/Поглед.инфо/ В последните години Турция показва голяма геополитическа активност, която първоначално беше ограничена до намеса в Сирия и окупацията на части от територията на страната и по-точно провинции Африн и контролирания от про-турски терористичен башибозук Идлиб.
Но турският геополитически демарш не спря със Сирия, Анкара се намеси активно и в Либия, където успя да спаси Правителството на националното съгласие в Триполи, помагайки му да отблъсне офанзивата на базирания в Бенгаз маршал Халифа Хафтар.
В Либия Турция се изправи не само срещу Русия, с която се конкурират в Близкия изток от поне 2015-та година, но и срещу Франция и Египет.
Малко по-късно, след като подписа споразумение за демаркация на морските граници с Триполи, Ердоган започна да проявява апетита си към средиземноморските морски владения на Гърция и Кипър заради газовите находища в региона.
Срещу него застанаха не само Гърция и Кипър, но също така Франция, Израел и Египет.
Сега, както е добре известно, Ердоган започна своята война в Нагорно-Карабах. Това не е просто удар срещу арменците, които разбира се, като себеуважаващ се неоосманист Ердоган мрази, но и очевидно разпалване на огньовете на конфликта по южния фланг на Русия. Според някои анализатори, това е отмъщението на Ердоган за това, че руснаците осуетиха плановете му в Сирийската арабска република, където години наред Ердоган работеше за свалянето на легитимния президент Башар Асад.
Минало забулено в сенки и мрак (което Западът и кемалистите пропуснаха)
Когато говорим за неоосманистката външна политика, не можем да не обърнем критичен поглед към Запада, който дълги години позволяваше на Ердоган да се окопава във властта, а в първите години на управлението му дори го подкрепяше.
Разбира се, от западна гледна точка в началото не е имало нищо лошо в подкрепата за един про-европейски, умерено консервативен политик, за какъвто Тайип бей се представя по това време. Това обаче, само показва, че в Западна Европа отдавна са се отказали от сериозните геополитически анализи и подход към международните отношения, защото ако си бяха направили труда да проучат биографията на Ердоган, нямаше да се изненадват няколко години по-късно, когато той започна своята неоосманистка политика.
Не е тук моментът да разказвам цялата биография на Ердоган, но все пак за целта на този материал ще посоча няколко ключови момента.
Политическата си биография Ердоган започва в Партията за национален ред (Milli Nizam Partisi) на Неджметин Ербакан. Бъдещият президент тогава е привлечен от съвсем не-европейските лозунги на Ербакан като "спасение чрез исляма" и за Турция като "държава на Бога".
Впрочем, както е известно, Ердоган е завършил училище за имами, което в онези години е сигурна гаранция, че младият тогава човек, няма да се реализира политически в доминираната от кемалистите система на светската република.
Ердоган до такава степен дължи кариерата си на Ербакан, че по-късно дори кръщава на него втория си син, наричайки го Неджметин Билал.
Но съдбата не е благосклонна към Ербакан и младия му последовател Ердоган и скоро Партията за национален ред е забранена. Не, че това спира Ербакан, който започва упорита битка срещу светския ред в Турция и регистрира нова партия всеки път, когато забранят старата му. През 70-те Ербакан създава нова партия, която се нарича Партия на националното спасение. Много скоро лидер на младежките й структури става познайте кой..... да, точно така - Реджеп Тайип Ердоган. Показателно за политическото мислене на младия тогава Ердоган е едно негово изказване в качеството му на лидер на младежката организация на ПНС:
"Младежта ни върви по трънливи пътеки, за да стигне до своята божествена цел. До последната спирка, до която ще стигне Свещената война. За всяка отделна стъпка, която направим, ще има разплащане. Срещу нас е модерен вариант на кръстоносците. Европейската икономическа общност, Международният валутен фонд и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, които са примери за това. Аз вярвам, че младежта на НС ще се бори срещу това, без да се плаши...."
По-късно и тази партия е забранена, но разбира се, привържениците на Ербакан основават ново движение, а самият Ердоган е възнаграден за активността и лоялността си като лека-полека се издига до председател на партийната организация в Истанбул.
През 1996 година Ербакан дори става министър-председател на Турция. Националистическият лидер дори изразява мнение, че Турция не трябва да влиза в Европейския съюз, а вместо това да стане основата на нов съюз, който ще се простира от Мароко до Казахстан, т.е. своего рода възстановяване на стария халифат от времето на първите правоверни халифи и Умаядите. Друго показателно изказване, направено от политическия учител на Ердоган, Ербакан е следното:
"Ако не искате синовете ви да заминат за Тел Авив като воини на Соломон, гласувайте за нашата партия! Ако не внимавате след време Турция и Израел ще станат една държава!"
