/Поглед.инфо/ В първата част на тази публикация („Още за дните, които свлякоха България до дъното“ - https://pogled.info/avtorski/Hristo-Georgiev/oshte-za-dnite-koito-svlyakoha-balgariya-do-danoto.169601) стана дума за това как от съветската перестройка насетне рухна социалистическата система и у нас - за радост на малцина Защото въпреки усилията на „демократите“ да охулят както могат онези години и да ги представят в плътно черно дори в учебниците, все още има хора, които помнят как сме живели през онези десетилетия и са наясно, че оттогава досега България се срина до дъното. За тях разказва в първата част на статията си известната историчка проф. Искра Баева – откровено, без да се кланя пред глупотевините на силните на деня, които преследват своята изгода – не тази на все още оцелелите тук 6 милиона българи - за да довършат разрухата.

Във втората част тя разказва документирано как янките навлизат в живота ни и го преобръщат към разруха. По този повод проф. Баевапише:„Изследването търси отговор на въпроса за причините за този рязък поврат чрез анализ на документите на БКП за българската гледна точка, както и на докладите на съветското посолство; на документи от руските архиви за съветската позиция по отношение на ставащото в България. Изводите са обърнати към съвременните отношения между демократична България и Руската федерация, които се развиват в условията на противоречие между новите политически реалности и историческата традиция.”

А събитията от последните седмици и дни показват, че подобно изследване става все по-актуално – защото вече сме под пресата не само на разрухата, но и на риска да станем васал на политическите и икономическите интереси на задокеанските ни „партньори“ – с атаката над АЕЦ „Козлодуй“ тихичко ни лишиха от енергиен суверенитет, а с безпрецедентния натиск върху Българската православна църква са на път да я лишат от самостоятелността и автокефалията, като превърнат нея – създателя на православието за славяните, в негов унищожител.

Може ли една държава да запази достойнството и шанса си за развитие, балансирайки между външния и вътрешния натиск?

България 1985 – 1991 г. – от най-верен съветски сателит при Тодор Живков до обръщане към Запада и начало на демокрацията

Част втора

Исторически преглед, 2016, кн. 5–6, 111–131

Искра Баева

Истинските проблеми за властите в България започват през май 1989 г., когато демонстрациите на турците с искания да им бъдат върнати имената прерастват в сблъсъци с човешки жертви. Не е случайно, че едва на петата година от „възродителния процес” се активизира тази съпротива – това се дължи на общото раздвижване в обществото, предизвикано от вътрешнополитическите отстъпки на властите в резултат на Хелзинкския процес и на дейността на първите дисидентски организации. В началото на май 1989 г. дисидентите за пръв път обръщат внимание на положението на българските турци и излизат с декларация до парламента, внесена на 9 май с подписите на 130 души. В нея е заявено: „Да бъде признато правото да си върнат родните имена българските граждани, които желаят това. Да бъдат освободени всички, които са задържани... Да се прекрати насилственото прокуждане от страната на български граждани”. Тази декларация става катализатор на недоволството сред турското население и в края на май големи групи български турци главно от Североизточна България излизат на демонстрации с искания да им бъдат върнати имената. Протестите са потушени от силите за сигурност със сила, при което са убити деветима от протестиращите.

В тази нова обстановка на 29 май 1989 г. Тодор Живков прави обръщение по радиото и телевизията, в което обявява, че ще бъде разрешено на българските турци да отидат „на екскурзия” – този израз дава основание на журналистите по-късно да нарекат масовото изселване „голямата екскурзия”. Обръщението бележи резкия поврат в политиката към турците, защото основната теза на „възродителния процес” е била, че те са българи, а позволението да заминат е мълчаливо признание, че са турци. Още през юни 1989 г. българските турци получават паспорти и масово се отправят към Турция, което обтяга отношенията между двете държави.

Това, което става през лятото на 1989 г., изненадва българските власти. Те се надяват, че към Турция ще потегли неголяма част от българските турци, а останалите ще се примирят с новите си имена. Вместо това започва се обезлюдяват цели региони, което поставя под въпрос прибирането на реколтата и работата на много промишлени предприятия. И когато на 21 август 1989 г. Турция затваря границите си, от България вече са се изселили 344 хил. български турци. „Голямата екскурзия” разтърсва българското общество и изостря етническите и политическите отношения. Вътрешната криза оставя на заден план сложните външнополитически маневри на Живков – както по отношение на Съветския съюз, така и на Запада – преди всичко с Гърция и ФРГ. През септември 1986 г. по време на посещение на гръцкия премиер Андреас Папандреу в София е подписана двустранна декларация „за добросъседство и приятелство”, наричана често „договор за ненападение”. Тя е много важна за двете страни заради влошените им отношения с Турция. През 1987 г. Тодор Живков прави официално посещение в Бон, където се среща с канцлера Хелмут Кол и с президента Рихард фон Вайцзекер. Целта на посещението е преди всичко да се засилят двустранните икономически връзки, между другото с Фолксваген. Особено близки лични контакти установява Живков с канцлера на Бавария Франц-Йозеф Щраус, от когото успява да получи финансови кредити за затруднената българска икономика.

Докато в България се развива обществената, политическата и икономическата криза, съществено се променят и отношенията между център и периферия в Източния блок. За това говори обсъждането в Политбюро на ЦК на КПСС от 6 октомври 1988 г., на което са поставени такива въпроси: „Сега трябва да се замислим, ако една или няколко [социалистически] страни банкрутират?” „... имаме ли концепция в случай на криза, която може да обхване едновременно целия или част от социалистическия свят?” Тези въпроси остават без отговори, които според съветското ръководство трябва да се търсят на общата среща на ръководителите на социалистическите страни в Прага през февруари 1989 г.

