/Поглед.инфо/ Не сте забравили навярно как в края на 2018 г. един уж „търсен“ много години от полицията беглец от затвора извърши няколко убийства. След дълги и старателно подготвяни и проведени операции, след безсънни нощи, тежки дежурства и трогателни изявления на брадясалите и почернели от безсънието полицейски началници и на самия премиер, въпросният беглец бе открит мъртъв недалеч от местопрестъплението - под носа властта. В преследването се бе включила не само полицията, но и жандармерията и дори жалките остатъци от българската войска заедно с въртолети, технически средства, криминалози и прочее специалисти. Човек се чудеше тогава да ги съжалява ли тези нещастни пазители на реда или да се смее на отчайващото им безсилие и жалката им безпомощност.
По-скоро трябваше да им благодарим, защото театърът, който тогава разиграха, позволи на цяла България да види, че българската държава вече не съществува. Мислили сме си, че живеем в държава, а тя отдавна била заличена. Макар да я има все още на картата.
Но този случай май не беше достатъчен, за да се убедим, че държавата ни е закрита и че вече живеем в някаква нова, непозната преди реалност, в която за да се поддържаме, ще трябва да се подлагаме постоянно на психотерапия. На каквато неотдавна се подложи самият премиер на несъществуващата наша държава, наблюдавайки как усърдно работели строителите.
През есента водата в Перник свърши и в града бе установен строг воден режим. Язовир „Студена“ пресъхнал, защото бил източен. Водата изтекла от него не по предназначение, но никой не може да установи къде е отишла, кой я е отклонил, кога е започнало това чудо и, най-важното – защо се е случило всичко това и кой е виновен за него.
Когато държавата се е изпарила, е възможно един човек да направи така, че без да се крие, цялата т. нар. държава с всичките си налични ресурси (а те все още не са чак толкова малки) да не го намери и залови. Той е твърде малък за нейното въображение и затова, дори да е под носа й, не влиза в очите й. Пък и тя гледа прекалено далеч по дължината на магистралите си, за да свежда поглед пред себе си. Но язовирът е огромно съоръжение, за което би следвало да се грижат хора, да наблюдават водата, дигите и цялата техника, с която е съоръжен; има си хас да не знаеш къде и какво е Перник или да не ги забележиш.
Трябва да си прекалено обзет от себе си и от собственото ти величие или да си си повярвал на хвалбите си, че си изключителен, че единствен от всички твоето е работа, а на останалите е приказки. Или просто да се нуждаеш от психиатър и психотерапевт, за да не забележиш, че цял огромен язовир бързо губи водите си, и че град като Перник преминава на воден режим, защото водата не достига до него. Т. е. да си поразен от болест и да страдаш от някакви отклонения, за да стигнеш до тук. Това, което се случи в Перник и с язовир „Студена“ е резултат още или неумение да се измерва нивото на водата (може и да липсват съответните уреди), или е престъпление, или си е чисто и просто глупост и невежество на управниците и назначените от тях „експерти“. Може пък наистина глобалното затопляне да оказва в еднаква степен поразяващото си влияние както върху хидролозите, така и върху управниците. Дори и за нашите управници, които отговарят, както се вижда само за успехите, а за провалите виновни са всички останали.
Ако имахме държава, този случай щеше да се превърне в най-важното политическо събитие поне за злощастната 2019 година. Че то по своя мащаб на грешки, простотии и самодоволство комай ще обземе цяла една петилетка. Тя щеше да се вдигне и предотврати грешките и невежествата на отговорните за неблагополучията. А самите отговорни и невежи щяха да се спотаят някъде далеч от камери и микрофони, защото стореното от тях е голям срам и позор. Щяха да завалят оставки, уволнения, арести.
Но понеже очевидно не е достатъчно само с едно събитие да се прокламира краят на държавата ни, трябваше да стане още нещо, за да се обявява, че държавата ни е закрита и не подлежи на възстановяване.
Само в закрита държава премиерът и министрите от сутрин до вечер се хвалят с успехи, возят се с премиерския джип по магистралите, целуват ги папи, прегръщат ги президенти...
Само в такава държава премиерът умира от радост и щастие, като гледа как строителите строят. А гледката му действа като психотерапевтичен сеанс. И провежда специално заседание на своя министерски съвет, за да се похвалят и министрите му с малко по-малки от неговите успехи. Но и тези техни успехи са постигнати благодарение на неговата важна и решителна намеса или поне указание.
Не съм се подлагал на психотерапия и не ми е възможно да преценя толкова ли е силен ефектът върху председателя на правителството и отрудените му министри от собствените им дела, но знам какво е да си на режим на водата и да чакаш по цял ден чешмата скъпернически да капне малко водица, за да си напълниш съдовете за следващото денонощие. Знам и как аз лично живея. Знам състоянието на приятелите и близките ми как броят стотинките си, за да изкарат до следващата пенсия. От време на време гледам телевизия, чета вестници, слушам радио, движа се по улиците, общувам с хора. И ме е срам от това, което произвежда психотерапевтичният ефект върху психиките на нашите спасители. Да бяха се засрамили поне мъничко! Е, хайде, не от всичко, защото тогава душа нямаше да им остане, но поне от безводието на Перник да бяха изпитали угризение и душевни терзания.
Че то ако бяха хора, трябваше досега да полудеят.
Но не полудяват...