Нищо чудно, че Израел е мнителен към Ердоган много преди в Европа да се усетят....
Така или иначе, през 90-те между учител и ученик настъпва лека-полека разрив. Ердоган иска да се кандидатира за кмет на Истанбул, а Ербакан е против. Но лидерът на партията се оказва победен от своя по-млад поддръжник, който се налага като кандидат-кмет на Истанбул, а малко по-късно и печели изборите за многомилионния мегаполис.
Интересното е, че ислямистът Ердоган става кмет на светския и сравнително либерален като за Турция мегаполис, но Тайип бей (както му викат някои хора) действа хитро и фокусира публичните си изяви върху чисто практически въпроси, свързани най-често с градската инфраструктура и модернизация. Не е изключено по-късно един български "башбаканин" да е заимствал именно от Ердоган реториката за метростанции, магистрали и тнт.
Разбира се, по това време Ердоган не пропуска да задоволява въжделенията и на своята традиционна ислямистка електорална база, наричайки се дори "имамът на Истанбул", както и чрез забраната на алкохола в ресторантите, които са собственост на общината. Още тогава не крие и бъдещите си планове, казвайки неща от сорта на:
"Казвам ви, народът не е за светско управление, няма как да е така. А в нашата конституция пише, че гражданите на Република Турция са за секуларизъм и затова турската държава била светска. Секуларизмът религия ли е или не е? Ако не е, не можем да го сравняваме и противопоставяме на исляма."
На 12 декември 1997 година, Ердоган подписва и временно съдбата си на затворник, след като изрича следното екстремистко стихотворение пред тълпа привърженици:
"Минаретата са нашите щикове, куполите на джамиите - нашите шлемове, джамиите са нашите казарми, а вярващите - нашите войници."
Това става причина на следващата година той да бъде осъден "за подстрекателство към насилие и омраза" и да влезе в затвора, което само го прави още по-популярен в средите на ислямистите.
Малко по-късно той основава и своето собствено политическо движение - Партията на справедливостта и развитието (Adalet ve Kalkima Partisi, AKP), която очевидно поучена от горчивия опит на вожда си, не атакува светския ред с бутонките, а започва да се представя за умерено консервативна и дори про-европейска сила. По това време Ердоган влиза и в новото си амплоа на демократ и дори цитира понякога Волтер с известната му фраза "не съм съгласен какво казваш, но докато съм жив, ще защитавам правото ти да го казваш".
Изказва се дори и за правата на кюрдите и въобще действа в една посока, която се харесва на западните сили, не плаши твърде много иначе бдителните турски военни и все пак продължава да импонира на ислямистките му избиратели.
Ако европейските сили, които го подкрепят в поне първите му осем години на власт си бяха направили труда да анализират задълбочено биографията и действията му, Европа можеше да избегне много трудности и унизителни положения в бъдеще....
Надпревара с времето
Да се върнем към днешната ситуация с Нагорно-Карабах и не само. Когато говорим за настоящата външнополитическа агресия, която Турция води, най-често имаме предвид геополитическите мотиви и неоосманистката доктрина.
Това са две от трите причини, поради които Ердоган води войните си. А коя е третата?
Икономическият срив, който заплашва да разкъса Турция и да помете режима на Ердоган като цунами.
Що се отнася до неоосманистките подбуди на режима в Турция, ще оставя самият Ердоган да ни разкаже за целите си:
"Целта на Червената ябълка ще бъде достигната само със загубата на животи по пътя. Обещаната божествена светлина и истина ще доминират със сигурност завинаги. Само със завоеванията на Червената ябълка, светът ще намери мир и покой.... Нека звукът на "Аллаху Акбар" се издигне до деветия рай. Аллах! Аллах! Няма да се обърнем назад! Ударете толкова силно, че тираните да се разтресат, нека седемте свята чуят желанието ни за свобода...Тези луди турци, в името на полумесеца ще дадат главите си навсякъде по света. Ела моя Турцийо, в името на Аллах. Сложи още веднъж белега си над историята. О, велика нацио, от името на родината ти дойде да вдъхновиш поколенията отново.... Кръвта е султан Алпарслан, който стигна до Манзикерт, Осман Първи основателят. Султанът на света, който получи добри новини за завоевания и децата-герои на Галиполи. Същата тази кръв идва от предците. Тя пренаписва легендите отново. Светът чака да чуе "няма друг бог освен Аллах". Дестинацията е Червената ябълка, но няма да се отчайваме. Точно както Алпарслан, който достигна Манзикерт, като нашите предци, които писаха и сторията с победите си, като дядовците ни, които затвориха една епоха и отвориха друга, нашата цел е Червената ябълка. Марш напред!"