През 1989 г. ставащото в Източна Европа и в България предизвиква тревога у съветското ръководство. Още в началото на годината съветското посолство в София изпраща критични материали за нарастващите икономически и политически проблеми в страната. От позициите на съветската перестройка се критикува българската му реплика – преустройството, изразено в Юлската концепция. Според А. В. Щелкунов, „Опитите на ЦК на БКП за преустройство на идеологията нямат дълбок характер и показват противоречието между опитите на ръководството да приспособи старите методи към съвременната перестройка без критическо осмисляне на всичко негативно, натрупано в обществото”. Критичността е плод на изострените лични отношения между Тодор Живков и Михаил Горбачов, проявили се по време на посещението на Живков в Москва през октомври 1987 г., когато Горбачов остро критикува Живков, но не за това, че бави реформите, а че се опитва да разруши социалистическата система. (На тази среща, проведена на 16 октомври 1987 г., генералният секретар на ЦК на КПСС Михаил Горбачов отправя към Живков три критични бележки.. Първата е за скоростта на промените, започнати от от Живков в името на демократизацията на България. Горбачов казва: „Ние можем с един замах да строшим всичко старо. Но с един замах не можем да създадем новото. При такъв подход възниква вакуум, възникват големи трудности, особено в икономиката... Ако ликвидираме всичко, можем напълно да дезорганизираме”. Втората бележка изразява най-големия страх на Горбачов, който се отнася до „партията” и Живковата теза, че тя повече няма да бъде повече „главен субект на властта”. Горбачов признава: „У нас предизвиква тревога призивът да се отнеме властта на управляващата партия, да се измени принципната постановка за ръководната роля на партията”. Третата критична забележка на Горбачов демонстрира принципа на подчиненост в Източния блок. Той предупреждава: „Но до нас достигна информация, че в обкръжението на Тодор Живков има хора, които са за превръщането на България в „мини-ФРГ”, в „мини-Япония”. Подхвърлят се такива разговори. Тези разговори ни безпокоят. Около вас има хора с прозападна ориентация. Това вие трябва да го знаете. Във вашето обкръжение има хора, които смятат, че трябва да се вземат технологии от ФРГ, от Запада. Такива разговори, такава ориентация ни безпокои. И ако около Вас има хора, които дори само си мислят за „мини-ФРГ” и „мини-Япония”, не трябва да ги държите повече около вас. Защото всички отговори на въпросите и всички решения на задачите, които са поставени, трябва да се търсят не другаде, а в социализма, в динамичното му развитие. Това е пътят за тяхното вярно решение”. - б. И. Б.)

През 1989 г. съветските критики вече са в обратната посока – Живков е обвиняван, че обявява реформи, за да запази властта си. Особено внимание съветското посолство в София обръща на недоволството сред българската интелигенция, която вече „повече се иска да бъде „управлявана по старому” и открито се обявява „против непопулярната линия на сегашното ръководство на страната за ограничено преустройство”. Изводът, направен от С. В. Василков в справката „За активизация на ролята на интелигенцията в перестройката на духовната сфера на НРБ” от 21 април 1989 г., е: „За пръв път в целия 30-годишен период на пребиваване на Тодор Живков във властта, българското ръководство, което винаги досега се е опирало на интелигенцията при реализиране на партийните постановки, днес вижда в нея не традиционния сътрудник и опора, а опасност от създаването на страната на интелектуална опозиция”.

Назряващата криза проличава при последната среща на Живков с Горбачов, осъществена в Москва на 23 юни 1989 г. До нея се стига трудно, тъй като Горбачов не желае да приеме Живков. Българският лидер е много внимателен, той за пореден път декларира българската вярност към Съветския съюз („Ние сме единствената република, която не ви е създавала, не ви създава и няма да ви създава никакви трудности”), за да може да поиска съветска помощ по спора с Турция и увеличени доставки на суровини. Същевременно за пръв път Живков си позволява да изрази критика към ставащото в СССР: „Това, което става у вас, ме тревожи с факта, че преустройството на политическата система крещящо изпреварва преустройството на производителните сили... У нас едва ли трябва да постъпим така, както вие постъпвате”. Причина за тази необикновена критичност на Живков е усетената от Живков подготовка за смяната му с нов, по-млад лидер. Такъв кандидат е роденият в Москва дългогодишен прeдставител на България в СИВ Андрей Луканов, но съветските сондажи за настроенията в БКП показват неговата непопулярност, затова Москва се спира на министъра на външните работи Петър Младенов, близък приятел на Луканов, също завършил образованието си в Съветския съюз. Затова по време на срещата Живков пита настоятелно Горбачов: „Имате ли някакви претенции към нас, към България, към мен”, а Горбачов го успокоява: „Имаме пълно доверие, изключително доверие лично във Вас и във вашето ръководство”. Единственото, за което Горбачов предупреждава, е: „И у вас, и у нас има „горещи глави”, които гледат само на Запад. Ние сме убедени, че всяко нарушаване на нашите взаимоотношения е равно почти на гибел”. Тази среща е последна, защото четири месеца по-късно Живков ще бъде отстранен, а Горбачов потъва в проблемите на Съветския съюз и губи интерес към Източна Европа.

Веднага след срещата на Живков с Горбачов в Москва критичният тон на съветското посолство по ставащото в България се изостря. На 30 юни 1989 г. в доклада на С. Васн