, който се създаде в Западна Европа след края на Втората световна война и който се смята за най-високото постижение на модерната цивилизация.
Няма съмнение, че се оказахме в доста сложна ситуация. От една страна, ние правим един стратегически, дългосрочен избор, и заедно с това се появяват един куп проблеми в резултат на по-общи тенденции, които не зависят от нашата воля и намерения, намират се извън нашите възможности за въздействие и контрол.
Поставяйки проблема на тази плоскост, аз все пак искам да погледнем какво е нашето наследство, нашето собствено историческо наследство. Ще ви прочета нещо, написано от проф. Николай Генчев, може би един от най-големите историци, които сме имали в най-новата история, тъй като той имаше интересни проникновения и проблясъци, които далеч не винаги получаваха развитие в студии или монографии, но даваха храна за размисъл. Това е цитат от една анкета, озаглавена „Равносметката”, включена в алманаха - „България - 20 век”, под редакцията на проф. Филип Панайотов. Какво ни каза той?
„Историята на българския 20 век е цял наниз от национални грешки, катастрофи и падения, които се свеждат главно до три фатални петиции, участие в 5 войни след Освобождението - през 20 век 4 (защото има една през 19 век - Българо-сръбската), загубени; извършени 5 преврата, които смутиха и опропастиха нормалния ход на българската държавност; участие в 5 неуспешни въстания, които компрометираха националната и социалната идея в българската история. Тези три фатални петици - продължава професорът - в края на краищата срутиха българската държавност и омаломощиха до краен предел националната общност.”
Както виждате, една много тежка констатация. Тук не става дума за тоталитаризма, тук не става дума за възродителния процес, обикновено неща, които дават повод за размисъл, а за едни по-дългосрочни тенденции и събития, оказали въздействие върху новата и най-новата история на България.
Ако трябва да се опитам да обобщя политическото развитие на България след Освобождението и да очертая логиката на това развитие, то ние наблюдаваме една накъсаност. Или казано по-сложно, дисконтинюитет. Периодически се правят опити направеното да се отхвърли и да се постави поредното ново начало.
Всички, които участвахме в събитията от ранната фаза на прехода, си спомняме една малка хитрост. Става дума за опита да се възстанови прекъснатата нишка в историята, като изведнъж нашето Велико Народно събрание се оказа Седмото Велико Народно събрание с оглед на Търновската конституция. Първото новоизбрано Народно събрание, след Великото Народно събрание, се оказа 36-ото. Значи, след 26-ото имахме 9 народни събрания - социалистически, или комунистически, според гледната точка, и изведнъж се оказахме в 36-ото Народно събрание, опитахме се да възстановим скъсаната нишка в историята и да я навържем наново...
Сами си даваме сметка сега, че това е един доста механичен опит за свързване на разпокъсаните части на нашата нова и най-нова история.
Смятам, че е време да се опитаме да осмислим тази история през призмата на диалектиката между демократизма и авторитаризма. Става дума за две традиции или тенденции, които се намират в конфликтно взаимодействие. Нека да припомня, че Търновската конституция е смятана за най-демократичната конституция в света към момента на своето създаване, но заедно с това нейната история е малко или повече история на нейното потъпкване.
Казвам всичко това, защото нашият експеримент с демокрацията, който започна преди 22 години, се провежда върху една доста неустойчива почва. И може би най-ясната илюстрация - аз съм длъжен да го кажа - един от абсурдите на това време е, че всъщност на преден план през тези години беше изкарана една фигура от новата история като тази на диктотора Стефан Стамболов, обявен за най-големият български държавник. Двайсет години упорито се налага тази гледна точка, стигна се дотам, че дори и президентът на републиката да получи една награда на името на Стефан Стамболов от едно частно сдружение. Най-напред реагирах на това как е възможно президентът, който е върхът на меритокрацията, който раздава ордените - най-висшите награди от името на цялата нация, самият той да получава награда от частно сдружение?! Това е един много неприятен момент. Тоест той се поставя в морална зависимост от една група, която се самоовластява да раздава награди. И на второ място, тя е на името на Стефан Стамболов. Все пак, с него е свързана авторитарната традиция в нашата нова и най-нова история, онази посока, която ще доведе в крайна сметка до националните катастрофи.
