/Поглед.инфо/ Докъде сме се докарали - да треперим не толкова за гащите, колкото за обувките си! Особено някои от нас. Особено онези, които са били на най-високото и са убедени, че им се полага да са все там. Влизането под кожата - в преносен, но и в пряк смисъл - отдавна не е проблем. Открай време то е изпитано средство за преуспяване. Самият епидермис - обработен до последния квадратен милиметър, нашарен с татуси и намогилен със силикон, вече е conditio sine qua non - условие, без което не може. Не си ли го тунинговал, и златен глас да имаш, няма да пробиеш. Затова и светът на чалгата реагира на секундата, когато някой пуритан си позволи да посегне върху появата му "по зърна" на сцената и в клиповете. И дори върху мартениците. Скача и публиката - голата кожа отдавна е най-смисленото й развлечение. И почти единственият фактор за естетическото й възпитание. Затова влизането в кожата, макар и в повечето случаи само мислено, трябва не да се забранява, а да се насърчава.
Когато обаче някой тръгне да ти влиза в обувките, ще ревнеш "като ранена в сърцето пантера", пък дори и да си бивш премиер. Или тъкмо заради това, че си бивш. И не защото като Жеков, Стоичков и без време напусналия ни Георги Славков си спечелил "Златната обувка" на "Франс футбол". Понякога не златни, а дори най-прозаични чизми са сполучлива инвестиция, особено като онези на котарака от приказките, уредил господаря си маркиз дьо Караба с прекрасен замък и царска дъщеря за невеста. Но не за тях става дума. Нито пък за пантофките на Пепеляшка, които всъщност били от катерича кожа, но Шарл Перо увековечил като стъклени, навярно защото тогава стъклото било по-ценно от катериците. И влизането в които позволило на бедната девойка да спечели любовта на принца. Ревността не е и заради Венерината обувка. Името й може и да подвежда, но, макар и записана в Червената книга, тя си е просто една горска орхидея.
Има хора и дори народи, за които обувките съвсем не са най-важното в живота. Етиопецът Абебе Бикила спечели през 1960 г. олимпийска титла, пробягвайки цялото трасе на маратона в Рим бос. И отказвайки подарените му от "Адидас" шпайкове. Други се радват на саба и налъми. Трети са щастливи с онова, на което ние казваме "джапанки", а поляците - "японки". С маратонки, известни на куфарните търговци и като "кроссовки". С "пионерки" и "кубинки". С платненки и "молотовки". Наскоро трима американци изпаднаха във възторг от нашите плетени обувки. Обявиха ги за истинско съкровище и обещаха целият свят да научи за тях. Други като съвременни пинокиовци продължават да ценят дървените обувки. Трети харесват бързоходки като на Малкия Мук или чепици като на Пипи, в които спокойно да мърдат пръстите си, сякаш са на презокеански полет. А преди да се прочуе с песните си, наша естрадна звезда стана популярна първо с неизменните си кецове.
Обувките могат да стискат или да хлопат, да правят мазоли или да деформират краката. Болезнено е, но, ако си на високото, ще търпиш. Ще изревеш, едва когато някой се закани да влезе в тях. Това е по-опасно, отколкото да ти влязат в аурата. Не си съвсем наясно защо, обяснението е чак в древна Атина, но го усещаш с всяко от стъпалата си, дори и да си дюстабанлия. Там художниците излагали новите си произведения на централния площад. В картина на най-добрия - Апелес, градският обущар открил грешка в сандалите. Тя била поправена, което го окуражило на другия ден да обсъжда цялата фигура. И тогава Апелес произнесъл историческото: "Обущарю, не гледай по-високо от обувките!"
У нас това се поназнайва, но не се спазва. И обущарят гледа по-високо от обувките, и пожарникарят - от кофпомпата, и физкултурникът - от подскоците на топката. В такава среда трябва да си голям гьон, за да не влезеш в премиерските обувки. Правиш го, колкото и бързо да си изминал разстоянието между цървулите и трандафорите. И колкото и често да се държиш, сякаш все още не си го преодолял. Смяташ, че както акълът си идва с поста, така и премиерските умения - със скачането в обувките. И че, веднъж озовал се в тях, можеш неспирно да мърмориш, че предишният ти ги е разширил, сложил е камъчета, изтрил е подметките и дори е скъсал саята.
В един момент обаче, рано или късно, трябва да окачиш обувките на пирона. И ако само си стоял в тях, вместо да ходиш, ако само си се оправдавал с предишните, вместо да си правил показно за следващите, болката ти е нечовешка. Защото без обувките ти си нищо. А и си наясно, че утре така ще постъпят и с теб. Тъкмо затова "Не ми влизайте в обувките!" е вик като при раздяла с живота, не просто с поста.
Тези ботуши са направени за ходене, пееше навремето Нанси Синатра. Това е всичко, което правят. И ако ти не ходиш с тях, скоро те ще минат през теб.
Отнася се и за премиерските обувки.
Може би най-вече за тях.
Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info
Дума
