Икономическата криза 2008- 20.. представлява класическо предизвикателство, което донесе глобалната динамика на днешния български политически и стопански елит. Ако се съумее да се отговори адекватно на системата от предизвикателства, страната може да влезе в спиралата на устойчивото развитие и растеж, а също така да си възвърне полагащото и се място като достоен политически и икономически субект на Балканския полуостров, което тя заемаше през 60-те-80-те години на ХХ век.

И обратното, ако се провали в своя отговор на кризата българската държава и народ ще изпаднат в тунел без изход, където на „дъното” дебне заплахата от историческо небитие. Тук трябва да подчертаем, че без отговора на въпроса, каква трябва да бъде посткризисната реалност, каква искаме да бъде структурата на посткризисната икономика е невъзможно да се говори нито за работещи антикризисни стратегии, нито за дългосрочни инвестиции и програми за развития. Тук ще си спомним, че срокът на острия период на криза от такъв тип, каквато е днешната глобална криза, е 5-15 години.В този смисъл без постигането на ново равновесно състояние, което може да се осъществи в рамките на действащите програми и прогнози за развитие, каквато е например „Европа 2020”, не е възможно да се говори за нормална икономическа, технологическа или социална политика и въобще за това как може да съществува една или друга държава.

За съжаление такова разбиране днес в политическите кръгове на България, ако се съди по думите и действията на нашите политици от официално представените в парламента партии, липсва. Обратното, господства монетаризмът като философия и практика.Неолибералната догма доминира както сред „десни” и „центристи”, така и сред така наречените „леви”. В условията на монетаристко мислене, въпросите за това каква трябва да бъде посткризисната реалност на България даже не могат да възникнат, нежели да се дискутират.

Тук ще отбележим, че България, след като в последните години на т.нар. „перестройка” влезе в социално-икономическа, духовно-психологическа, а най-вече в държавно-политическа, национална и културно-цивилизационна криза, така и нито за един момент не е излизала от тези кризи.

Ако се ограничим само с първата от тези кризи, ще кажем, че реалният сектор на икономиката, който се явява фундамент за процъфтяването на страната и народа, от година на година деградира и даже се смалява. Почти напълно изчезнаха високите технологии в лицето на електронната промишленост, както и редица други. От страна, която влизаше в първите 30 държави в света по иновационно развитие, днес България е на 95 място от 139 страни по изследване на Световния икономически форум, цитирано от министъра на МИЕТ Трайчо Трайков(вж. http://www.klassa.bg от 04/19/11).Унищожено бе тракторостроенето и производството на стругове. Агонизират остатъците на машиностроенето, което премина към т.нар. „ишлемаджийски тип функциониране”, т.е. идва „клиентът” от Западна Европа заедно с образец на продукта и даже със свои материали, като използва евтиния труд в България. По този начин в страната не се развива нито маркетинг, нито НИРД(научно-изследователска и развойна дейност). Фактически предприятието не съществува като автономен пазарен субект.

Загива и селското стопанство. Близо 1/3 от селкостопанската земя пустее. Ако през 1988 год. 67% от обработваемата земя се полива, днес поливна е само около 1% от цялата обработваема площ. Рязко намаля броят на домашните животни. България от значителен износител на селскостопанска и продукция на хранително-вкусовата индустрия се превърна във вносител на такива продукти като месни и млечни произведения, ябълки, круши, лук, картофи и други.

Тази форсирана деиндустриализация и деаграризация на стопанството на страната води до липса на работни места, миграция и бедност. 2/3 от общините в България се намират в депресивно състояние. Измира народът български. За последните 20 години числеността на населението в страната се е намалила повече от 20%.

Продължава, обаче, развитието в България на различни схеми за преразпределение и концентрация на капитала, следван от неговия износ в чужбина. Банковият и застрахователният сектор на повече от 90% са в ръцете на западни капитали, като всяка година над 2 млрд. евро се изнасят от България във вид на печалби. Същевременно тези банки поддържат най-високата лихва за заемни средства в Европа. В крайна сметка това влияе върху конкурентоспособността на българските предприятия, както и върху стандарта на живот в страната.