Много е интересно да се види как завършва Третият том на Симеон Радев от неговите „Строители на съвременна България” във връзка с възкачването на Фердинанд Сакскобургготски на българския престол. Когато новоизбраният княз заминава от Търново за София, Стамболов остава с приятелския си кръг, а един от неговото обкръжение казва - „и тази я наредихме”, а в отговор самият Стамболов произнася фразата: „Наредихме я, добре я наредихме”. После добавя мрачно: „...разплакахме мамата на България”.
Малко преди да го убият, в частен разговор, когато вече той е освободен от власт и разбира, че нещата излизат извън неговия контрол, Стамболов ще каже: „Оттук нататък, Марока (това е прякор на Петко Каравелов) ще трябва да се оправя”. Същият Петко Каравелов, който той е пратил в затвора, и то в рамките на един абсолютно измислен и монтиран процес, предприет с цел да го отстранят и елиминират, за да не се превръща в център на тогавашната русофилската опозиция в България.
Значи, опитвайки се да осмислим нашата история и да придадем смисъл на нашата демокрация, аз смятам, че първото нещо, което трябва да направим, е да осмислим тази история през призмата на тези пориви към демокрация.
Позволявам си да покажа нещо, което напоследък, през тази година, успях да направя. Има една поредица - „Res publica”, която излиза под моята обща редакция. Това е един текст на Петко Каравелов - „Българската конституция и предлаганите изменения от Консервативната партия”.
Написал съм една голяма встъпителна студия от 50-60 страници, която в момента е обект на доста оживена дискусия, защото аз смятам, че това е големият държавник, човекът, който слага началото на демократичната традиция в България. Самият Симеон Радев ще каже, че „той съчетава като никой друг българин от неговото време европейската мисъл с духа на Възраждането”.
Смятам, че ние трябва внимателно да се вгледаме в нашата история и да видим онези кълнове на демократичната традиция, които ни дават основание да смятаме, че демокрацията в България е възможна.
Веднага след това още една книга - това томче буквално сега, преди 16 април - Деня на конституцията и юриста, успяхме да издадем: Стефан Киров - „Парламентарен или персонален режим”. Малцина си дават сметка каква крупна фигура е Стефан Киров. Това е основателят на Катедрата по конституционно право през 1894 г., който вече с академични доводи ще води битката срещу личния режим в България. След неговата ректорска реч, когато встъпва в длъжност към края на месец ноември, той ще възбуди студентството и макар и по друг повод, но оттук идва настроението, на 3 януари 1907 г., при откриването на Народния театър, българското студентство - и това са преди всичко студентите от Юридическия факултет – освиркват княз Фердинанд. В определен смисъл това е кулминацията на борбата срещу личния режим.
Смятам, че е много важно да се види нашата история през тази призма, включително историята на нашата партия, защото по-старата генерация помни, че когато се създава Националният съвет на Отечествения фронт, едно от исканията е за възстановяване на Търновската конституция и заедно с това ръководството на партията се ориентира към нещо различно от съветската власт. И това е голямата заслуга на Георги Димитров, т.нар. народна демокрация. Тоест те са били в Съветския съюз и са видели сталинизма отблизо. И чест им прави на тези хора това начинание, което ще бъде пресечено още в зародиш, за съжаление. Става дума за един човек с демократична нагласа, който израства като лидер от средите на работническата класа. Та неслучайно с неговото име се свързва идеята за народната демокрация. И това е част от интелектуалното и политическото усилие за нещо по-различно, което можем да наречем социализъм с човешки облик.
Казвам всичко това, защото съм дълбоко убеден, за разлика от мнозина други, че ние имаме демократична традиция. В България ние имаме нашата демократична традиция и трябва да се опитваме да я укрепваме, а не да се поддаваме на авторитарните изкушения, които напоследък придобиват все по-мощни проявления.
И това е един от съществените проблеми в България, че тази демократична традиция винаги е била по-слаба от авторитарната традиция. Но в крайна сметка тя е по-перспективната традиция. Това е онази традиция, на която ние, които свързахме имената си с промяната отпреди 22 години, трябва да заложим и да продължим битката за утвърждаване на демократична алтернатива в България. Единствено и само върху тази основа ние можем да осъществим нашите собствени социалистически начинания
Ще ми се да отбележа, че когато говорим за демокрацията, всъщност това е разговор за демократичната или гражданската нация, нацията като общност от граждани. И аз смятам, че през 1990-1991 г. ние направихме един верен стратегически избор в полза на гражданската нация, а не на етническата нация. Тоест заложихме на разбирането, че всички граждани на републиката трябва да имат еднакви права и еднакви възможности за реализация.
