/Поглед.инфо/ Ветото на президента Радев върху скандалните поправки в приватизационния закон е изключително важен акт. Не само защото спря облагодетелстването на бизнесмени като братя Домусчиеви и Делян Пеевски. Това президентско вето е важно, защото реабилитира държавата. Защитава обществения интерес. Един от най-устойчивите митове през годините на прехода беше този за "лошата държава". Говорещите телевизионни глави не спираха да повтарят колко вредно е държавата да участва активно в икономиката, как всичко трябва да бъде оставено на пазара и на честните частници, на крупните бизнесмени. В крайна сметка стана точно така. Почти всичко беше приватизирано, а държавата беше натикана в ъгъла. Хайде сега кажете, скъпи съотечественици, добре ли живеете след претворяването в дела на тази либерална утопия? Да, някои живеят по-добре. Онези, които влизат в станалия класически "един процент". Отсналите 99 % със сигурност не сме доволни. Колкото и грантовите анализатори да ни повтарят, че живеем в най-прекрасното от всички общества, ние повече вярваме на очите си, а не на телевизионните приказки. Върху собствената си кожа усетихме, че пазарът съвсем не е онзи философски камък, който превръща предметите в злато и възнаграждава най-умните и способните. Либералният катехизис, според когото държавата моментално трябва да бъде изгонена отвсякъде, донесе много повече беди, отколкото благоденствие. Така че, ако искаме да живеем по-добре, задължително трябва да обърнем тенденцията и да реабилитираме държавата. С последното си вето президентът Радев направи точно това.
Реабилитирането на държавата, разбира се, трябва да бъде основна задача най-вече на левите партии. Защото именно левите партии са тези, които поставят в центъра на политиката си добруването не на отделни индивиди, а на колкото се може по-голями общности от хора. Да, държавата наистина трябва да се завърне. При това не само в икономиката. България има нужда от активна държавна политика и в образованието, науката, културата. Да оставиш процесите в сферата на духа да бъдат управлявани и финансирани от чуждоземни фондации е също толкова вредно, колкото да приватизираш цялата икономика, включително стратегическите й отрасли.
Левите партии, при това не само в България, а и в целия цивилизован свят, имат един голям грях през последните 20-25 години. Твърде много заприличаха на десните си /уж/ опоненти. Лидерите им започнаха да говорят много повече за приватизация и пазар, отколкото за солидарност и активна роля на държавата. Много показателен е фактът, че когато след пенсионирането й попитаха Маргарет Тачър кое е най-голямото й постижение в политиката, тя отговори: "Тони Блеър". Самият Блеър пък, който дълго време ръководеше лявата Лейбъристка партия, трудно би могъл да бъде отличен от лидера на консерваторите Дейвид Камерън. А пък левият Герхард Шрьодер почти по нищо не се отличаваше от дясната Ангела Меркел. Именно това срастване обезличи традиционните леви партии и все по-малко хора започнаха да гласуват за тях. А когато лидерите на тези партии решиха да се правят на много разкрепостени и да обсъждат с по-голяма охота терзанията на представителите на "третия пол", вместо истинските проблеми на хората на наемния труд, традиционната левица окончателно затъна в либералното тресавище. Измъкването оттам е много трудно. И задължително минава през реабилитацията на държавата.