В чужди ръце са по-голямата част от големите корпорации в България. През последните две десетилетия в България не се реализира нито един проект на строителство на принципно ново голямо промишлено предприятия, на нови електроцентрали, на кораби. Пътната инфраструктура е в жалко състояние.Пак според споменатото по-горе изследване на Световния икономически форум страната ни е на 135 място от 139 страни по качество на пътищата.

В условията на започналата глобална криза през юни 2008 година в България бе сменено коалиционното правителств начело със Сергей Станишев, председател на БСП с ново правителство на партия ГЕРБ (Граждани за европейско развитие на България). Представителите на предишното правителство заявяваха, че глобалната криза никак няма да засегне страната ни. Но глобалната криза, макар и със закъснение, дойде и в България. Вече почти две години тя шества в страната ни.Но правителството на ГЕРБ не сметна за нужно да подготви цялостна антикризисна стратегия.Стратегия, която да включва нещо повече от съкращаване на средства, а именно да представя разширяване на перспективите пред социално-икономическото развитие. Вместо това представители на правителството ни убеждават, че краят на кризата ще настъпи съвсем скоро. Те прогнозират растеж от 3.6% за 2011 година, макар че мнозинството икономически експерти се съмняват във възможността за достигане на тази цел.

Несъмнено много е сложно да се създаде благоприятна икономическа среда в ситуация, когато фирмите са потънали в дългове, при което междуфирмената задлъжнялост е 190-200 милиарда лева, от която просрочените вземания са близо 17 милиарда лева.

Вследствие на политиката на “Вашингтонския консенсус”, ориентирана към самоотстраняване на държавата от регулиране на икономиката, в последната са създадени устойчиви механизми на саморазрушаване, свързваща ресурсите в неефективни възпроизводствени цикли на разпределение на националния доход.Това е корупцията, сивият и „тъмният” сектори, криминализацията на стопанския живот. Подобно на ракови образования, които създават метастази, те не подлежат на терапевтично лечение.За тях е нужна хирургическа намеса.

Вече повече от 20-годишното развитие в рамките на неолибералния модел нагледно показа, че създаденият в България капитал и социално-икономическа система са лишени от иновационен потенциал и мотивация за развитие.Резултатът от т.нар. „реформи” стана загубата на значителна част от промишления и аграрен потенциал на страната.Положението в известна степен се стабилизира през първото десетилетие на ХХІ век, когато се увеличи навлизането на чуждестранен капитал. Но това не бе производствен капитал. Основно това беше търговски капитал, а също такъв ориентиран към закупуване на недвижимост. Естествено бе създаден определен потребителски „бум” и видимост за благополучие.

Но дойде кризата...

В известен смисъл можехме да се надяваме, че кризата ще доведе до определени позитивни последствия, а именно:

  • нагледна демонстрация на неефективността на икономическия модел на съвременна България;
  • създаване на условия за разработка на национална социално-икономическа стратегия и даже нещо повече, на нов модел на развитие на България;
  • формиране на предпоставки за качествена модернизация на българския политически елит като ключово условие за смяна на текущия антимодел и за подготовка на нов модел за развитие на страната.

За съжаление, обаче, досега кризата не доведе до отрезвяване на елитните политически групировки, които независимо от това дали са управляващи или опозиционни, като правило продължават да се придържат към неолибералния модел.Даже днес, когато по целия свят стана ясно, че днешната глобална криза по същество е до голяма степен криза на монетаристкия неолиберален модел на развитие и даже САЩ предприеха стъпки за излизане извън философията и практиката на същия, днешното българско правителство, начело с Бойко Борисов продължава курса на приватизация и на снижаване на участието на държавата в разпределението на обществения продукт.

Очевидно няма да има никакво преразглеждане на фундаменталните принципи на неолибералната политика. Както показват действията на правителството, даже в условията на глобална криза и национална икономическа катастрофа няма намерение за осъществяване на активна организираща роля на държавата. То оказва само известна ограничена финансова помощ на търпящите бедствие социални групи. Липсва проектирането на нови социални и икономически форми за преодоляване на кризата.

Във външнотърговската политика вместо активни мерки за защита на собствения пазар се съхранява линията на дискриминация по отношение на родния производител. Отсъства строгият контрол по отношение на качеството на вносните стоки.

