/Поглед.инфо/ Без граф Игнатиев Западна Европа щеше в най-добрия случай да ни устрои едно чудесно погребение и нищо повече

Подготви Христо Георгиев

Досега през последните почти девет години съм съставил и публикувал повече около 400 страници “Черно на бяло” - предимно във в. “Дума”, “Поглед инфо” и “Нови времена”. В някои от тях съм включвал един, двама, трима, четирима или повече изследователи по конкретната тема. Но никога не съм публикувал по един въпрос пет текста само на един автор, при това без да се повтаря! А днес правя точно това. Че нужно ли е, би възкликнал някой? Да, не само е нужно, но е и задължително, ако темата е Трети март, а авторът(каква бледа дума) е професор Андрей Пантев! Той наистина не се повтаря в нито едно от изследванията си, на които май повече им отива друго определение - исторически есета, които той е изтръгвал не само от ума си, но и от сърцето си. А на майсторлъка на перото му биха завидели не един и двама от днешните Господиновци.

Андрей Пантев! Не искам и не мога да го определя като доайен на българските историци, макар че и тази “титла” му отива. Но повече му приляга друго звание - доайен на сърцата на българите. Личното ми мнение, с което не ангажирам никого. За да не дразня излишно някои “благопристойни” читатели, включително и районни кметчета на София, в чиято душевност политическата злоба и некомпетентност са впили злокачествените си коренчета; такова дърво не би могло да израсте, още по-малко пък да роди нещо друго освен тръни.

Спирам тук с излиянията си. Който иска, нека сам да навлезе в светоусещането, компетентността, човечността и сърдечността на Андрей Пантев в петте текста по-долу. Аз се чувствам безпомощен да ги коментирам. Ще кажа само, че: докато го има Трети март, ще го има и Андрей Пантев

Андрей Пантев

Слово на проф. Андрей Пантев при представянето на книгата "Рыцарь Балкан граф Н.П. Игнатьев" в Киев (15 декември 2006):

За мен е особена чест да бъда гост в града Киев - майката на всички руски и украински градове, и да присъствам на толкова изискана премиера на толкова изискана книга от толкова изискан автор за толкова изискан герой. Калина Канева евъплътила най-доброто от това което наричаме славянска историография, където емоциите, чувствата, преклонението, любовта са така плътно наситени с факти, документи, мемоари и с онази особено възвишена събитийна верига на единствената война в историята на света през ХIХ век, която се нарича Освободителна. И в това отношение можем да кажем, че граф Игнатиев не може да бъде отделен от тази война, както и войната не може да бъде отделена от него. Той беше човекът - епоха, човекът - събитие, човекът - Освобождение, човекът - България. И в същото време на мен ми беше много приятно да чуя, че тук бе спомената и Сърбия. Та той не беше само българолюбец, той беше славянофил. И всичкото онова, което се случи след това с балканските народи и държави - като кръвопролития, като войни, като стълкновения, може би нямаше да се случи, може би щеше да бъде избягнато, щеше да бъде преодоляно, ако беше чута неговата идея за славянското братство, за близостта между балканските християни, за това, което наричаме днес и в миналото Русия. Защото ние в България все още под Русия разбираме цялата тази многолика общност, където имаше не само руснаци и не само украинци дори. Имаше една велика православна идея, която ни даваше упование да понесем най-тежките изпитания през петте века на една чужда и враждебна власт. Именно поради това, говорейки за граф Игнатиев, ние можем да говорим и за Русия, и за православието и за една война, която беше най-честната война в историята на династията Романови, сравнима само с Отечествената война срещу Наполеон, но по мащаби, по преклонение често пъти надвишавайки я като европейско събитие. Защото, когато в Кишинев през 1877 г. беше обявен Манифестът с единствена цел да се освободи България, в най-близката европейска столица - Виена, се събраха повече журналисти и повече дипломати отколкото по време на неотдавна завършилата Френско-пруска война през 1871 г., която преразпредели европейската карта и създаде нова сила на европейския континент - от Прусия беше създаден първият Райх, който тепърва щеше да играе голяма роля в световната политика.