Много често се говори за т.нар. етнически модел, който тогава се възприе. Всъщност етническият модел е един класически модел на републиканската интеграция. Смятам, че това беше един труден, но правилен избор, независимо от цялата сложност на ситуацията. Отказвайки се от етническото разбиране за нацията, ние се ориентирахме към друг тип политика. Вместо политиката на асимилация, чиято кулминация беше възродителният процес, ние се ориентирахме към политиката на интеграция.
И тогава се постави съвсем естествено и въпросът за официалния език. Този въпрос се поставя в такива моменти - когато се прави преход от един тип политика към друг. Ние с гордост можем да кажем, че нашата конституция от 1991 г. е една от тези европейски конституции, които предвидиха официален език, т.е, че българският ще бъде официалният език в републиката.
Много често се казва, че конституцията е писана едва ли не на коляно, набързо. Нещата са много по-сериозни! Затова аз подчертавам, че не трябва да допускаме свикване на Велико Народно събрание, защото при днешната тежка ситуация ще се разрушат устоите на националната държавност. Всичко това, което направихме, беше съгласувано с други, водещи европейски държави, в частност Франция. Те имаха разбирането, че ще успеят още на следващата година да обявят френския за официален език. Не успяха през 1992 г., направиха го през 1995 г.
Днес това го приемаме като нещо, което се разбира от само себе си, но ако не го бяхме направили своевременно щяха да се появят тежки проблеми. В България се наложи европейското разбиране за гражданска нация, в която малцинствените групи се интегрират в рамките на една национална общност. В този смисъл България запази облика си на еднонационална държава. И въпреки някои опити да се прокарат други разбирания, мисля, че имаме един много голям успех в тази посока.
Неслучайно го подчертавам, защото ако се отвори докладът на ДАНС за състоянието на сигурността в страната за миналата година, има много интересни констатации. И това е един доклад, който прави добро впечатление за високото равнище, на което е написан. Казва се: „Проблемът за дезинтеграцията остава проблем от първостепенна важност. Ние имаме сравнително успешен етнически модел, правната уредба отговаря на най-съвременните изисквания, в ход са различни програми и проекти, но липсата на национален консолидиращ фактор - развита икономика, допълвана от перспективно ориентирана активна политика на културен синтез определя голямата инертност и продължителност при преодоляването на дезинтеграцията”. Това е в официалната част на доклада. Има и друга, скрита част, предполагам какво има там, но това е достатъчно сериозно поставяне на проблема, който и аз искам да повдигна пред вас.
Значи, конституцията от 1991 г. не е обичайната конституция, тя не регистрира онова, което е постигнато, но тя е една проектираща конституция, т.е. конституция, която съдържа в себе си един съвременен политически проект. И е много забавно да ги слушаш отделни кандидати за президентския пост, които казват - нека гражданското общество да ни посочи каква следваща цел да си поставим и аз тогава ще преценя (вече се досещате кого визирам) какво мога да направя по въпроса. Всъщност европейският проект за бъдещето на България е заложен в Конституцията от 1991 г., където в преамбюла се казва, че България ще се изгражда и развива като демократична, правова и социална държава. Това е стратегическият проект в условията на една глобална криза на националната държавност, който трябва да се опитаме да реализираме.
Всички държат над главите си портрета на Левски, той е зад нас и тук, но този проект от гледна точка на формата си, го имаме наследен от него. И това е проектът за чистата и свята република. Съдържанието е - демократичната, социална и правова държава.
Казвам всичко това, защото 20 години по-късно, след началото на промените, ние си даваме сметка, че нито сме демократична държава като хората, нито сме социална държава като хората, нито сме правова държава като хората. Тоест трябва да погледнем нещата, както се казва, такива каквито са.
