/Поглед.инфо/ В първата част на тази публикация („Още за дните, които свлякоха България до дъното“ - https://pogled.info/avtorski/Hristo-Georgiev/oshte-za-dnite-koito-svlyakoha-balgariya-do-danoto.169601) стана дума за това как от съветската перестройка насетне рухна социалистическата система и у нас - за радост на малцина Защото въпреки усилията на „демократите“ да охулят както могат онези години и да ги представят в плътно черно дори в учебниците, все още има хора, които помнят как сме живели през онези десетилетия и са наясно, че оттогава досега България се срина до дъното. За тях разказва в първата част на статията си известната историчка проф. Искра Баева – откровено, без да се кланя пред глупотевините на силните на деня, които преследват своята изгода – не тази на все още оцелелите тук 6 милиона българи - за да довършат разрухата.

Във втората част тя разказва документирано как янките навлизат в живота ни и го преобръщат към разруха. По този повод проф. Баевапише:„Изследването търси отговор на въпроса за причините за този рязък поврат чрез анализ на документите на БКП за българската гледна точка, както и на докладите на съветското посолство; на документи от руските архиви за съветската позиция по отношение на ставащото в България. Изводите са обърнати към съвременните отношения между демократична България и Руската федерация, които се развиват в условията на противоречие между новите политически реалности и историческата традиция.”

А събитията от последните седмици и дни показват, че подобно изследване става все по-актуално – защото вече сме под пресата не само на разрухата, но и на риска да станем васал на политическите и икономическите интереси на задокеанските ни „партньори“ – с атаката над АЕЦ „Козлодуй“ тихичко ни лишиха от енергиен суверенитет, а с безпрецедентния натиск върху Българската православна църква са на път да я лишат от самостоятелността и автокефалията, като превърнат нея – създателя на православието за славяните, в негов унищожител.

Може ли една държава да запази достойнството и шанса си за развитие, балансирайки между външния и вътрешния натиск?

България 1985 – 1991 г. – от най-верен съветски сателит при Тодор Живков до обръщане към Запада и начало на демокрацията

Част втора

Исторически преглед, 2016, кн. 5–6, 111–131

Искра Баева

Истинските проблеми за властите в България започват през май 1989 г., когато демонстрациите на турците с искания да им бъдат върнати имената прерастват в сблъсъци с човешки жертви. Не е случайно, че едва на петата година от „възродителния процес” се активизира тази съпротива – това се дължи на общото раздвижване в обществото, предизвикано от вътрешнополитическите отстъпки на властите в резултат на Хелзинкския процес и на дейността на първите дисидентски организации. В началото на май 1989 г. дисидентите за пръв път обръщат внимание на положението на българските турци и излизат с декларация до парламента, внесена на 9 май с подписите на 130 души. В нея е заявено: „Да бъде признато правото да си върнат родните имена българските граждани, които желаят това. Да бъдат освободени всички, които са задържани... Да се прекрати насилственото прокуждане от страната на български граждани”. Тази декларация става катализатор на недоволството сред турското население и в края на май големи групи български турци главно от Североизточна България излизат на демонстрации с искания да им бъдат върнати имената. Протестите са потушени от силите за сигурност със сила, при което са убити деветима от протестиращите.

В тази нова обстановка на 29 май 1989 г. Тодор Живков прави обръщение по радиото и телевизията, в което обявява, че ще бъде разрешено на българските турци да отидат „на екскурзия” – този израз дава основание на журналистите по-късно да нарекат масовото изселване „голямата екскурзия”. Обръщението бележи резкия поврат в политиката към турците, защото основната теза на „възродителния процес” е била, че те са българи, а позволението да заминат е мълчаливо признание, че са турци. Още през юни 1989 г. българските турци получават паспорти и масово се отправят към Турция, което обтяга отношенията между двете държави.

