/Поглед.инфо/ Неолиберилзмът и антикомунизмът са заболявания, които трудно се лекуват. Те пък нанасят тежки поражения върху душевното състояние на болния, поразяват разума и отключват в болното му тяло и в още по-болната му душа нечовешки страсти. Думата „комунизъм“ причинява на болния такива страдания, че на гледащия отсрани не му се вярва, че ги понася човек – пък бил той и професор, доцент или нещо такова. То не и за вярване, когато уж нормални и учени хора, чели и знаещи, натруфени с титли и книги, постоянни участници в предавания по телевизии и радиостанции, а имената им кичат вестници, списания и електронни сайтове, се преобразят до такава степен, че почват да се държат като ...
Антикомунизмът е болест на разума и съвестта. Обаче болните от нея се усещат здрави и силни. И дори когато е безопасно и изгодно, се хвалят със своята болест. Тогава тя вече е разяла мозъка им и той е започнал да произвежда думи, каквито здравият човек никога не би си позволил да каже или напише. Но ги казва, най-напред защото от болестта го засърбява езикът, а после (пак заради болестта) – защото не си дава сметка колко това отежнява лечението му и уязвява достойнството му. Ако е останало, разбира се, нещо от него и ако го е заслужавал, докато го е имало!
Иззад този мой увод напира да се покаже един от знаменосците на българския постмодерен антикомунизъм: професорът по философия Калин Янакиев.
Постмодерният антикомунизм е различен в сравнение на „класическия“, ако е допустимо да се даде определението „класически“ на явлението антикомунизъм. Все пак класическият е породен от откритата идеологическа заплаха, отправена към буржоазията и капитала от една класа, на която е възложено от историята да бъде техен „гробокопач“. И те открито се борят срещу срещу тази заплаха, преследват нейните водачи, арестуват ги и ги съдят жестоко, бият ги и ги убиват. Няма как в тази класова борба да не пламти омраза и отрицания. Когато живееш в страх и отстояваш срещу набезите на противната ти класа, можем да се съгласим, че „целта оправдава средствата“ и да „оневиним“ властта, която е жестока, безмилостна, непримирима. Така оправдаваме и тези, които не я признават и се борят са нейното свержение. Защото всичко е по законите на историята.
А в каква историческа борба участва и оправдава енергията и омразата си постмодерният антикомунизъм?
Това не е лесен въпрос и той не е породен от някакво любопитство, а от подтик да се разбере целият абсурд на днешното ни време с неговите пропагандни кампании, политически хайки и оправдания за злонамеренията на главните неолиберални идеолози и многобройните пропагандни екзекутори на тази нечовешка идеология. Това е, ако щете, въпрос за характера на властта и политическата система. Някои от тези екзекутори са всеотдайни в служението си и това им личи по изражението на лицето, по премрежения сърдит поглед, по изпъстрянето на грубата им реч с научни термини и понятия, с „философски оклонения“ и нескривана радост, че поставят някого на мястото му, дръзнал да се съмнява в тях или дори да ги оспорва. И така да го насолят, че да го сърби цял живот.
Професор Калин Янакиев покрива почти напълно идеалния образ на постмодерния антикомунист. Той за всичко говори сърдито, с неприкривано отегчение, че си губи времето да обяснява очевидни неща. Но успява да сдържи отегчението и да прояви благосклонност към необразованата аудитория, за да й отвори очите и тя да прогледне най-сетне и да види онова, което той вижда с проницателните си професорски очи. Да ме прости професорът, но има нещо нездраво и фанатично в него – завършен, истински, всеотдаен антикомунист.
В свърталището и една от главните трибуни на антикомунистите и постмодернистите порталът „Култура“ Янакиев е публикувал статия с гръмкото заглавие „Съветският протекторат България и „стогодишната“ БСП“. Статията е, както той подчертава, неговото приветствие към фамозната декларация на българското министерство на външните работи по повод изложбата в Руския културен център, посветена на 75-годишнина от победния демарш на Съветската армия в прохитлеристка България. Във въпросната декларация нашето министерство оспорва определението на този демарш като освободителен – още по-малко от фашизма. И го характеризира като окупация и поставяне под зависимостта на СССР. Съдейки по реакцията на професора, неговите думи, радостта от декларацията и гнева от „постъпката“ на Посолството на РФ, се убеждавам, че авторите на министерската декларация са хора от неговия кръг – и то не само също толкова примитивни антикомунисти, но и също толкова невежи в българската история от времето, за което разказва въпросната изложба. Хайде, на министърката все пак й отива да бъде невежа. Но за професора си е направо непоносимо. Аргументите, че 1 септември 1944 г. България не била повече съюзник на Германия, че у нас не е имало фашизъм, а страната ни не е воювала със СССР, за да й се обявява война, са убедителни единствено за хора клъвнали от тук-оттам историята и то от книги на пишманисторици и публицисти. Янакиев ни убеждава, че неговите думи били по-точни „за случилото се преди 75 години“. И е прав, защото в декларацията думите са съвсем неточни.
Неудобно ми е да цитирам изреченията на Калин Янакиев за характера на антифашистката съпротива у нас, още повече тези, които се отнасят до историята на днешната БСП и доколко е наследница на партията, създадена от Димитър Благоев. Той очевидно е забравил наученото в университета по предмета „История на БКП“, а навярно си е изгорил след 1989 г. учебника и записките от лекции, за да му подсказвам какво и къде да прочете. Все пак е професор – сам ще намери, ако пожелае и прояви воля и съвест необходимите източници на знания. Защото това, което е написал в портала „Култура“, не отговаря на гръмката му титла и на общественото му положение. Дори и в научна област, която не е типична за един професор, трябва да си на равнище, а не да се петлаеш като хитруващ студент на изпит. Обидно е за човек като него – сигурно не прощава на студентите си, когато са като него са се доверили на съмнителни източници.