Какво беше специфичното на тази война? Специфичното беше, че не се преследваха други цели (а ако е имало и другицели, то те бяха второстепенни) - освен освобождението на един мъченически християнски народ, който лежеше в основите на православната цивилизация, който блестеше със своето средновековно книжовно великолепие и в същото време, който беше забравен.

Можем да кажем, че Русия вършеше не само велика освободителна мисия, тя осъществяваше велика европейска идея.

И в това отношение Русия беше далеч-далеч по-европейска страна, отколкото Западна Европа, отколкото Средна Европа, които нехаеха за нашите страдания и нехаеха за нашите мъки. И в това отношение каквото и да се говори по-късно, каквото и да се говори днес - че Русия искала да забие Флага на двуглавия орел над черквата „Света София” в Цариград, каквото и да се говори за руския експанзионизъм, ние българитевинаги знаем, че на политическата карта на Европа беше поставена една държава с име България и това беше заслуга наруската армия, на руската дипломация, руската общественост и лично на Николай Павлович Игнатиев. Това никога няма да бъде забравено, защото това име става вечната парола и вечният символ на връзките между българите и Русия. Независимо какво щеше да последва по-късно, независимо какви враждебни умопомрачителни конфликти или стълкновения, или недоразумения, бяха въведени в двете славянски държави, едната - голяма и велика, другата - с исторически заслуги къмцялото славянско племе и към цялото православие - това име никога няма да се забрави. И тогава, когато по време на Първата световна война Русия и България бяха на различни страни; и тогава, когато по време на Втората световна война България беше съюзник на немците, на третия Райх, нито един не дръзна,нито един не посмя, нито един не посегна върху свещените имена на онези руснаци, които стояха на паметниците в Плевен,които стояха по нашите градове; никой не дръзна да преименува храма "Александър Невски", никой не дръзна да отмени споменаването на руския император Александър II - Освободител в нашите църковни служби, никой не дръзна да каже, че граф Игнатиев не е велик българолюбец, велик дипломат и велик руснак. И това само по себе си показва до каква степен името на граф Игнатиев е така дълбоко проникнало, впито в нашата българска славянска психология.

Аз не обичам думата „признателност“. В нея има някакъв елемент на покорство. Но малцина са онези българи, които сазабравили благодарение на „какво“, благодарение на „кого“ и благодарение на „как“ беше постигната българската независимост. Вярно е това, че когато българските мъченичества, кланетата на българите, опожарените черкви и опожарените села - когато това стана известно на останалия цивилизован свят на Европа, вярно е, че на нас ни съчувстваха, за нас страдаха, не всички, но най-великите умове тогава на Запад - на Европа - от Виктор Юго и Чарлз Дарвин до Уйлям Гладстон. Да, те ни съчувстваха, но ако не беше руското оръжие, ако не беше руската кръв, ако не беше руската дипломация чрез граф Игнатиев, Западна Европа щеше в най-добрия случай да ни устрои едно чудесно погребение и нищо повече. Никога това не трябва да бъде забравено. Защото наред с всички останали измерения на тази война, имаше едно особено измерение, един особен смисъл в нея: говореше се за истинската свобода, за истинското християнство, за истинската славянска чест. Дотогава цяла Европа беше омерзена от начина, по който беше обединена Германия, от начина, по който беше обединена Италия, от начина по който ставаха всички авантюри от Мексико до Черна гора. Изведнъж се води една война, която може също да бъде назована „свещена“ - за освобождението на братя - братя по вяра, по кръв, по изговор, по вид, по любов към водката, към ракията и всичко останало. И в това отношение имаме безпрецедентно посрещане на руската армия, имаме едно непознато дотогава стиковане, близост между армия и местно население. В основата на всичко това стоеше героят на тази книга, тъй мъдро, тъй интелигентно написана от Калина Канева.