Това, което става през лятото на 1989 г., изненадва българските власти. Те се надяват, че към Турция ще потегли неголяма част от българските турци, а останалите ще се примирят с новите си имена. Вместо това започва се обезлюдяват цели региони, което поставя под въпрос прибирането на реколтата и работата на много промишлени предприятия. И когато на 21 август 1989 г. Турция затваря границите си, от България вече са се изселили 344 хил. български турци. „Голямата екскурзия” разтърсва българското общество и изостря етническите и политическите отношения. Вътрешната криза оставя на заден план сложните външнополитически маневри на Живков – както по отношение на Съветския съюз, така и на Запада – преди всичко с Гърция и ФРГ. През септември 1986 г. по време на посещение на гръцкия премиер Андреас Папандреу в София е подписана двустранна декларация „за добросъседство и приятелство”, наричана често „договор за ненападение”. Тя е много важна за двете страни заради влошените им отношения с Турция. През 1987 г. Тодор Живков прави официално посещение в Бон, където се среща с канцлера Хелмут Кол и с президента Рихард фон Вайцзекер. Целта на посещението е преди всичко да се засилят двустранните икономически връзки, между другото с Фолксваген. Особено близки лични контакти установява Живков с канцлера на Бавария Франц-Йозеф Щраус, от когото успява да получи финансови кредити за затруднената българска икономика.

Докато в България се развива обществената, политическата и икономическата криза, съществено се променят и отношенията между център и периферия в Източния блок. За това говори обсъждането в Политбюро на ЦК на КПСС от 6 октомври 1988 г., на което са поставени такива въпроси: „Сега трябва да се замислим, ако една или няколко [социалистически] страни банкрутират?” „... имаме ли концепция в случай на криза, която може да обхване едновременно целия или част от социалистическия свят?” Тези въпроси остават без отговори, които според съветското ръководство трябва да се търсят на общата среща на ръководителите на социалистическите страни в Прага през февруари 1989 г.

През 1989 г. ставащото в Източна Европа и в България предизвиква тревога у съветското ръководство. Още в началото на годината съветското посолство в София изпраща критични материали за нарастващите икономически и политически проблеми в страната. От позициите на съветската перестройка се критикува българската му реплика – преустройството, изразено в Юлската концепция. Според А. В. Щелкунов, „Опитите на ЦК на БКП за преустройство на идеологията нямат дълбок характер и показват противоречието между опитите на ръководството да приспособи старите методи към съвременната перестройка без критическо осмисляне на всичко негативно, натрупано в обществото”. Критичността е плод на изострените лични отношения между Тодор Живков и Михаил Горбачов, проявили се по време на посещението на Живков в Москва през октомври 1987 г., когато Горбачов остро критикува Живков, но не за това, че бави реформите, а че се опитва да разруши социалистическата система. (На тази среща, проведена на 16 октомври 1987 г., генералният секретар на ЦК на КПСС Михаил Горбачов отправя към Живков три критични бележки.. Първата е за скоростта на промените, започнати от от Живков в името на демократизацията на България. Горбачов казва: „Ние можем с един замах да строшим всичко старо. Но с един замах не можем да създадем новото. При такъв подход възниква вакуум, възникват големи трудности, особено в икономиката... Ако ликвидираме всичко, можем напълно да дезорганизираме”. Втората бележка изразява най-големия страх на Горбачов, който се отнася до „партията” и Живковата теза, че тя повече няма да бъде повече „главен субект на властта”. Горбачов признава: „У нас предизвиква тревога призивът да се отнеме властта на управляващата партия, да се измени принципната постановка за ръководната роля на партията”. Третата критична забележка на Горбачов демонстрира принципа на подчиненост в Източния блок. Той предупреждава: „Но до нас достигна информация, че в обкръжението на Тодор Живков има хора, които са за превръщането на България в „мини-ФРГ”, в „мини-Япония”. Подхвърлят се такива разговори. Тези разговори ни безпокоят. Около вас има хора с прозападна ориентация. Това вие трябва да го знаете. Във вашето обкръжение има хора, които смятат, че трябва да се вземат технологии от ФРГ, от Запада. Такива разговори, такава ориентация ни безпокои. И ако около Вас има хора, които дори само си мислят за „мини-ФРГ” и „мини-Япония”, не трябва да ги държите повече около вас. Защото всички отговори на въпросите и всички решения на задачите, които са поставени, трябва да се търсят не другаде, а в социализма, в динамичното му развитие. Това е пътят за тяхното вярно решение”. - б. И. Б.)