Говорейки за правовата държава, основополагащият принцип, това е принципът за равенството пред закона. И вие виждате колко трудно се прилага този принцип. Дори чуждите посланици напоследък констатират, че в България имаме едно правосъдие за богатите и друго за бедните. И тъкмо нашите висши съдебни магистрати се скараха на американския посланик за тези му твърдения, излезе германският посланик и повтори същите тези. Неприятно е да ти го кажат, но по-добре е в случая да се замислиш какво имат предвид. Цялата работа е, че ние добре знаем за какво става дума и това е един от проблемите, с който ще трябва да се справим. Ще се върна по-късно отново към тази тема.
По въпроса за демократичната държава искам да отбележа, че това е преди всичко и най-вече проблемът за политическия плурализъм и за ролята на политическите партии. В България може би имаме най-много политически партии на глава от населението - над 300 са официално регистрираните. Абсурдна ситуация, откъдето и да я погледне човек. Напоследък се чуват гласове, една наша дама, номинирана в Русе, мисля, кандидат за президент, побърза да каже, че ако зависи от нея, би забранила всички партии. Звучи красиво, нали, махаш партиите и… Аз си спомням как го разправяше баба ми за времето, когато през 1934 г. Кимон Георгиев разпуска партиите. И баба ми казваше - сине, дядо ти най-после се прибра у дома. Всяка вечер мъжете бяха в кръчмата, бистрят политиката. Баба ми беше много доволна, че конституцията е суспендирана и партиите са забранени. Иначе - казва - всяка вечер в кръчмата, карат се, разправят се. А тогава си погледнахме нашите домашни работи.
Трябва да сме наясно, че демокрацията без политическите партии е немислима. Парламентарната демокрация без партиите е невъзможна. И тук стои въпросът какво може и какво трябва да се направи, за да се стабилизира нашата партийно-политическа система. Защото се направиха много неща за раздробяването. Най-голямата грешка, между другото, и тя не е преодоляна, е, че в Закона за политическите партии в средата на 90-те години на миналия век се допусна възможността за създаването на т.нар. местни партии.
От другата страна, издигането на независими кандидати, подкрепени от… кого ли не!
Какъв е ефектът? Ефектът е добре известният ефект на феодализация. Много общини са като малки феоди и се създават едни клики, които овладяват всички лостове и тук вече няма никакво значение кой е на власт в София. Те си контролират нещата на място и оттук се развихри корупцията, оттук тръгна и купуването на гласове. Когато големите партии изпускат контрола върху положението, по места се развихрят нагласи и явления, които са изключително вредни.
Затова отговорният подход е да не се раздробяват повече политическите партии, а да се търси консолидация. Затова, между другото, и аз се изказах много рязко срещу създаването на АБВ. Върви тази дискусия понастоящем и на страниците на в. "Дума", но това не е само нашият частен случай. Трябва да се търси консолидация на цялото политическо пространство в страната. Да има две партии или два блока, които да задават тон. Защото редуването във властта на партиите с ясна идеология и национална структура е гаранция за отговорно управление. Иначе не се ли постигне този ефект, какъвто се наблюдава във водещите европейски държави, последиците за страната ще бъдат изключително тежки.
И неслучайно двупартийността се наблюдава и във Великобритания и в Съединените американски щати, и във Франция, където се положиха огромни усилия, за да се постигне този ефект. Това е големият принос на генерал Де Гол при създаването на V-та република, а именно, че успя да консолидира два основни блока - десноцентристки и левоцентристки, които да се редуват във властта.
Нека обобщя: когато говорим за демокрацията и партиите, много е красиво да кажеш - да ги забраним, да ги няма, но всъщност трябва да мислим за нещо друго. И това е трудната задача. Не да се раздробяват, а да се консолидират, и то на една много ясна идейна и принципна основа.
По въпроса за социалната държава - това е най-слабият момент. Неслучайно, когато се създаваше конституцията, в преамбюла текстът стана - „демократична, правова и социална държава”, на трето място „социална”. Значи, първо, демократизация, след това правова държава и накрая, ако останат възможности, някой ден ще стане социална държава. Това беше логиката. Макар че класическата формула е „демократична и социална правова държава”.
Направи се този компромис тогава и той продължава до ден днешен. Но тази тема е от осбено значение за нас, българските социалисти. Защото ние не можем да решим въпроса за вътрешната кохезия на нашето общество без една активна социална политика. Ние не можем да отговорим на очакванията именно на поддръжниците на нашата партия.