Какво беше дотогава Русия? Русия беше победена в Кримската война от 1853 - 1856 г. Русия се заканваше по израза наЛев Толстой, тайно се заканваше на врага, защото общият съюз тогава между Франция, Италия и Англия заедно с Турция, беше унизил руското достойнство. Руските крепости на Черно море бяха сринати. Русия нямаше право да държи кораби на своето Северно Черноморие. Русия беше тласната да се развива в средноазиатска посока... и изведнъж Русия се завръща в Европа не посредством комбинации с другите европейски държави, а сама поела един благороден риск, един благороден дълг най-сетне да се създаде четвъртата славянска държава на европейския континент. Когато казват на външния министър Горчаков: „России надо перестать дуться“, Горчаков отговаря: „Россия не дуется, она собирает силы“. Точно в тази война Русия показа не само своята военна мощ, не само своите бойни възможности, не само цялата талантлива плеяда от офицери - от генерали, от низши чинове, но показа и своя европейски облик. Английската кралица Виктория казва, с което започва тази книга че Англия няма да жертва честта и интересите си, само защото българите страдали. Дизраели - Биконсфилд - тогавашният премиер-консерватор, казва: "Може и да са убити 30 000 българи, но това не е причина Великобритания да измени на своите принципи и интереси на Балканите".

Русия тръгна сама. С цялата вероятност да бъде подновена така наречената Кримска коалиция, с цялата вероятност да се създаде отново поредният антируски военен блок. В товаотношение тази война не е само Шипка, тази война не е само Плевен, тази война не е само Сан Стефано - тя е едно величиена хора, които са тръгнали, съзнавайки какво може да стане, ако ходът на бойните действия замре и тогава река Дунав вместо да бъде переправа за настъпление, може да стане непреодолима бариера за изтегляне на една победоносна, но вече губеща армия.

Само преди три дни бях в Сан Стефано - правим филм за ген. Скобелев. Мисля, че това, което е генерал Скобелев - във военния, бойния елит на руската армия, това е Николай Павлович Игнатиев - като елит, като цвят на руската дипломация. Това бяха хора не по-малко европейци, отколкото французи и англичани - не по-малко осведомени, не по-малко самостоятелни.И затова повечето западни дипломати не обичаха Игнатиев, защото той беше равен с тях и малкоотгоре над тях. Той беше по-осведомен от тях и малко отгоре. Той знаеше за света от Пекин до Цариград и в това отношение можем да кажем, че много рядко в световната дипломация можем да срещнем личности толкова осведомени като хуманитарни учени и толкова изкусни като военен генерал и като професионален дипломат. Всичко това се помни. Няма да скрия, че след известни промени у нас имаше плахи, но непрекъснати опити това име да бъде забравено и да бъде омаловажено. Аз самият понякога съм имал и другиотношения към една или друга постъпка или идея на граф Игнатиев. Но в равносметката ние срещаме един велик дипломат, чието име никога няма да бъде забравено и когато ние славяните шептим за майка Славяния с ръка на сърцето, ние си мислим за граф Игнатиев.