През 1989 г. съветските критики вече са в обратната посока – Живков е обвиняван, че обявява реформи, за да запази властта си. Особено внимание съветското посолство в София обръща на недоволството сред българската интелигенция, която вече „повече се иска да бъде „управлявана по старому” и открито се обявява „против непопулярната линия на сегашното ръководство на страната за ограничено преустройство”. Изводът, направен от С. В. Василков в справката „За активизация на ролята на интелигенцията в перестройката на духовната сфера на НРБ” от 21 април 1989 г., е: „За пръв път в целия 30-годишен период на пребиваване на Тодор Живков във властта, българското ръководство, което винаги досега се е опирало на интелигенцията при реализиране на партийните постановки, днес вижда в нея не традиционния сътрудник и опора, а опасност от създаването на страната на интелектуална опозиция”.

Назряващата криза проличава при последната среща на Живков с Горбачов, осъществена в Москва на 23 юни 1989 г. До нея се стига трудно, тъй като Горбачов не желае да приеме Живков. Българският лидер е много внимателен, той за пореден път декларира българската вярност към Съветския съюз („Ние сме единствената република, която не ви е създавала, не ви създава и няма да ви създава никакви трудности”), за да може да поиска съветска помощ по спора с Турция и увеличени доставки на суровини. Същевременно за пръв път Живков си позволява да изрази критика към ставащото в СССР: „Това, което става у вас, ме тревожи с факта, че преустройството на политическата система крещящо изпреварва преустройството на производителните сили... У нас едва ли трябва да постъпим така, както вие постъпвате”. Причина за тази необикновена критичност на Живков е усетената от Живков подготовка за смяната му с нов, по-млад лидер. Такъв кандидат е роденият в Москва дългогодишен прeдставител на България в СИВ Андрей Луканов, но съветските сондажи за настроенията в БКП показват неговата непопулярност, затова Москва се спира на министъра на външните работи Петър Младенов, близък приятел на Луканов, също завършил образованието си в Съветския съюз. Затова по време на срещата Живков пита настоятелно Горбачов: „Имате ли някакви претенции към нас, към България, към мен”, а Горбачов го успокоява: „Имаме пълно доверие, изключително доверие лично във Вас и във вашето ръководство”. Единственото, за което Горбачов предупреждава, е: „И у вас, и у нас има „горещи глави”, които гледат само на Запад. Ние сме убедени, че всяко нарушаване на нашите взаимоотношения е равно почти на гибел”. Тази среща е последна, защото четири месеца по-късно Живков ще бъде отстранен, а Горбачов потъва в проблемите на Съветския съюз и губи интерес към Източна Европа.

Веднага след срещата на Живков с Горбачов в Москва критичният тон на съветското посолство по ставащото в България се изостря. На 30 юни 1989 г. в доклада на С. Васнецов и А. Соколов фигурират следните оценки: „основна характеристика на българското преустройство е декларативността, половинчатостта и противоречивостта на преобразованията”, „невъзприемчивостта от страна на сегашното ръководство на съветските идеи за развитие на процесите на гласност, привързаността към преодоляването на възникващите проблеми в обществото чрез административно-волеви натиск на практика предизвиква тяхното задълбочаване и усложняване”. Остро е критикуван и „възродителният процес”, който според посолството „Този проблем, който изглеждаше като вътрешнополитически, сега много отрицателно се отразява на българо-турските отношения и негативно влияе на започналия процес на сближаване на Балканите”. Съветската критичност към „възродителния процес” остава скрита за Живков, тъй като Горбачов се наема с ролята на посредник за преговори между България и Турция, а едва в спомените си, издадени в средата на 90-те години, изразява отрицателното си отношение. Тогава той пише: „(За нас бяха неприемливи всякакви нарушения на правата на човека, но не искахме да се намесваме във вътрешните работи на България. Но не можехме просто да се дръпнем и да се правим, че това не ни интересува. Затова ние съобщихме на ръководството на НРБ и лично на Живков мнението си, че неговата позиция по отношение на туркоезичното малцинство е най-малкото несправедлива”. Проблемът е, че подобно твърдение не може да се намери никъде в българските архивни документи. Възможно е то да е било казано устно, но Живков никога и никъде не споменава за това) – б. И. Б.