Казвам всичко това, защото… тук аз много се радвам на тази брошурка, която вашият клуб е издал, лекцията на Александър Лилов. Той прави една много тежка констатация в предходната лекция, която сте имали. „В България - казва той - има доста висока степен на социална нестабилност, тъй като нейната структура - говоря за социалната структура на страната - се състои от един много тънък слой богати хора, много богати, но малка част от населението. Състои се от една неголяма част средна класа, незначителна част… - прескачам това, което той говори за социализма - сега нейната дебелина, на нашата средна класа, е много малка част, а голяма част от българското население се намира в зоната на бедността. Голяма част. Това е много опасна социална структура. Тя е бременна с постоянна нестабилност.” (Александър Лилов.)
Много пъти ми се е налагало да споря с него, но в случая на 100% съм съгласен. Няма съмнение, че такава една социална структура крие предпоставките за една постоянна социална нестабилност.
Затова смятам, че нашата партия - и слава Богу, успяхме да се преборим, като в новата Програма на партията, и в документа "България 2020 - европейска социална държава”, ние поставихме принципния въпрос, че трябва да се преосмисли въпросът за т.нар. плосък данък. Всички вие знаете, че преди няколко години, когато се въведе този тип данък, аз се изказах "против". И го направих от трибуната на Народното събрание, като го нарекох антисоциален и дори антинароден данък. Не се отказвам от думите си.
Смятам, че това е едно от главните направления на онази битка за социална справедливост, която ние трябва да проведем. Защото - искам ясно да го кажа по категоричен начин, за да разберете пределно добре моята позиция: там, където има плосък данък, социална държава няма и не може да има. И не е въпросът само до кризата. Дори при нормална икономическа ситуация плоският данък води до разтоварване на богатите и свръхбогатите и пренасяне на данъчната тежест върху нисшите социални слоеве.
Тук има един аргумент и той се чува по време на дебатите, - че се увеличава събираемостта, повече пари, които преразпределяме в полза на бедните.
За какво става дума тук?
Става дума за това, че благодарение на плоския данък има един краткосрочен ефект. Онези средства, които се акумулират в сивата икономика, да не кажа и черната икономика, им се дава възможност да се легализират. Плащаш нещо и вече си препрал капиталите си и може да инвестираш наново, тоест при този глад на инвестиции да си затворим очите пред начина, по който е натрупан първият милион. Това е другият разговорен израз за този тип икономическа и идеологическа политика.
Няма съмнение, че има известен икономически здрав разум в подобен начин на мислене. Аз не го отричам това. Става дума за нещо друго - че ако ние искаме да провеждаме активна социална политика, трябва да се върнем към прогресивното подоходно облагане. Друг е въпросът за стъпалата. Как трябва да се разпредели данъчната тежест…, това е сериозният разговор. Защото това е въпросът за социалната справедливост. Ако ние като партия се откажем от тази битка, ние ставаме в дългосрочен план просто излишни, друг някой ще я проведе, ако ние не сме в състояние да се изправим и да се опитаме да им кажем на нашите делови среди, че не могат да живеят сами за себе си, че трябва да помислят и за останалите, за общността, от която те са неразделна част. Няма друг начин да решаваме въпросите на образованието, на здравеопазването, на публичните услуги и т.н.
Това, което предлага в момента проектът Дянков за финансова стабилност - ако това стане, знаете за тези преговори, които се водят, той изтича дори до Съединените американски щати, за да представи своя проект. Ако това влезе в конституцията, това означава целият този европейски проект за България на практика да бъде зачеркнат, да бъде анулиран, да се приключи с него веднъж завинаги. Това е друг тип държавност - една държава, която не се интересува от съдбата на собствения си народ. Това е философията на проекта Дянков - финансова стабилност сама за себе си. Ако държавата не мисли за своите граждани, тогава какъв е резонът на нейното съществуване?
Казвам това, защото тези преговори, които се водят, са много опасни. Вие наблюдавате примерно, че един Волен Сидеров се обявява срещу плоския данък, но даде съгласието си да подкрепи в Народното събрание този проект, което означава, че тук има едно двуличие, една двойна игра. Това е изключително опасно, защото това е един заговор, който върви в рамките на един фалшив елит, зад гърба на народа и във вреда на народа. Това е много опасна ситуация, защото означава в крайна сметка, ако се допусне това да стане, нашата демократична конституция ще се изпразни от съдържание.
