/Поглед.инфо/ Може ли бурна многовековна история да се побере в скромна бирена бутилка? Възможно е, ако бирата е "Godefroy", произвеждана в Буйон. От това градче, сега в Южна Белгия, потеглят многобройни участници в Първия кръстоносен поход. По призива на папа Урбан Втори през 1097 г. рицарите се отправят към Йерусалим, за да освободят Гроба Господен от мюсюлманското владичество. Един от водачите е Годфроа дьо Буйон. Две години по-късно Светият град е освободен, а граф Годфроа застава начело на Йерусалимското кралство. Той отказва да се нарече крал в града, в който е умрял Христос, затова приема титлата Защитник на Гроба Господен.
След смъртта на Годфроа на трона в Йерусалим се качва брат му Балдуин. Но това не е "нашият" Балдуин. "Българският" живее близо век по-късно и участва в Четвъртия кръстоносен поход. У нас е известен като Фландърски, но белгийците го знаят като Константинополски и като Балдуин от Монс - града, който му построява паметник. След като през 1204 г. рицарските армии завладяват Константинопол и създават Латинската империя, неин първи император става тъкмо този Балдуин. В битката при Адрианопол обаче е пленен от цар Калоян, затворен в Царевец, а по-късно - хвърлен от стените на крепостта.
Ако всички тези балдуиновци и водените от тях кръстоносци можеха да разберат какво се случва днес, сигурно щяха да се обърнат в доспехите си. Преди векове те прекосяват целия континент, за да защитят земите, намиращи се под властта на враждебни към християнството народи, и да възстановят християнското управление в тях. Сега в Белгия живеят между петстотин и шестотин хиляди души, родом от ислямски страни. В столицата всеки пети е мюсюлманин, в Антверпен - всеки четвърти. В регионалния парламент на Брюксел 14 от общо 89 депутати носят арабски имена. Херт ван Истендал пише в книгата си "Белгийският лабиринт", че всеки божи ден десетки хиляди брюкселчани осъзнават колко важно е да се научат не криво-ляво да живеят едни с други, а да живеят в различия помежду си. Което означава, че интеграцията е невъзможна. Или поне нежелана. Освен, ако коренните жители не решат да се интегрират към мигрантите. Някой ден може и да им се наложи.
Споменатият писател преценява като истинско чудо това, че в тревожните квартали на Брюксел не избухват често размирици. Може би защото книгата му е издадена в изглеждащата вече далечна 2011 г. Тогава терористите от Моленбек все още не бяха окървавили нито Париж, нито Брюксел. Удивително е, че след десетките убити на летището "Завентем" и на метростанцията "Малбек" в Белгия нямаше никакви протести. Имаше "бял поход" в памет на жертвите, имаше съчувствие, съпричастност, имаше повишена степен на терористична опасност, но не и протест. Сякаш никой не смята никого за отговорен. Сякаш никой не се интересува къде са корените на това зло. Сякаш никой не се вълнува какво точно и въобще възможно ли е нещо да се промени. В "Под игото" все пак се намери един Мунчо, който се осмели да протестира. В Брюксел и това изглежда невъзможно. По-достойно и по-полезно е като че ли просто да въздъхваш с облекчение, че и този ден не ти си жертвата.
Протестите против насилието тук вървят под знака на Църквата, но нейното влияние все повече намалява. В пъти пада броят на свещениците и монасите, възрастта им скача. Белгийците вече масово пренебрегват Светата литургия, която е сред най-строгите средства за контрол и влияние, използвани от католическата общност. Текат дебати за мястото на исляма в западния тип общество, но който се осмели да критикува, бива нарочван за ислямофоб и дори за расист. Ислямът е в Белгия, за да остане, пише Херт ван Истендал. Същевременно предупреждава, че цяла Западна Европа за мюсюлманите е дар-ал-харб, дом на войната. Те са длъжни да подчинят тези места на своето законодателство. Или пък да се оттеглят, което не може да се очаква. И уверява, че белгийците никога не биха могли да признаят и нищожна част от шериата. Което звучи по-скоро като хепиенд на книгата му, отколкото като трезва оценка на ситуацията. Защото духът от бутилката не вече, а отдавна е изпуснат.
Тогава кому са потребни безбройните крепости - в Буйон, Динан, Намюр и къде ли не, след като - в преносен смисъл - всеки може да ги превземе, а ако е мигрант, дори и ще му платят за това? Кому са нужни огромните храмове, щом привързаността към християнските ценности се измерва с височината на катедралите, а не с дълбочината на вярата? За кого е важно да умъртви историята, като затвори духа й в бирена бутилка "Godefroy"? Навярно ще научим отговорите, когато и собствената ни история стане нечий затворник. А може би тогава и ние не ще бъдем способни да задаваме въпросите?
Дума