През 1989 г. съветското влияние в България вече не е еднозначно – то не е само в подкрепа на управляващата БКП, а с „перестройката” на Горбачов се свързва и българското дисидентско движение. В България „перестройката” се противопоставя на „преустройството” на Тодор Живков и както и в други страни от Източна Европа популярността на Горбачов се използва за мобилизиране на настроенията срещу властта. Така за пръв път в следвоенната история на България съветският фактор е използван против БКП.

Съветска връзка има и в отстраняването на Живков. Разкрития за намеса на съветското разузнаване при подготовката за свалянето на Живков прави през 1998 г. българският журналист международник Тома Томов. Във в. „Труд” той публикува част от спомените на бившия съветски дипломат в България В. Терехов, приятел на Андрей Луканов. В тях се разказва как съветски дипломати и представители на КГБ в София са координирали действията на Андрей Луканов и Петър Младенов за свалянето на Живков от власт. Съветският посланик Виктор Шарапов по време на приема в съветското посолство на 7 ноември 1989 г. съветва Тодор Живков да се оттегли, докато други дипломати подпомагат Андрей Луканов и Петър Младенов в подготовката на вътрешнопартийния преврат. Така на заседание на Политбюро на ЦК на БКП на 9 ноември 1989 г. Живков е принуден да подаде оставка, която е гласувана от пленума на следващия ден.

Съветското отношение към смяната на Живков личи от оценките на посолството в София за новото ръководство на БКП: „Трябва да отбележим, че ядрото на сегашното ръководство се състои от убедени привърженици на реалните обществени преобразования в България, които споделят подходите на КПСС към преустройството, които се обявяват за използване на нейния опит и уроци при условията на НРБ. Те без уговорки са за укрепване на взаимодействието между БКП и КПСС, между НРБ и СССР във всички сфери на сътрудничеството. Това означава, че се появяват необходимите предпоставки за установяване на действително доверено сътрудничество между КПСС и БКП”. Това виждане косвено потвърждава както съдействието на посолството при смяната на Живков, така и съветските надежди, че новото ръководство ще преодолее охлаждането в отношенията и България отново ще стане най-близката на СССР социалистическа държава.

Свалянето на Живков става само ден след падането на Берлинската страна, но промените в България започват по съвсем различен начин. Те са извършени в тясното партийно ръководство без участието на дисидентите и обществото. Но смяната на Живков дава възможност за реорганизиране на дисидентското движение в опозиция, което става факт на 7 декември със създаването на коалицията Съюз на демократичните сили (СДС). Така месец след свалянето на Живков в България се възражда политическия плурализъм.

Още в първите месеци на трансформациите проличава големият проблем на българския преход – той е започнат от консервативната и неготова за радикални промени БКП, докато новите сили от СДС са без политически опит. Те имат нужда от идентификация и я търсят в антикомунизма във вътрешната политика и в преориентация на Запад във външната. Така външните съюзници се превръщат в един от важните разграничители между двете борещи се политически сили.

Важна роля в започналото противопоставяне играе отношението към Съветския съюз. Просъветските настроения на дисидентите от 1989 г. се изпаряват през 1990 г., когато Съединените щати се опитват да поемат контрола върху България – българските политици започват често да посещават американския посланик Сол Полански, а държавният секретар Джеймс Бейкър дава съвети на лидерите на СДС кога и как да бъдат проведени изборите. Неговият съвет изборите да се организират колкото се може по-рано (през юни 1990 г.) се оказва неудачен, защото СДС получава едва 36 % от гласовете, а бившите комунисти, преименовали се в социалисти през април 1990 г., печелят абсолютно мнозинство с 52, 75 %. Това е първият случай в трансформираща се Източна Европа, когато бившите комунисти печелят първите свободни избори, но после такъв ще бъде резултатът и в другите страни от Балканите. Просто западните съветници и наблюдатели не познават ситуацията в България.