Петте довода срещу Трети март

В. “Дума”, вторник, 01 Март 2011 / брой: 50

Проф. Андрей Пантев

Едва ли не ние се срамуваме, че от робството са ни освободили руснаците. Преди да се хвалим с  богатството, банките и кариерата на дедите ни, следва да си напомним, че някой е трябвало преди това да прогони турците от тези земи с пика, оръдие и шашка! Алтернативната визия на съвременните демитологизатори представя теза за нашето "развитие без Освобождение". Но няма нито едно потвърждение на такава перспектива в цялата балканска история. Така не са мислели нито американците, нито унгарците, нито поляците, нито перуанците. А как да определим алтернативата на самостоятелното ни освобождение? Та гърците се биеха цели седем години за своята независимост. Кажете същото това на арменците! Повечето отрицания относно ролята на Русия в българското Освобождение са изведени от странната логика на изключенията. Първото от тях е, че на нея се вменява някакъв исторически дълг да освободи безкористно българите. Кой воюва без интереси? Защо Западът прие безучастно прегазването на Белгия, а реагира с война срещу нахлуването в Полша? Втората предпоставка е, че Русия не би следвало да има преки и конкретни резултати в една война, която се приемаше за реванш от Кримската (1853-1856). Как така Англия можеше да владее цяла Индия, Белгия - Конго, Франция - долината на Нил, а Русия да няма имперски интереси до вратата си към Европа? Третият довод внушава укора, че веднъж заела се с нашето Освобождение, Русия следва да осъществи наведнъж максималния вариант от нашата етно-териториална държавна реализация. Никой от балканските държави не преживя такава пълна реализация отведнъж. Четвъртият от тях поставя знак на пълно равенство между агресията на панславизма, благородното обществено мнение в страната и военните цели на управляващите в Петербург. А между тях лежат дълбоки различия. Те варират от завоевателни намерения към топлите морета през православно милосърдие, екзалтирана мелодрама и геополитически прагматизъм. Петият довод не прави разграничение между влияние, хегемония и господство в плановете на царското правителство спрямо Балканите. Русия имаше интерес от създаването на независими държави в европейска Турция, докато Австро-Унгария бе принципен противник на балканската еманципация. В това си намерение Русия "искаше" много по-малко, отколкото другите сили при подобни обстоятелства.
Нима Италия не "плати"за условното сътрудничество на Франция при отхвърлянето на австрийското господство със загубата на Ница и Савоя? А в Ница е роден Гарибалди! Куба попадна под конституционно гарантирана зависимост от САЩ при изгонването на испанците, без САЩ да са произвели един изстрел срещу тях. Във войните, при които се появяват другите държави през XIX  в., виждаме много повече корист от страна на Великите, отколкото при нашия случай. Когато Наполеон освобождаваше Италия от австрийците, той принуди местното население да храни освободителната армия. Руснаците си плащаха продоволствието и някои българи забогатяха от военновременните доставки. В крайна сметка после руснаците се натовариха на шлеповете и се върнаха в Русия, като още през 1881 г. по железопътния въпрос България взе решение, накърняващо руските интереси. В последвалите конфликти, включително и в двете световни войни, България бе на страната на руските противници. Ако в целите на войната бе конкретно вградена идеята за "заддунайская губерния", Ст. Стамболов нямаше да се появи в същото качество на политическата сцена.
Тук е мястото да кажем, че в тази война имаше рекорден брой записани доброволци, сравнен с цялата история на Европа през същия век. Доброволците не отиваха да завладеят Цариград, а да избавят православно племе. В крайна сметка българските опълченци са командвани от ген. Столетов, а не от граф Ото фон Бисмарк, нито от Джон Смит. Ако назовем тази война завоевателна, тогава как да наричаме самите тях?! Не, София и Велико Търново бяха за Русия онова, което бяха Бухара и Самарканд, Средна Азия и Далечния изток. България не бе и това, което са за Англия Египет, Ирландия и Кипър, и за Франция - Тунис, Алжир и Мароко. В тази война Русия изпълняваше европейска историческа мисия. Това бе най-честната война в историята на XIX в. Нейната евентуална алтернатива бе най-много едно покъртително погребение, което биха ни устроили пробългарските симпатии и акции на Европа от времената на априлските кланета от 1876 г. Нищо повече. Както при освобождаването на останалите балкански народи следваше да се намеси оръжието, а не речите, митингите и проповедите, дори и когато бяха в наша защита.
Ако българското Освобождение беше се забавило като време, можем само да гадаем какво щеше да се случи с нас при нарастващото влияние и мощ на нашите балкански съседи, които вече имаха 60 години преднина и опит във взаимоотношенията си с Европа. Кажете идеята за "по-късното" освобождение и на арменците. Но то дойде не като исторически подарък. Българските мъченичества и геройства направиха възможни войната и поставянето на европейската карта на държава с име България. Това е онзи исторически акт, който ще празнуваме скоро. Въпреки последвалите разочарования и всичките огорчения, които после понесохме - кога поради историческа предопределеност, кога от собствената ни глупост!