Веднага искам да повдигна въпроса за това, че в крайна сметка именно този проект за социалната държава придава посоката, смисъла на движението. Откажем ли се от този проект, заложен в демократичната ни конституция, нещата излизат извън контрол.
Ще ми се да спомена още няколко неща.
Вие сте следили моите изяви по повод на опита да се предизвика дебат относно формата на управление. Става дума за тезата, която официално се олицетворява от РЗС, но зад нея стоят също така много влиятелни среди, включително свързани със стария режим и неговите тайни служби - тезата за президентската република. Аз често говоря по тези въпроси, тъй като разговорът е много сериозен, а залогът е изключително висок. Затова преведохме миналата година и издадохме за 12 юли книгата на Хуан Линц - изключително влиятелен професор по политическа социология от Съединените американски щати, озаглавена „Президентска или парламентарна демокрация”.
Всъщност неговата теза е изцяло в подкрепа на парламентаризма. За наше голямо щастие, той беше в България в края на 1990 г. и тогава той даде една голяма морална подкрепа за нашия стратегически избор в полза на парламентаризма, в полза на парламентарната демокрация. Няма да го забравя тогава как по повод опита чрез прословутия доклад „Ран - Ът” да се прокара идеята за президентска република, той каза - не ги слушайте, това са хора, които се опитват да ви пробутват техните евтини идеи. Тук, казва, в Европа, навсякъде доминира парламентаризмът. Вашата национална традиция е такава, не се отказвайте. Не се оставяйте на тези чужди внушения.
Много се гордея, че успяхме навреме миналата година да въведем тези аргументи в оборот. Който се интересува от същината на проблема, може да погледне тази книга.
Аргументите са много сериозни. Всичките ни пориви към демокрация в България са свързани с парламентаризма – това е, с което се гордеем... Това, което тръгва от Каравелов и всички последвали събития. В определен смисл парламентаризмът е „несбъднатата мечта” в нашата история. Има един знаменит цитат от Уинстън Чърчил, заслужава си да го припомним. Казва - парламентарната демокрация има много несъвършенства, много недостатъци и има само едно предимство, но то е, че няма друга, по-добра форма на управление от нея.
Напоследък се появиха доста влиятелни гласове в обратна посока, но те не бива да бъдат оставени без съпротива, без отговор.
Казвам всичко това, защото ние създадохме един закон за прякото участие на гражданите във властта по време на нашето управление, много се гордеем с него, но аз още тогава ги предупредих, че създаваме предпоставките пряката демокрация да бъде обърната срещу представителната демокрация. Неслучайно първата ефективна подписка, макар и фалшифицирана, както се оказа накрая, беше насочена срещу демократичната конституция, като се настояваше за смяна на модела, за преминаване към президентска република.
Неслучайно обаче те не можаха да придружат подписката с проект за конституция. Това е едно изискване - когато се опитваш, да прокараш своята инициатива, да представиш и проект, т.е. да кажеш точно какво искаш да направиш. Идеите, които се лансираха в публичното пространство, са повече от абсурдни. Но има неща, за които обикновеният гражданин се хваща, от типа - броя на депутатите. Например, 240 - много ли са, малко ли са? Това е един много сериозен въпрос.
Между другото, когато се създаваше конституцията и се фиксираха 240, това изглеждаше приемливо. Но сега, когато с 1 милион спадна населението през тези години, явно, че трябва да се мисли за намаляване на броя. Но това не може да стане наполовина, защото просто Народното събрание няма да може да изпълнява своите най-елементарни функции. И това е много сериозен разговор. Не просто - „депутатите, които ядат евтини кюфтета…”.
