/Поглед.инфо/ Преди близо две десетилетия публикувах текст с подобно заглавие в столичен всекидневник. Отзвукът на такъв фундаментален проблем като възможността Върховният суверен – Народът да отзовава народни представители бе слаб; в отзивите не липсваха упреци към автора, че излага невъзможни, утопични предложения. Това не ме изненада: считах, че тогавашният въпиющ упадък на националното ни правосъзнание е достигнал връхната си точка; и че след осъзнаване измамата за „800-те дни“ на бившия цар-премиер, специалистите поне, ще се обърнат по-сериозно към щудиране разпоредбите, заповядани във Върховния ни закон.

Оказа се, че съм се заблудил. Антиконституционната „вакханалия“ продължи да се отприщва с нова сила. Изискването за професионализъм, морал и почтеност на депутатите окончателно бе заметено под килимите на Народното събрание. Законите продължаваха „да се пишат“ от лобисти, ако така политкоректно могат да бъдат наречени подставените лица на престъпните групировки (разбирай мутри), в това число и народните избраници, които просто трябваше да ги „отгласуват“. За което мълвата твърди, че са получавали „бонуси“ с петцифрени измерения от същите тези мутри. Правилните медии горещо аплодираха тази вакханалия. Е, намираха се и такива, които под сурдинка споделяха, че може да не е морално, но е законно, щом е „отгласувано“ от народните ни, божем, представители...

Самодейността достигна своя апогей с „проекта“ за нова конституция, който, се оказа, че не е повече от едно „упражнение върху хартия“, по думите на бившия Главен прокурор проф. д-р Никола Филчев, казани по друг повод. В тази обстановка провалът на XXXXV Народно събрание бе повече от предизвестен. Сега, когато на 11 юли предстоят нови парламентарни избори, считам за потребно да напомня на онези, които се кандидатират, че:

- мандатът на депутата не е „сметка без кръчмар“;

- имунитетът му е само функционален;

- при предстоящото наложително създаване на легитимни устройствени и процесуални правила на съдебната власт (аргумент от §4, във вр. с §3, ал. 2 на ПЗР на КРБ), както и изборност на магистратите от Върховния суверен – Народа (аргумент от чл. 8, във вр. с чл. 117, ал. 2 на КРБ), в съответствие със заповяданите в Конституцията основни начала и прогласената още в преамбюла решимост „Да създадем демократична, правова и социална държава“,

Депутатът ще трябва да носи материална и евентуално наказателна отговорност, когато гласува актове, които увреждат интереса на гражданите и обществото, подлагат на риск националната сигурност, потъпкват суверенитета на Република България.

И така, могат ли да се отзовават депутати?

Всеки грамотен гражданин, не само правник, при внимателно изучаване на Конституцията веднага ще забележи, че никъде във върховния ни закон няма забрана избирателите да изключват свой избраник от парламента. Ако Върховният законодател – Седмото Велико народно събрание – бе поискал това, щеше да го запише изрично в КРБ, така както в чл. 129, ал.3 е разписал несменяемостта (но не и ненаказуемостта) на представителите на съдебната власт. Правото да отзовава, Народът черпи от основополагащия чл. 1, ал. 2: “Цялата власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите предвидени в тази Конституция.”

Очевидно народният представител не е абониран за 4-годишен мандат. Срокът му е делегиран, за да работи единствено в интерес на гражданите и обществото. Действията му не могат да бъдат в разрез с КРБ и законите на страната. И независимо, че тези действия пречупва субективно през своята съвест и убеждения, той е длъжен да се ръководи само и единствено от интересите на народа, което декларира и в клетвата си по чл. 76 на КРБ.

Интересите на народа, следователно, трябва да бъдат ръководещи за депутата всеки път, когато предприема каквото и да било. Той се е заклел за това и ако не постъпва така, се оказва клетвопрестъпник, извършва дейност, която по смисъла на КРБ е несъвместима с длъжността му на народен представител (чл. 68 на КРБ). Възражения, че срокът му бил 4-годишен са ирелевантни. След като цялата държавна власт произтича от народа и се осъществява от него непосредствено, след като всички разпоредби на КРБ също имат непосредствено действие (чл. 5, ал. 2 на КРБ), Народът е в правото си да поиска незабавното отзоваване на свой представител също така непосредствено, веднага щом прецени, че последният е престанал да му служи. Също като правото на упълномощителя да оттегля пълномощията си от упълномощения, кодифицирано още в римското право: Nemo plus iuris ad alium transferre potest quam ipse habet (Никой не може да има повече права от предоставените му от друг!!!). Оттук произтича ограничението за придобиване на каквито и да е права и за всички останали по веригата – избирани или назначавани от пряко избрания за мандатоносител, когато действията им са в противоречие с интересите на Върховния суверен.