Тежестта на Запада нараства и заради финансовите проблеми на България, които принуждават правителството на Андрей Луканов през март 1990 г. да обяви мораториум върху външните плащания (дефолт). Това решение е предизвикано от външния дълг на България към Запада, достигнал почти 10 млрд., които този път не могат да бъдат платени със съветска помощ, както е ставало по-рано. Към Съветския съюз България няма задължения благодарение на сключените през 1986 и 1988 г. българо-съветски споразумения за българско участие в два големи съветски проекта – за разработване на Ямбургското газово находище и на рудното в Кривой рог.

Комунистите-социалисти също правят опит да се преориентират от Изток на Запад. От една страна, премиерът Луканов и новият президент Петър Младенов искат да запазят отношенията със Съветския съюз – те търсят помощ от съветските си колеги при срещата на Варшавския договор в Москва на 4-5 декември 1989 г. и в телефонния разговор на Младенов с Горбачов от 4 май с.г. От друга страна обаче, Луканов поддържа непрекъснати контакти и с американския посланик в София, само че политическият избор на Запада вече е направен в полза на СДС.

Въпреки спечелените избори БСП не може и не иска да управлява сама и търси сътрудничеството на СДС, но идеята за коалиционно правителство е категорично отхвърлена. Нежеланието на БСП да управлява сама и на СДС да се ангажира с бившите комунисти задълбочават политическата и икономическата криза през 1990 г., която принуждава БСП да се оттегли от властта – един след друг подават оставки президентът Петър Младенов и премиерът Андрей Луканов, докато представителите на СДС заемат все повече позиции. На 1 август 1990 г. парламентът с мнозинство на БСП избира за президент лидера на СДС Желю Желев, а в края на годината е утвърдено правителството на безпартийния юрист Димитър Попов, в което участват представители на СДС и на БСП.

Независимо от желанието на новите български власти страната да се преориентира на Запад, тя продължава да зависи от Съветския съюз. Характерна за българската двойственост е позицията на новия български президент Желю Желев и на премиера в оставка Андрей Луканов при срещата им с Михаил Горбачов на 20 ноември 1990 г. в Париж по време на заседанието на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа. В този разговор президентът Желев първо декларира вярата си в продължаващата зависимост на България от ставащото в Съветския съюз: „България е толкова тясно свързана със СССР, че ходът на събитията у вас задължително се отразява на положението в нашата страна”. В края на разговора обаче става ясно каква е зависимостта на България [от] СССР. Президентът Желев се обръща към Горбачов с молба по: „Все същата болна тема – въпросът с ресурсите”. Докато премиерът Луканов е конкретен: „Ние молим за някакъв минимум, за да осигурим повече или по-малко нормален живот за година-две. При това на значително по-ниско равнище, отколкото преди това... До м.г. ние получавахме 11 млн. т. нефт. А сега казваме – поне 7 тона. Когато ни казаха 3,5, аз в началото помислих, че става дума за съкращение с толкова. Оказа се, че това е всичко. Това за нас е буквално гибел”. Но Горбачов вече е доста по-резервиран в обещанията си, отколкото е бил в миналото и обяснява, че доставките не зависят от него, а от Върховния съвет на СССР.