Аз бях депутат от Смолян. От Смолянска област изпращат всичко на всичко четирима депутати в Народното събрание. Отивам на среща с избиратели. Хората ме питат: „Г-н Близнашки, Вие сте професор по конституционно право, какво ще кажете за намаляване броя на депутатите?” На свой ред им задавам контравъпрос: „Колко да ги намалим?” – „Наполовина”, отговарят ми. Казвам тогава: „Чудесно, тогава вие колко ще имате?” – „Двама”. А Смолянска област е голяма по територия, пръснати малки селища из планината, трудно достъпни. Четирима човека бяхме, двама бяхме социалисти, трудно поддържаме връзката с хората от избирателния район. – „Какво да правим тогава, като ви останат двама…” – „А, казват те, не сме съгласни”.Значи, когато опре до тях, не са съгласни. Иначе може! Подчертавам този момент, защото много е лесно да се говори на едро, но когато се размислят малко повече, хората вече не са съгласни с подобни реформи.
Сериозно погледнато, аз съм ги изчислявал, като минимум могат да бъдат сведени, с голямо напрежение, до 180 души, за да може Народното събрание да запази представителния си облик и да може да функционира нормално, да се събират комисии, да се изпращат делегации зад граница и т. н., Всичко друго са популистки напъни.
Аз смятам, че парламентаризмът у нас няма алтернатива. Няма никаква алтернатива и ние трябва да мислим как да го усъвършенстваме, а не как да го заменяме с нещо, което ще се окаже една грандиозна авантюра.
Още един аспект искам да засегна от гледна точка на формата на държавно устройство. Много често, включително и ние го фиксирахме в решенията на последния конгрес – се поставя искането за въвеждане на второ равнище на местно самоуправление. Вкарахме го в дневния ред на обществото.
Искам да кажа пределно ясно, тъй като става дума за стратегически решения от осбена важност. В днешната ни ситуация големият въпрос, пред който сме изправени и всички отлагат неговото решаване - това е въпросът за регионите, т.е.за областното равнище. Те не могат да останат 28, както Иван Костов ги направи, за да засили контрола си върху цялата територия на страната.
Значи, това е един много тежък въпрос. Знаете, че областите се създават 9 на брой, окрупняват се, когато военните вземат властта през 1934 г. . Голяма драма е било и тогава. Втори път това става в средата на 80-те години. И това беше един от най-тежките пленуми на на някогашния Централния комитет на БКП. Никога актива от т.нар. среден ешалон не е бивал така възмутен и приличащ на разбунен кошер, никога не са се чували между хората толкова тежки думи и упреци срещу Живков и Политбюро. Защото именно тогава, когато се окрупниха областите, този среден ешелон увисна, той загуби позиции. Това беше много голяма драма.
Имайте предвид, че областта не е и не може да бъде равнище на местно самоуправление. Самоуправлението е възможно там, където се наблюдава „демокрация лици-в-лице”. И това е друг сериозен разговор. Пак ще кажат някои, че излизам срещу решение на конгреса, но това решение ние не може да го проведем. Необходимо е да се разбере, че областта е равнище на координация. Ние имаме нещо, което в Европа го няма. И това са окрупнените общини, пак от същата тази реформа в средата на 80-те години. Това е едно от добрите наследства на тоталитаризма. Окрупнените общини или както ги наричаха някога: „териториално-селищни системи”. Имайте предвид, че във Франция, в редица други страни отделните селища - градове и други, са самостоятелни муниципалитети. И оттук тръгва проблемът за това второ равнище. У нас исторически второто равнище са околиите.
Сега общините, по своите граници, напомнят някогашните околии.
По разни причини единствените ефективни референдуми у нас са именно за разделяне на общините или за отделяне на отделни селища и преминаване към други общини. Над 600 успешни референдуми са в тази посока. Нали така? Например, голямата община с център Средногорие, се разпадна на 6 общини. Така ли стана? Сега обаче стои на дневен ред въпросът как да се съберат обратно, защото не могат да се справят сами и поотделно.
Важното е обаче, че това наследство реши въпроса с общинската собственост, която беше окрупнена. Създадоха се предпоставките за ефективно местно самоуправление. Сега трябва да се мисли как да се стабилизират тези общини, а не да се говори за изземване на техните функции и прехвърлянето им към някакво второ равнище. Самото окрупняване на областите и свеждането им до 5 или 6 ще бъде много болезнено решение. И никой не бърза да го прокарва, макар че с всеки изминат ден вземането на това решение ще става все по-наложително и по-неотложно.
Казвам това, защото това са много сериозни проблеми, пред които сме изправени и те не търпят отлагане.