Най-честната война

Дума, сряда, 02 Март 2016 / брой: 51

Проф. Андрей Пантев

Трети март за мен е това, което е за всички българи - най-сетне, след толкова мъченичества, страдания и угнетения, на политическата карта на Европа се появява, или по-точно възкръсва, една държава, която е блестяла някога с държавното и книжовното си великолепие. От друга страна, в нашия понякога комичен порив да търсим чудеса в нашата история ние забравяме, че България е първата страна в историята на европейския ХІХ век, която се освобождава или я освобождават, или и двете заедно, в резултат на това, което наричаме днес "гражданско общество" толкова машинално, банално и безсмислено. Общественото мнение беше основната причина за избухването на освободителната война и за избавлението на българите. Цар Александър ІІ не е искал тази война, но е трябвало да отстъпи пред общественото мнение в Русия. Русия изпълняваше в този случай една велика европейска освободителна мисия, независимо колко изостанала бе тя в своя вътрешнополитически живот. Руските солдати този път не завладяваха нито Самарканд, нито Бухара, а освобождаваха от враждебна власт един православен народ, който ги посрещаше по християнски с хляб и сол. В това отношение можем да кажем, че тази война е най-честната война в историята на Европа.
Историята не е точна наука, има различни съдържания според различните исторически епохи и обстоятелства. Либерал, радикал, дори демократ в различните времена означава различни политически и личностни принципи, състояния и виждания. Но с какво право ние казваме, че не е имало робство, след като хората са загивали, смятали са се за роби, независимо от това дали имат къщи, дюкян или лозенце. Величието на българския национализъм е не в това, че сме били толкова гладни и жадни, а в това, че искаме да възстановим своята историческа значимост от миналото, да възстановим държавата си. Нашите националноосвободителни акции са за това да се появи тази държавна единица, която на Трети март беше непоколебимо поставена на картата, независимо от последвалите ампутации, съкращения и пр. Затова разбирам хората, които се гневят, че се избягва вече думата робство. Това е един нагаждачески маниер да "европеизираме" българската история.
От скромност ще подмина въпроса кой в миналото настояваше именно за европеизация. Но европеизация на българската история, както и на съвременността, не означава обезличаване. Аз предпочитам думата господство, но по-голямата част от българското общество, следвайки заветите, разказите на бабино коляно, песните за хайдути, четници и въстаници, е за тази дума - робство, която може да бъде употребявана с пълно основание.
Всички говорят за ХІХ век, а преди това 4 века? Те са създали в цялото ни народностно съзнание усещане за угнетителна репресия и това натежава повече, отколкото псевдореформаторските усилия на Турция през ХІХ век малко да се модернизира, и то в угода и под натиска на европейското обществено мнение. Кресливите групички, които се проявяват обикновено около националния ни празник, търсят популярност. Някои от тях са искрени, когато казват, че не може да се говори за робство при наличие на българско Възраждане - от читалищата до стопанското ни съживяване. Но България е осеяна с паметници, които не са спонсорирани от Коминтерна. И в Русия може да има русофоби, но българофоби в Русия няма. Погледнато отстрани, това не говори много добре за нашия морален облик. Защото признателност не означава раболепие, не означава подчинение. Бащите на повечето от тези съвременни наши русофоби доста добре са се подмазвали преди 1989 г.        
И още. В България още през ХІІІ в. имаме наченки на европейското възраждане. Боянският майстор е преди Джото и преди италианския Ренесанс. Така че можем да сравним османското нашествие на Балканите със силата на един политико-исторически хладилник, който замразява балканското културно развитие и балканското развитие изобщо. Ние бяхме пъхнати във фризера, в най-свирепата изолация на този хладилник, и затова нашите усилия са по-слаби, но по-героични. Защото хората са искали да изкрещят пред очите на Европа, която Вазов нарича глутница, за да бъдем забелязани. Защото всички останали народи на Балканите са били повече или по-малко поставени в по-благоприятни условия - примерно, половината от сърбите живеят под австрийска власт. Само ние тук сме поставени в една желязна хватка. И ако погледнем къде са най-големите турски крепости, най-големите гарнизони, ще видим, че те са по българските земи - по простата причина, че България е и житница на империята, и стратегическият мост, по който Турция си остава в Европа, макар че отстъпва от нея. Всяка ампутация от нейната европейска част обикновено е съпровождана с криза и кръвопролитна война. Така че на Трети март сенките на онези, които са знаели, че няма да гътнат една триконтинентална империя с черешово топче или с хайдушка пушка, най-сетне са се успокоили.   