*"Червената ябълка" е концепция от турската митология, свързана със завоеванията и световното господство, което очевидно някои в Анкара бленуват.
Да се фокусираме върху икономическите причини за войните на Ердоган, а тя наистина е в много тежко състояние.
През септември турската лира падна до най-ниското си ниво от двадесет години насам, след като многобройни инвеститори от цял свят изтеглиха милиарди от стоковия пазар на Турция. В опит да задържи валутата си режимът на Ердоган профука почти половината резерви от чуждестранна валута в началото на годината. Турските банки са почти на ръба на тоталния колапс. Разбира се, че в Анкара има умни хора, които осъзнават, че икономическият растеж не може повече да се подхранва с евтини кредити.
Само преди две години Турция отново изгори валутните си резерви за да запази стойността на лирата, но този път ситуацията изглежда още по-тежка. В момента Турция разчита на много по-малко резерви, като основно се обляга на катарската валута за да държи лирата и изчерпания си банков сектор. Уви, за турците, няма никакви инициативи за реформиране на турските институции, нито пък щедри европейски донори, които биха помогнали, както помогнаха на Гърция (предвид факта, че Турция не членува в съюзи и всъщност е международно изолирана).
В началото на 2020-та година Турция все още имаше "глътка въздух". През декември 2019-та икономиката на страната отбеляза 0,9 процента растеж на БВП след близо една година на рецесия и допълнително задлъжняване. Разбира се, в последните години растежът на турското БВП, както казват финансовите анализатори, се подхранва от евтини кредити, които създават от своя страна други проблеми. Така или иначе, лирата се смъкна с 30 процента спряо долара, а инфлацията нарастна с цели 12 процента през август месец. Кризата, както каза един американски анализатор показва дълбоките структурни уязвимости на Турция.
Икономическите тежести могат да доведат до промяна във всяка страна, а особено в такава, която има история изпълнена с военни преврати и открита вражда между секуларизма и ислямизма на управляващата партия. На всичкото отгоре сега с коронавирусната криза, ситуацията за Анкара се влошава още повече, поради което инициативата за отвличане на вниманието на обществото от вътрешните проблеми, комбинирана с плановете за експанзия или експлоатиране на газовите находища в Средиземно и Черно море, се увеличава.
Впрочем, само след две години има и избори в Турция, поради което управляващите започват да променят стратегията си и вместо да разчитат на авантюрите в далечна Африка например, започват все повече да обръщат взор към много по-близки както географски, така и до сърцето на турците райони, като южен Кавказ, където "братята" азери се бият с арменците.
В икономическата си политика Анкара продължава да повтаря много от старите си грешки, които я доведоха до рецесия през 2018-2019-та година. Режимът нареди на централната банка на страната да увеличи разпределението на евтини заеми, което от своя страна постави под натиск турската лира.
В резултат на всичко това, капиталистическите акули и спекуланти започнаха да залагат срещу лирата и да печелят със спекула, което пък принуди правителството на Ердоган да пръсне 65 милиарда долара от резервите си на чужди валути от началото на 2020 година за да държи валутата си.
По план 2020-та година трябваше да е Голямата година с главно "Г" за Турция. Това е стогодишният рожден ден на републиката и също така изборна година, в която управляващата партия се надява да спечели удобно мнозинство в Меджлиса.
Още по-важно, това е годината, в която на теория Ердоган трябваше да изпълни един куп обещания към народа си. Още през 2013-та Партията на справедливостта и развитието представи серия от амбициозни проекти, озаглавени "Визия 2023", която трябваше да се достигне до едно десетилетие.
Плановете на Ердоган включваха увеличаване на годишния износ до 500 милиарда долара, намаляване на безработицата от 11 на 5 процента, увеличаване на доходите на глава от населението до 25,000 долара годишно, насърчаване на туризма и финансите, собствени турски автомобилни, отбранителни, стоманени и други индустриални проекти, както и най-амбициозното от всичко - превръщане на Турция в 10-тата най-голяма икономика с БВП от 2,6 трилиона долара.
В отбранителния сектор АК Парти обеща, че до 2023-та година Турция ще произвежда до 75 процента от военното си оборудване и ще изнася оръжия на стойност 26,9 милиарда долара (което е повече, отколкото в момента изнася вторият най-голям износител Русия).
Няма съмнение, че югоизточната ни съседка постигна успехи в автомобилостроенето, туризма, корабостроенето, обема на външната търговия, инфраструктурата и военните технологии (например строенето на дроновете, с които в момента се избиват арменски цивилни в Карабах). Но като цяло амбициозният план дори не е близко до изпълнението си, седем години след като беше обявен.
