/Поглед.инфо/ "В моята къща не трябва да живее онова, щото е грозно, за да не ми плаши кокошките." Училите при социализма ще си спомним, че това изречение е от повестта "Българи от старо време". "Дядо Либен е своеобразен естет", анализираше учителката по литература, с акцент върху "своеобразен". И наистина, някак странна изглеждаше амбицията на Любен-Каравеловия герой всичко да му е хубавичко - и конете, и петлите, и патките, и снахите, и децата, че инак ще ги заколи, без да му мигне окото. Нали и онова, което е грозно, има право на съществуване, защо трябва да трепери за живота си? Несъмнено авторът преувеличава, но не за да осмее дядо Либен или да го опише като опасен тип, чието място е в дранголника. А за да подчертае чувството за красота у "българите от старо време", па макар и при някои то да е бамбашка.
Днес не бихме си губили времето в препирни дали дядо Либен е по-скоро естет или по-скоро своеобразен. Още от пръв поглед бихме го взели за ненормалник. И ще го направим на мат и маскара, ако си позволи да каже, че не трябва да се примиряваме с нещо, което може и да е полезно, но не е осъществено по законите на красотата. Какъвто е случаят със стотиците огромни камъни, опасващи Борисовата градина откъм кв. "Изток". С този проект Столичната община вярва, че ще реши проблема с незаконното паркиране в зелените площи. На българите от новото време това ни е важното. Защото ни е дошло до гуша да не можем да се приберем вкъщи, тъй като са ни заели паркоместата. Настанили са колите си хора, дошли да си правят кефа. Кучета изскачат от задните седалки и се изхождат, където им падне, без стопаните им да носят торбички, в които да събират отпадъците. Не са се закахърили, че в тази трева играят нашите деца и внуци.
Напразно дядо Либен ни подсеща, че и сега паркирането не е позволено. Той има много да се чуди, че пътните знаци масово не се спазват. Но с присъщата си практичност ще ни подскаже, че това е златна мина за пътната полиция. Вместо МВР непрекъснато да хленчи, че парите не му достигат, да застане тук и на други подобни места и да глобява. Докато научи нарушителите да спазват правилата. А те са толкова много, че дотогава може даже да бъде на самоиздръжка.
Залудо дядо Либен ни уверява, че ако законът не се зачита преди струпването на камъните, няма да се съблюдава и след това. Ако на Столичната община не й е било по силите или по желанието да осигурява правовия ред досега, няма да й е възможно и по-късно. Свикналите да посещават парка ще продължават да идват и занапред. Само че вече ще паркират по кварталните улички и положението ще стане още по-тежко. Българите от новото време обаче не се взираме толкова напред във времето. Важното е, че за момента е намерено решение. Може да сме художници, писатели или композитори, може да сме поживели доста по чужбина в последните три десетилетия, да сме видели кое как е по широкия свят, но въпреки това да сме убедени, че в държава като нашата това е начинът. Да се радваме, че кметството е струпало пред домовете ни каменна грамада, макар не така да е решило въпроса с паркирането пред собствената си сграда. Да подхвърляме ехидно, че все ще се намери някой за нещо да мрънка. Аман от недоволни!
Напусто дядо Либен ще се мъчи да ни отваря очите за красивото. Да ни внушава, че онова, което е грозно, няма място в паркоустройствените решения. Да ни подсказва, че изходът е в изграждането на паркинги, в разполагането им под земята, ако е кът мястото отгоре, а не във връщането към ерата на Флинтстоун. Българите от новото време ще му отговорим, че идеята на Столичната община е прекрасна. Че не се сещаме какво й е грозното. Че ръбестите камъни ни харесват повече от бетонните колчета.
Тук вече дядо Либен ще отстъпи. Ще си даде сметка, че сегашните българи живеем в друго литературно произведение. Че сме се довели или сме позволили да бъдем доведени дотам, да се отнасяме към нещата от живота като Елин-Пелиновия нане Стоичко. Който отсича чудната върба в двора си с дванадестте щъркелови гнезда върху петте здрави и еднакво дебели ствола. И то защото един от щърците грабва прогнилата му от пот и мазна като баница капа и я качва на върха. Че и я застъпва с крак и започва с клюна си да чука по нея. Като виждат как острието се забива бързо и дълбоко в мекото тяло на върбата, птиците се разхвърчат ужасени, а булката и децата ревват на глас. Стопанинът обаче не се трогва, а с още по-дива наслада удря с брадвата. Убива красотата, но си решава въпроса - пустата капа отново е нахлупена над очите му.
Ето как нане Стоичко избута дядо Либен от делника на българите от новото време. Друго едва ли можеше да се очаква, след като естетиката на възрожденците бе удавена в морето на типичния с деформираното си чувство за красота практицизъм на повторния български капитализъм.
Дума