"Наш" ли е Трети март

Дума, сряда, 01 Март 2017 / брой: 42

Проф. Андрей Пантев

В навечерието на Трети март ние преодоляваме  комплексите си за историческа вторичност. Наш ли е Трети март или е просто резултат от войни между две империи. Обсебени от фактори, причини и последствия в анализирането на политически събития около нашето Освобождение, ние смятаме емоцията в тях за допълнителен, периферен и не толкова значим фактор. Преобладават геополитика, дипломация, икономика, интереси.
Но невинаги е само това. Възкръсването на българската държава на Трети март, наред с всичко друго е и триумф на общественото мнение в Европа. България е родена не само с меч, войни и въстания, но и като продукт на това, което днес наричаме Гражданско общество. В това отношение тя е първата държава в Европа, която е създадена и поставена на европейската карта по такъв начин.
Когато в европейската преса и дипломатическа преписка се появяват сведения за зверската разправа с априлци от 1876 г., тогава светът открива българите не само като внушителен етнически масив в Източните Балкани. Той внезапно научава за книжовното и държавно великолепие на българското Средновековие, за историческите заслуги на българите към християнска Европа, за особения и оригинален принос на българите към културната съкровищница на европейската цивилизация. Понася се ужасната мълва, че потомците на този етнос са обект на свирепи репресии от една чужда и враждебна власт. Появява се не само образът на християнски мъченици в сърцето на континента, но и на страдалци на Европа. Заговаря се за жертви на вярата и книгата, за поругаване на кръста. Така тръгва нашето незримо присъствие в Освобождението.
Дотогава за българския исторически живот знаят само тънките познавачи на балканската история преди турците. Този път в европейската публицистика се появяват коментари не само за бунтове, но и за облика на българите като културен компонент на европейската традиция. От Петербург до Дъблин вече знаят какво са българите. Русия на Александър II не е Русия на Николай I. За нея Търново не е Самарканд, нито България - Средна Азия. Тя първа и най-остро се изправя в защита на българите. Европейският свят е отегчен от династически комбинации и междудържавни войни, при които се осъществи обединението на Германия и Италия, от крайностите на Парижката комуна, от съюзи на императори и републикански скандали във Франция, от войните на кралица Виктория в отвъдморски пространства. И изведнъж в такава рутинна и елитарна политическа среда възниква въпросът за съдбата на българите. По чайове, концерти, вечеринки, приеми и сказки се заговаря за тях. Българският въпрос като морална дилема става главната тема на Голямата балканска криза 1875-1877 г., която започва с въстанието в Босна. Анкети от местата на престъпленията, дипломатическа конференция в Цариград през декември 1876 г., проекти за устройство на бъдещата българска държава. Всичко това е отзвук на един обществен порив, обединил учени, писатели, художници, клерикали.
Тургенев и Достоевски, Оскар Уайлд и Антъни Тролоп, Чарлз Дарвин и Уилям Морис, целият интелектуален елит на Европа застава в подкрепа на българите. Заговаря се за "моралното здраве" на европейското общество, което допуска такава несправедливост. Паралелно с Цариградската посланическа конференция в Сент Джеймс хол в Лондон, на 8 декември се свиква грандиозна конференция по Източния въпрос, на която присъстват 710 представители от 117 английски градове. Централен въпрос е българският. 85 депутати от парламента произнасят гневни речи. Няма голям английски град, в който да не се провеждат митинги в подкрепа на българите.
Това позволява на Русия да осъществи своята велика мисия на избавителка. Настъпва нейният благороден час. В този случай тя осъществява идеите и идеалите на европейския XIX век., тя е повече европейска сила, отколкото онези правителства, които възразяваха срещу българската независимост. Пробългарската кампания в цяла Европа "върза" ръцете на противниците на свободна България. Гладстон победи Дизраели и всички останали опоненти. Така че Трети март е наш. Нашите будители, книжовници, четници въстаници и опълченци, или техните сенки, вървяха редом до освободителната руска армия. Това е често незримото, но реално съучастие на българския народ в епичната драма на неговото освобождение.
Но ако не беше руското оръжие, прогонило завинаги турците, нашите благодетели в Европа щяха да изразят спрямо нас само искрено и трогателно, но безпомощно ожалване. Не можем да въздишаме по Санстефанска България и да избягваме въпроса кой я е сътворил с меч и картография. Този факт стои неумолимо на Трети март, независимо от всички "прочити", спекулации и измишльотини спрямо него. Няма красиви войни. Но благородни и съзидателни войни има! Това е най-благородната война за вярата. Тази война реализира саможертвите и мечтите на поколения участници в националноосвободителното движение и дело на българите. Тя донесе Трети март не като подарък, а като заслуга.