Въпреки, че някакви усилия бяха положени, в Анкара осъзнаха, че няма как да спрат надвисващата като Дамоклиев меч над Турция рецесия, а пандемията направи ситуацията дори още по-сериозна.
Въртят се слухове, че заради всичко това, Ердоган иска да смени датата на изборите през 2023-та, преди голяма част от подкрепата му, която се крепи на дребните и средни бизнеси, както и най-бедните слоеве от обществото, да се изпари заради пандемията и икономическите проблеми.
Ако го направи, Ердоган ще избегне негативните изборни резултати, които неминуемо ще дойдат заради предстоящите според повечето анализатори сривове на банки, безработица и затваряне на бизнеси.
Какво да очакваме от Турция оттук насетне?
Както вече споменахме, от няколко години насам Турция води откровено експанзионистка и неоосманистка политика по всички фронтове - Средиземно море, Северна Африка, Сирия, Аденския залив, а вече и Кавказ.
За да поддържа настъплението си на тези многобройни фронтове, Анкара се нуждае от силна и стабилна икономика, а също и надеждни партньори. Но в случая на Ердоган и двете липсват.
Ако Турция оцелее икономическото цунами, тя може да продължи да гони целта си да се превърне във велика сила, сравняваща се със старата Османска иммперия. Ако ли не, Ердоган ще трябва да се бори да запази, това което Анкара е извоювала досега, но срещу себе си ще има редица врагове, сред които Гърция, Кипър, Армения, Франция, Израел, Русия, Египет и може би други.
До националните избори топ приоритет си остава оцеляването, разбира се. Можем да очакваме, че Анкара ще се обърне срещу вътрешната опозиция, ще репресира кюрдите, медиите и дори останалите сред въоръжените сили кемалисти. Освен това, Ердоган ще увеличава контрола си над държавата, институциите и за да оцелее, ще започне да вдига данъци, да орязва социални политики и услуги, но внимателно, за да не предизвика гнева на турците.
Някои от най-отдалечените военно-политически ангажименти ще бъдат изоставени, като например в региона на Бенин-Сахел или Източна Африка. Военните експерти очакват също така и забавяне в развитието на отбранителната програма на Турция и разработването на собствени прототипи и модели на модерни оръжия.
Но нито един от тези проблеми няма да спре турската агресивна политика. Напротив, точно заради тях режимът на Ердоган ще стане още по-агресивен, опитвайки се от една страна да отклонява вниманието на народа от вътрешните проблеми, а от друга да намира евтини печалби за чужда сметка.
Турция не може да си позволи да отстъпи от геополитическите си игри и да изостави регионите, в които е инвестирала толкова много. Просто играта ще започне да се ограничава до по-близки и важни региони като Егейско море, Черно море и Кавказ.
Засега Турция има военноморско преимущество срещу Гърция и други държави, което ще й позволи да прилага натиск в Егейско море и да преследва целта си за обсебване на средиземноморските газови находища. Освен ако разбира се, други сили като Франция, Израел и Русия не застанат по-категорично срещу нея, защото в момента френската подкрепа за Атина е по-скоро символична.
Ще продължат и турските операции в Сирия и Ирак, защото това е важно, както за избирателите на Ердоган, така и за поддържането на сигурни граници и потенциално контрол над някои петролни находища например. Предвид, че турските въоръжени сили всъщност се смаляват, това значи, че в бъдеще ще виждаме все по-често употребата на радикални ислямистки групировки и наемници от страна на Ердоган.
На фона на всичко това е време България да преоцени отношенията си с Турция и без да разваля излишно отношенията си с нея, да бъде нащрек. Не е никаква тайна, че Турция има амбиции и претенции към нас и всеки момент може да се опитва да използва българските граждани от мюсюлманската конфесия за целите си.
Българската държава трябва да изостави либералните си заблуди, подхождащи на епохата от преди десет години и повече, и да започне активна работа по подсилването на югоизточния ни фланг. Това включва работа на българското разузнаване и контраразузнаване, засилване на отбранителния ни капацитет за асиметрична война (т.е. война, при която за по-силната страна е твърде скъпо да напада по-малката) и най-важното, да работи със своите граждани от мюсюлмански произход, включвайки ги активно в гражданския живот на страната и недопускайки чуждестранни влияния сред тях чрез инструменти като образованието, религиозните институции и не само.
Както каза в интервюто ми с него, Негово Превъзходителство посланикът на Армения, някои страни, които са били част от Османската империя трябва да започнат внимателно да следят действията на Турция.