През 1991 г. отношенията между България, в която БСП вече не е на власт, и Съветския съюз, където перестройката продължава, еволюират. Това става ясно по време на посещението на новия български премиер Димитър Попов в Москва, където на 17 май 1991 г. разговаря с Михаил Горбачов. Премиерът Попов поставя въпроса „да преодолеем колкото се може по-бързо спада и застоя в двустранните ни отношения”, под което разбира икономическите връзки (съветските енергийни доставки). Но съветският лидер е въздържан: „Когато започнаха промените в Източна Европа, ние срещнахме много критики по отношение на Съветския съюз. Тогава аз стигнах до извода: изглежда сме досадили на нашите приятели. Нека те се разберат – какво ще правят с отношенията си със Съветския съюз в икономиката, в политиката, във външнополитическите връзки, накъде ще вървят”. След като припомня колко дълбоки са били приятелските връзки в миналото, единственото предложение на Горбачов за новите икономически отношения е те да преминат на основата на конвертируеми валути.

Проблемът за отношенията със Съветския съюз се актуализира в средата на 1991 г. във връзка с Българо-съветския договор за дружба, сътрудничество и взаимопомощ. Той е подписан през 1948 г., подновен е през 1967 г. и може да бъде автоматично продължен с още 5 години, ако една година преди изтичането му на 4 август 1992 г. не бъде денонсиран. Изтичащият срок възражда политическия спор за българо-съветските отношения. Проблемът се усложнява от саморазпускането на Съвета за икономическа взаимопомощ и Организацията на Варшавския договор, което поражда вакуум в икономическите връзки и в сигурността на България. От реакцията на външните фактори прави впечатление незаинтересоваността на съветските представители и активността на западните: вицепрезидентът на САЩ Дан Куейл прави посещение в България на 7 юни 1991 г., а генералният секретар на НАТО Манфред Вьорнер – на 12-13 юни с.г., като и двамата обещават помощи за България.

Президентът Ж. Желев се обявява против предложението на БСП да се подпише нов договор със СССР по подобие на двустранния съветско-румънски договор. Според Желев във външната си политика България трябва да следва примера на Полша, Унгария и Чехословакия. На 21 юни 1991 г. съветското посолство в София отбелязва промяната в отношението към Съветския съюз, като докладва за това, че новите политически сили са лансирали идеята за „заплаха от имперски амбиции на СССР”. Нещо повече, въпреки че половин година по-рано президентът Желю Желев е заявил на Горбачов: „У нас няма да има антируски настроения”, сега вече Желю Желев официално обявява, че „старият договор е изчерпал своите възможности и не трябва автоматично да се обновява”. Резултат от обществената дискусия, засилената активност на западните фактори и пасивността на съветските е прекратяването на българо-съветския договор, което става на 1 август 1991 г. със 160 срещу 90 гласа, което става с подкрепата на депутатите и от БСП, разполагащи с мнозинство. Денонсирането на договора няма непосредствени последици за България, тъй като на 19 август в Москва е направен опит за консервативен преврат, чийто неуспех довежда до саморазпускането на Съветския съюз.

В тази обстановка съвсем очаквано се извършва преориентацията на България от Изток на Запад. Още на 22 декември 1990 г. Великото народно събрание решава да се обърне към Европейските общности с молба за членство. На 1 октомври 1991 г. Европейският съвет упълномощава Европейската комисия да започне предварителни разговори за присъединяване на България. Пътят се оказва значително по-дълъг, отколкото се надяват новите български политици, тъй като едва през април 2004 г. България става член на Северноатлантическия съюз, а на 1 януари 2007 г. и на Европейския съюз. Българският път от Изток на Запад, изминат през последното десетилетие на ХХ в. и първото на ХХI в. е без алтернатива, тъй като Изтокът в лицето на Съветския съюз се разпада, както и създадените от него колективни структури. Наследството от следвоенното сътрудничество остава, тъй като и в средата на второто десетилетие на ХХI в. българското общество продължава да бъде свързано с Русия, но вече по-скоро благодарение на по-дълбоките културни и емоционални исторически традиции. Остава и енергийната зависимост, която обаче предизвиква остри политически спорове между възроденото русофилство и русофобство в плуралистичното българско общество.

Гласувайте за "ЛЕВИЦАТА!" с бюлетина № 19 и преференция 104 в 25 МИР-София

* Черно на бяло

Гласувайте в 10 МИР-Кюстендил за "ЛЕВИЦАТА!" с бюлетина № 19 и преференция 101