Проф. Андрей Пантев: Трети март е начало на нашето доказване пред света

Днес заменихме една зависимост с друга - много по-голяма и повсеместна, казва видният историк

В. “Дума”, понеделник, 01 Март 2021 / брой: 41

автор: Велиана Христова

"Войната на Русия за освобождението на България беше най-честната война в историята на европейския XIX век"

"Мегаломанията на македонците само свидетелства, че те са истински българи"

- Идва Трети март - национален празник, празник на Освобождението ни. Професоре, какво е за България този ден, какво се случва всъщност на Трети март?

- Това е едно завръщане на нашата средновековна държава, на нашето книжовно великолепие и начало на нашето прибързано доказване пред очите на света. Защото основната причина преди това да не се обръща внимание на националноосвободителното движение на българите беше идеята, че те не са готови за самостоятелен държавен живот. Едно от малкото истински чудеса в нашата модерна история беше, че доказахме точно обратното.

- Заслужаваме ли обаче този празник? Преди дни публикувахме документи, показващи, че на този ден и до 1944 г. властващите - от Фердинанд и Борис III до Цанков и Филов, са предвождали всенародните тържества с благодарност към руските воини и нашите опълченци. А днес се намира група хора, която оплюва празника, обявява го за окупация, не за освобождение, включително иска да сменяме националния празник.

- Ние го заслужаваме, а тези, които бъркат понятието благодарност с понятието раболепие, не го заслужават. Няма нищо по-благородно от това да изразиш благодарност. Има много такива случаи в европейската и американската история, когато се изразява благодарност - примерно на Франция, че подкрепя американската независимост. Което не означава, че трябва да платим това със зависимост. Трети март е върхът на нашите усилия за свобода и фактически тази война беше най-честната война, особената война в историята на целия европейски XIX век.

Тук има хора, които са готови да кажат, че трицифрените по брой паметници на руските воини у нас са едва ли не построени и финансирани по заповед от Коминтерна. Било е благодарност, която е очевидна, и няма сериозен историк по света, който да не признава значимостта на руското оръжие за българското освобождение. Даже има двама историка от хърватски произход - Барбара и Чарлз Йелавич, които казват, че действията на Русия са ръководени от, цитирам, чист идеализъм. Дори и да не е точно така, несъмнено е, че с този си акт Русия извърши велика европейска мисия, която другите нямаше да осъществят. Те в най-добрия случай щяха да ни направят едно чудесно погребение.