Вместо засилване развитието на иновационната политика днешното правителство фактически се отказва от поддръжка на положителни прогресивни технологически промени в стопанството на страната и стимулиране на иновациите. Още от лятото на 2010 година се говори за Закон за Националния иновационен фонд, но такъв досега не е приет. Съкращават се разходите за БАН, което определено ще доведе до снижаване на иновационната активност и може да доведе до колапс развитието на българската наука.

За разлика от страните, които демонстрират успешна динамика в условията на глобалната криза и в които с помощта на различни механизми се насочват дългосрочни инвестиции в областта на иновационното развитие, в България липсва бюджет за такъв тип развитие. Усилията на обществото са насочвани от правителството в посока на това да се усвояват пари от европейските фондове, макар че се засилват съмненията в ефективността на целите и програмите, представени в рамките на тези фондове.По този начин държавата снема от себе си всякаква отговорност за развитието на България.

Така или иначе може да се каже, като се изхожда от теорията на хаоса, на основата на която може да се обясни днешната турбулентна ситуация, каквато е днешната глобална криза, че днес България се намира в „точка на бифуркация”, в смисъл на кръстопът. От това в каква посока ще тръгне страната сега в близките години, ще зависи бъдещето и за десетилетия напред, включително ще зависи и отговора на въпроса ще я бъде ли България в края на този век или тя ще изчезне от картата на света.

Варианти на посткризисната реалност на България

Предлагаме четири сценария в среднесрочна перспектива – 5-10 години. Сценариите могат да бъдат назовани: (1)Инерционен; (2)Средно оптимистичен; (3)Песимистичен;(4) Много оптимистичен.

Първите два сценария са умерени, а последните два са по-крайни, екстремни.При това не е изключена възможността от преход на един сценарий в друг, ако за това се създадат условия. Възможно е създаването на хибридни форми между 1 и 2, 1 и 3, 2 и 4 или преход на 1 във 2, 1 в 3 или 2 в 4.

От гледна точка на вероятността за осъществяване на тези сценарии те могат да бъдат организирани в следната последователност:

  • инерционен сценарий – от 60 до 75% вероятност за такъв сценарий;
  • средно оптимистичен - от 10 до максимум 15% вероятност за осъществяване;
  • песимистичен сценарий – от 5 до 10% вероятност за осъществяване;
  • много оптимистичен сценарий – от 1 до 3% вероятност за осъществяване.

Естествено картината на вероятността за осъществяване на конкретния сценарий е много по-сложна като се имат предвид хибридните варианти или даже възникването на такива, които не са отчетени в дадената прогноза.

Инерционен сценарий

В условията на този сценарий преминаването на България през кризата ще се осъществява в рамките на тези социално-икономически и политико-културни форми, в които България „де факто” влиза в кризата. Фактически се съхранява линията на пасивно приспособяване на държавата към задълбочаващата се социално-икономическа депресия вместо рязка активизации на нейната роля за преодоляване на кризата и създаване на условия за преход към икономически растеж. Това е консервативен начин (в смисъла на това, че се консервира текущото положение) за преминаване през кризата в рамките на неолибералната доктрина за «продължаване на реформите».

В рамките на този сценарий са възможни крачки „встрани” предвид „стопиране” на най-опасните за стабилността на обществото и стопанството процеси и подтискане на най-крайните прояви, но не и нещо повече.Ходът на събитията според траекторията на инерционния сценарий означава, че развитието след кризата ще възприеме анклавен характер с нарастващо изоставане на депресивните региони и архаизация на стопанството и бита на мнозинството от населението. С други думи след кризата България като социално-икономическо и културно-демографско пространство ще се намали до някакъв минимум, който едва-едва ще позволи да се поддържа държавност и елементарно възпроизводство без големи надежди за възстанавяване и успехи в дългосрочна перспектива.

Средно оптимистичен сценарий

Този сценарий предполага, че властта в своите програми изхожда от реалността на кризата, а не от идеологизирани доктрини. Кризата рязко измени структурата на днешната реалност. Фундаменталните принципи на неолибералната политика трябва да бъдат преразгледани. Държавата като организирана сила е длъжна да стане сила организираща.Тя следва да осъществи следните стъпки:

  • преход към рационален диалог с обществото;
  • отказ от социал-дарвинистската социална политика;
  • публикуване на «карта на вероятните опасности»;
  • възстановяване в обществото на нужното «кризисно равнище на солидарност»;
  • мобилизация на «дремещи ресурси»;

програмно-целево управление на основата на държавна поддръжка, насочена към възстановяване на базови отрасли, за които в страната ни съществуват ресурси и фактори за производство – селско стопанство, хранително-вкусова промишленост, енергетика, жп транспорт, някои добивни сектори, отделни сектори на машиностроенето, но на по-високо технологично равнище, малотонажна химия - козметика и фармацевтика, а също някои високотехнологични сектори.

