Тъй като изоставаме сериозно с кандидатурата на БСП за президент , искам отново да изложа становището си.

Най-правилният ход беше да направим вътрешнопартиен избор, с няколко кандидати, с тримесечна кампания, платформи и идеи. За да забълбукат партийните организации, нещо да избират, нещо да обсъждат, нещо да се случва. Всъщност тези три месеца щяха да са основната част от кампанията на после вече номинирания за президент.

Повдигах това безброй пъти, на конгреса миналата година беше обявено като вероятна опция, но така и не се случи. И вече е късно.

Сега правим следващата грешка. Номинира се масово, без ограничения, често просто за да не обидим някого. До момента има цифром и словом 19 /!/ номинирани. „Пращаме ги нагоре, онези в централата да му мислят“… Нали разбираме, че да имаш 19 кандидати 4 месеца преди изборите е равнозначно на това да нямаш нито един.

Стигаме и до третата грешка. Няколко от номинираните обявиха, че няма да се кандидатират. Ние обаче ги номинираме като бесни, все едно така ще ги убедим да се „жертват“. Това така не става. Не искам кандидат за президент- жертва. Искам кандидат, който знае, че го иска, знае защо го иска, знае какво може да спечели и какво да загуби. Знае и какво може БСП да спечели и загуби.

Предложих на Изпълнителното бюро просто да изслуша номинираните досега и който се отказва, отказва. Насила хубост не става, нали? За да има време партията да се настрои психологически кой е нейния кандидат, да го прекара през сърцето си, да го хареса. Всеки избор е и химия, психология, любов. Как да стане за 2 месеца, от които единият си на море?

В двойната си функция- като член на БСП и като кандидат за кмет на София, искам съвсем категорично да заявя моята позиция: аз искам силна партийна кандидатура. За да може тя да покаже физиономията на БСП, да разшири периферия, да помогне на мен и другите кандидати за кметове, да издърпа листите общински съветници. Абсурдно е да претендираш, че си алтернатива на ГЕРБ, а да нямаш свой кандидат. Каква партия си тогава, каква алтернатива си?

И всякакви „близки“ до БСП, на една ръка разстояние, на две ръце разстояние, коалиционни партньори и т.н. не вършат работа в смисъла, който влагам.  Може да са прекрасни хора, но битката в случая е друга.

И тук стигам до формулирането на битката. Тя не е „да няма президент ГЕРБ“. Това е важна, но вторична цел.

Тя е БСП да има силен кандидат, който да помогне на партията да стъпи още по-добре на крака, да разшири влияние, да привлече нови кръгове около себе си, да се подмлади, да направи модерна лявата идея, ако щете- да влезе в 21 век. Аз не се страхувам от това да загубя избори. Страхувам се от това винаги да припознавам чужди кандидати за свои.

Това е шансът на БСП. Пропусне ли го, виновни сме всички ние. Включително и аз.