- Напоследък и друга теза се насажда - че свободата била извоювана от нашите опълченци. Без Русия можеше ли да бъде победена Турция и да постигнем свобода?

- Искам да попитам Джон Смит ли командва опълчението ни или Николай Столетов? Разбира се, че има подвиг на опълченците ни, може би след Плевен една от най-важните битки е тази на Шипка. Но без войната, без указа на руския император и без руската армия нямаше изобщо да има такова сражение като при Шипка, каквото нямаше и по време на Априлското въстание.

- Нашите т.нар. държавници много обичат на тези празници да говорят високопарни слова за свободата, включително за Левски. Обаче днес свободни ли сме?

- Тези чествания около Левски бяха обида към паметта му, по моите преценки и възприятия. Толкова механизирано, толкова фалшиво, толкова декларативно! Трябва някой от Народното събрание да ни каже кой и какво е Левски? Тези годишнини вече стават причина, от една страна, за фанфаронско "откриване" на нови тайни, на нови факти, от друга страна - папагалско повтаряне на всичко онова, което е казано. Като че ли допреди десет години нямаше изследователи на Левски, нямаше поредица за документалното наследство на Левски; като че ли нямаше толкова проникновени книги, статии, сесии и прочее. Сега започнаха да откриват Левски с едно парвенюшко внушение, че досега никой не е знаел нищо за него. Величието на Левски е не в тази площадна показност. Неговото величие е в това, че не е искал такива хайдушки, кръчмарски изяви, а полека, тайно, както казва поетът, да се изгради организация, каквато е комитетската система, която е изцяло заслуга на неговия организационен гений.

- Като питам дали сме свободни... 

- Свободни сме, доколкото имаме уж държава, флаг, парламент, химн, институции, но за всички е очевидно, че много малка част от решенията се взимат в България - поне във външнополитическо отношение, другото е диктувано отвън. Свободата не е нещо, което трябва да бъде експонирано като постижение, а което се доказва всеки ден с живота на една държава. В това отношение можем да кажем, че всякакви проекти за паметници на Левски може да бъдат лансирани и осъществени, но най-големият паметник на България е да бъде не самоцелно независима, а независима по волята на българския народ. Този израз - "български национален интерес", е доста пошъл. Нито един, включително и Левски, не е загивал с порива "да живее българският национален интерес". Загивали са за идеали. Част от тези идеали, колкото и минимална да е тя, са осъществени в самото създаване на българската държава.

- Те са загивали за идеали, но направо ще кажа: днес сред т.нар. ни държавници слагачеството пред САЩ е повсеместно. САЩ проникнаха в цялото ни образование, фондация "Америка за България" е навсякъде, да не говорим за военните бази, въвличането в противоборство срещу Русия и т.н. Какво е това слагачество?!

- Това е безсмъртна част от нашия национален характер. Не сме само героичен народ, ние сме и подмазвачески народ. И това прониква в особено ярка степен в съвременните десетилетия. Още когато видях първия митинг, грандиозния митинг на СДС на Орлов мост, и видях там посланика на САЩ, ми стана ясно за какво става дума. От една подчиненост, която беше в много по-малка степен, тръгнахме към друга, която е в много по-голяма степен и е повсеместна.

- Ще питам нещо, което е пак свързано със Сан Стефано, по-скоро с Берлинския договор, който заличи Сан Стефано - той именно създаде и нашата рана Македония. Как ще се развият сложните ни отношения с Република Северна Македония сега? Ще си предадем ли историята?

- Ще ти кажа - история не може да се краде. Само този, който не познава баща си, може да се обиди от израза "кучи син". Тази идея да не ни крадат историята е нелепа. Нека си я крадат, ние знаем кои са баща ни и майка ни. Това показва комплексарска недостатъчност. Никой не е крал от френската или от ирландската история. По-добре е да се разделим като приятели, отколкото като взаимно дръвчещи се съседи. Мегаломанията на македонците само свидетелства, че те са истински българи.

* Черно на бяло