Развитието след кризата при осъщестяване на този сценарий означава, че като цяло ще бъдат съхранени текущото социално-икономическо и културно-демографско пространство. Ще се създадат надежди за по-оптимистично развитие в дългосрочна перспектива, включително и преход към иновационен тип развитие, макар и в качеството на догонващ субект.

Песимистичен сценарий

Песимистичният сценарий ще се реализира, ако задълбочаващата се неолиберална политика в условията на криза провокира такава депресия, че това би довело до пълно блокиране на социално-икономическата динамика. Кадровият потенциал ще бъде до голяма степен подронен от безработицата. Ще се износят и разрушат основни фондове и инфраструктурни обекти. Рязкото обедняване и на без това бедното население ще повиши социалното напрежение, ще разшири пропастта между държавата и народа, което може да предизвика нова вълна от престъпност и ще засили репресивния характер на властта. България ще „заседне” в зоната на периферийния капитализъм и демографския разпад.В условията на такъв сценарий даже след кризата ще е трудно да се говори за някакво бъдещо развитие. В дългосрочна преспектива ще стане невъзможно да се съхрани социално-икономическото и културно-демографското пространство на България, което означава разпад на държавността и безвъзвратно изпадане в историческото небитие като народ и държавно-политически субект.

Много оптимистичен сценарий

В рамките на този сценарий ръководството на страната трябва да конструира нови социални форми, адекватни на структурата на кризата, както и да постави нови цели, отговарящи на изискванияата на времето. То е длъжно да комуникира с обществото целите, ограниченията и критериите, според които ще се осъществява избора на алтернативи в процеса на вземане на решения.Това изисква качествено нови процедури:

  • Диалог с обществото: «кръгла маса», изработваща националния „дневен ред” - Нов обществен договор с ясно определяне на зоните на консенсус, на компромиси и стопиране на радикално несъгласните:
  • Инвентаризация на ресурсите; определяне на динамиката на движение към описания в Договора «образ на бъдещето» при изпълнение на установените ограничения;
  • Създаване на иновационна система за изграждане на оптимални социални форми (организация на потока от идеи, подбор на проектите и разпределение на ресурсите за реализация);
  • Реорганизация на системата за интелектуална поддръжка за вземане на решения в посока търсене на иновационнен модел за развитие;
  • Формиране и усъвершенстване на цялостната иновационна структура, а именно:
    • Институционален блок;
    • Творческо-иновационен блок;
    • Блок за иновационен трансфер;
    • Финансов блок;
    • Производствен блок;
    • Блок за подготовка на иновационни структури и специалисти.
  • Функциониране в иновационен режим, т.е. в режим на създаване на:
    • Продуктови или технически иновации, т.е. иновационни продукти или иновационни приложения на съществуващи продукти;
    • Технологически иновации – иновационен начин на производство, предлагане и продажба;
    • Интелектуални иновации, които са разбирани като иновационни приложения и развития на тривиални обекти - продукти и действия;
    • Организационни иновации, т.е. иновационни организационни структури, методи на управление и функциониране, т.е. на взаимодействие в план вътрешна и външна среда, и други, ;
    • Социални иновации, т.е. създаване на иновационни модели на обществено функциониране и взаимодействия на основата на иновационен тип обществени ценности. Социалните иновации представляват съвкупност от няколко подгрупи – социо-политически, социо-икономически, социо-културни и други.

В условията на такъв много оптимистичен сценарий след кризата ще бъде възможно да се говори за създаване на иновационна платформа за развитие и формиране в дългосрочна перспектива на изпреварващо развитие. В този случай ще бъде възможно не само да се съхрани и разшири социално-икономическото и културно-демографско пространство на България, но и да се развиват тези пространства във формите на солидарно-творческа икономика и солидарно-творческо общество.