Нека професорът попита, ако няма къде да прочете, защо Георги Димитров е бил „съветски гражданин“ и като такъв идва след 9 септември 1944 г. в България. Може би някой ще му обясни какво го е принудило след Лайпцигския процес да се засели в Съветския съюз, а не да се завърне в отечеството си. И защо тогавашните власти са че чувствали неудобно от поведението му на процеса и не са се затъпили за него, не са го защитили от лъжливите обвинения, които нацистите са му вменявали. Не е зле и да попита дали Вълко Червенков е наистина „почти непознат дори за нашенските комунистически среди“, а и защо „цялото му партийно минало е практически съветско“. Впрочем, защо Янакиев държи водачите на Комунистическата партия след Девети септември да бъдат непременно известни, та се дразни, че Червенков и Живков били слабо познати. Как ли им измерва известността? Като я сравнява с тази на Жельо Желев, Иван Костов или Бойко Борисов в зората на политическата им кариера ли?
Няма да го укорявам за волните му изпълнения по теми от предисторията на Втората световна война, когато той просто нехае за истината. Той се е доверил на „капацитети“ от своя идеологически антураж. И очевидно няма сила, която да го накара да променя тяхното мнение, станало завинаги негово. Но дори когато си отявлен антикомунист, пишеш ли за комунизма и неговата политическа практика и теория в България, трябва да си подготвен, а не само да бълваш змии и гущери и да настояваш да ти признават правото да мразиш и изопачаваш. А когато наричаш собствената си страна „протекторат“, па макар и „съветски“, трябва да знаеш какво означава и това и доколко е възможно да бъде вярно. Още повече когато днешната ни държава открито и доброволно се е отказала от „суверенитет“ с членството ни в НАТО и Европейския съюз. За „европееца“ това е благодат. Обаче точното обозначение на статута й е именно протекторат. Или колония.
В последно време българският антикомунизъм се реанимира. И то толкова енергично и със съдействието на държавата. Защо ли? Признавам си, че ми е трудно да отговоря на този въпрос. Защото времето, когато антикомунизмът беше уместен, понеже имаше някакъв политически и социален смисъл, отдавна отмина. Сега дори ръководството на БСП е антикомунистическо, за да бъде някаква заплаха както за „демокрацията“, така и за „евроатлантическата ориентация на страната“, а още по-малко за „смяна на системата“ и възвръщане на социализма. Той е използван като ударна сила срещу истината за Втората световна война и резултатите от нея, които се възхваляват в Русия и й придават самочувствие и предизвикват симпатии на българите към нея. Безогледно се фалшифицират тези резултати. Вече се изкарва СССР агресор, а Германия и Европа – невинни жертви. Да не говорим, че се изключва каквато и да било съпротива срещу хитлеризма у нас и съучастие на България в победата над нацизма. „Едва след юни 1941 г. терористични групи – т. нар. „партизани“ – започват да извършват убийства, палежи и грабежи на мандри и складове (без особено чувствителни вреди за държавата)“. Това според остроумния и находчив Янакиев била антифашистката съпротива. Ето една типична проява на политически провинциализъм, сервилничене, нагаждачество и угодничене пред тези, които раздават милостиня.
Но като се оспорват и преиначават резултатите от Втората световна война и се заклеймява комунистическата власт след 1944 г., се реабилитират онези, които въвлякоха България във войната и я направиха жалка слугиня на Хитлер, унизиха я и извършиха престъпления против собствения си народ. Сега антикомунизмът се мъчи да ги оневини и дори ги обявява за „цвета на интелигенцията“, който комунистите ликвидирали чрез Народния съд.
И откъде такъв апломб и самочувствие, за да се осмеляваш да прекрояваш историята, да я изопачаваш и оскверняваш. Днес пипаш с мръсни ръце в този период – хайде, ще те разбера заради антикомунизма ти. Но да злоупотребяваш с невежеството на публиката, което сам ти и твоите съидейници и съратници налагаш съзнателно и последователно, е скверно и безнравствено занимание. То показва дълбоката криза на неолибералната идеология и ниското равнище, до което е паднала една част от интелектуалците – предимно из средите на университетите.
Има и още нещо и то според мене е истинската причина. Докато се водят подобни спорове и се разменят реплики от едната и от другата страна, фактически, но тайно, се въвеждат в българското законодателство отхвърлени от обществеността положения в Истанбулската конвенция. И то онези от тях, които се отнасят до семейството, родителите, децата, пола. Настъплението срещу морала и традициите, срещу нацията, семейството и историята продължава с активното съучастие на антикомунистическата постмодернистка интелигенция. Затова се посяга и на историята, и на традициите, и на ценностите, които не са „европейски“. Тези интелектуалци смятат за свой дълг да преправят историята, да я преиначават, макар че почти не я познават.
Да служиш на такава служба, е не само жалко, но и позорно. Още по-позорно е да смяташ, че като повтаряш постоянно едни и същи лъжи, ще ги превърнеш в истини. Тази гьобелсова илюзия изяде главите на мнозина. В това число и професорски.
Ще повторя още веднъж: антикомунизмът е болест. Коварна и трудно лечима болест с обществена значимост, защото е твърде опасна. Степента на нейното разпространение в едно общество е сигурен знак за състоянието му.
Болните трябва да се лекуват, а не да се правят на здрави и като здрави да поучават здравите и да не се изживяват като повелители на истината.