Ирелевантни са и възражения, че след като е избран с листата на дадена партия или организация, депутатът е длъжен да следва програмата на тази партия или организация. Съгласно чл. 67 на КРБ, народният представител представлява целия народ, не само своите избиратели. Обвързването му със задължителен партиен или какъвто и да е друг мандат е недействително (чл.67, ал.1 на КРБ). Недействително следователно е и всяко следване на партийна повеля, когато това е в разрез с интересите на народа. И ако е предпочел да загърби дълга си в името на партийни интереси, ако е решил да абдикира от задължението си по КРБ да се ръководи само и единствено от интересите на народа, настъпва ситуация при която е несъвместимо депутатът да продължава да пребивава в парламента като народен избраник. При установяване на депутатска несъвместимост, чл. 72, ал.1 на КРБ предвижда предсрочно прекратяване на пълномощията, на 4-годишния мандат.

Конституцията не дефинира конкретно какви точно депутатски действия могат да бъдат считани за несъвместими. Върховният законодател – Седмото Велико народно събрание, е предоставил по такъв начин на Върховния суверен, на Народа, възможност за широко тълкуване. Несъвместими със статута на народен представител могат да бъдат всички действия, които не са мотивирани от интересите на народа (чл.76 на КРБ); действия, които са в разрез с КРБ и законите на страната (чл.67 на КРБ), като например, гласуването на „закони”, утежняващи положението на българските граждани; приемането на актове, които представляват тесногрупов или индивидуален интерес, но не и обективната потребност; гласуване на „закони”, които не отразяват общата воля, не съдържат обективното право; както и приемането на откровено репресивни актове, като „данъчни закони”, които престъпват неотменимата разпоредба на чл. 60, ал.1 на КРБ: „Гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество.“ Или пък, когато депутатът системно не участва в работата на Народното събрание...

Каква част от народа може да оспорва действията на народните избраници? Един, двама, десет, хиляда? И този въпрос КРБ не дефинира конкретно. Очевидно и тук Върховният законодател ни е оставил възможност за широко тълкуване. Може да се приеме следователно, че всеки дееспособен български гражданин е в правото си да поиска предизвикване на подобна процедура. Това свое право той черпи от неотменимата разпоредба на чл. 45 във вр. с чл. 39, ал.1 на КРБ: “Гражданите имат право на жалби, предложения и петиции до държавните органи.” Изразът е изчерпателен. Всеки гражданин има право да сезира всички държавни органи – вкл. Народното събрание със законодателни предложения; както и Конституционния съд (КС) с предложения, с които например, се оспорва доколко действията на даден депутат са съвместими с длъжността му на народен представител. А КС е длъжен мотивирано да се произнесе дали от представените факти и обстоятелства може да се направи извод за депутатска несъвместимост или не.

Описаната процедура видимо е твърде тромава и поражда съмнение относно нейната приложимост. Сериозен пропуск е и липсата на ефективни санкции, когато на гражданите се отказва директно да се обръщат към Конституционния съд, въпреки че това право изрично е гарантирано в чл. 45 на КРБ! Нека напомним на почитаемия КС, че доколкото това право е неотменимо, във вътрешната йерархия на КРБ то стои над останалите разпоредби, вкл. над разпоредбата на чл. 150, ал.1!

Остава да се надяваме, че избраното на 11 юли 2021 г. XXXXVI Народно събрание ще съумее да събере квалифицирано мнозинство от сърцати, патриотично ориентирани, социално мотивирани и с конституционна грамотност народни представители, за да осъществи така жадуваната от всички смяна на системата. И на първо място – създаването на легитимна съдебна власт!

Нова зора, бр.22/2021