/Поглед.инфо/ Днес, когато отбелязваме 80-тата годишнина от нападението на Хитлерова Германия и съюзниците й срещу СССР, със съжаление можем да отбележим, че горчивите уроци от най-кървавата и жестока война в човешката история изглеждат далечни, позабравени, а на моменти и изкривявани в угода на политическата и геополитическа конюктура. Подмяната или промяната на историята се извършват с особена сила в Източна Европа. Особено активно историята се подменя и изкривява в страни като Украйна, Полша и Прибалтика, които загубиха милиони от жителите си под германския ботуш, но днес глорифицират нацистки колаборационисти и участници в чуждестранните части на Вафен СС например.

За съжаление тези процеси, които очевидно са продиктувани от геополитическата временна конюктура, се наблюдават и в нашата родина. От мълчаливото толериране в продължение на години от страна на властите в София на провеждането на неонацисткия Луковмарш, който има за цел да създаде култ към лидера на СБНЛ ген. Христо Луков, известен с германофилските си и пронацистки възгледи, до факта, че в Софийския университет има аудитория на името на проф. Богдан Филов (оправданието, за която са научните заслуги на бившия премиер), тези процеси са съвсем очевидни и вземат все по-големи размери.

В битката за историческата памет особени усилия се хвърлят за да "докажат" как събитията от септември 1944 година са едва ли не съветска окупация на Царство България, като удобно се пропуска да се каже, че тази т.нар. окупация спасява родината ни от нови териториални загуби и навлизането у нас на войските на съседни страни. Пропускат се и фактите свързани с Парижкото мирно споразумение и решаващата дипломатическа подкрепа, която Съветският съюз, Югославия и Чехословакия оказват на България срещу опитите на Британската империя и Гърция да настояват за корекция на българските граници в северна посока чрез предаването на Родопите и Пиринска Македония на нашите южни съседи.

Впрочем, историческата забрава не е само в източноевропейските страни. Така например, в САЩ 63 % от т.нар. поколения Зет и това на милениълите, тоест хората родени 80-те, 90-те и след 2000-ната, не знаят, че 6 милиона евреи са убити от нацистите. Един на всеки десет американци не е чувал думата "Холокост". Това са данни от общонационално американско социологическо проучване, които бяха съобщени от "Уошингтън пост" и NBC News.

Едва ли е изненадващо да се добави, че мнозинството американци не знаят, че Аушвиц е освободен от Червената армия. Друго социологическо проучване от Франция е още по-шокиращо:

- През 1945 година 57 % от французите смятат, че най-голям принос за победата срещу силите на Оста, има Съветският съюз. През 1994 година едва 25 % от французите са на това мнение, а 49 % смятат, че решаващият принос във войната е на САЩ. И така докато стигнем до 2015 г., когато 54 % от французите посочват, че САЩ са победили Хитлерова Германия срещу 23 %, които посочват, че решаващият принос е на СССР.

Що се отнася до Източна Европа, то тук историческата памет бива още по-изкривявана, като при това в процеса участват медиите, редица професионални историци, лаици и най-вече политиците. Кои са основните пунктове на новия антинаучен и псевдоисторически наратив, които са характерни за цяла Източна Европа?

- На първо място това е акцентирането на пакта Молотов-Рибентроп, което има за цел уж да докаже, че СССР и Третиях Райх са били съюзници. Целенасочено се пропуска, че става въпрос за пакт за ненападение, а не за съюз. Още по-малко и всъщност въобще не се говори, че това не е безпрецедентно. Така например днес малцина са хората извън професионалните исторически среди, които знаят, че през 1934 година Полша сключва пакт за ненападение с Хитлер. И почти никой не говори, че в НСГРП сред някои кръгове, например от страна на данцигския гаулайтер и други има реторика за германско-полски "кръстоносен поход" на изток.

Гробовно е мълчанието за факта, че по-рано, когато Англия и Франция са заети да угаждат на Хитлер, подарявайки му Чехословакия, СССР предлага военна конвенция между Лондон, Париж и Москва, насочена към запазването на мира в Европа. Но въпреки тези факти, днес СССР е набеждаван, че едва ли не се е съюзил с Германия, при положение, че става въпрос за пакт за ненападение в условията на международна изолация на Москва, и след като Сталин е протегнал ръка и към Запада, и към Полша.

И все пак в съвременна Русия например, тези факти се казват, а и никой не потулва истината за пакта Молотов-Рибентроп, дори ако тя не е ласкава за Съветския съюз. Подобна вярност към историческата фактология обаче не се вижда в Полша, Чехия, Прибалтика или САЩ да речем.

Тук е място да отбележим и друга забравена тема, а именно как Третият Райх се надига икономически от Голямата депресия. В голяма степен инвестициите от англо-американски концерни и компании помагат на Германия да се стабилизира икономически, за да може съответно и да започне програма за превъоръжаване.

Забравя се и самият генезис на Втората световна война, който е свързан с Версайската система, която налага тежки репарации, териториално орязване и национално унижение за страни като Германия, Унгария, а също и България. Не се говори и как страните-победителки в Първата световна война не обръщат внимание на призивите на СССР за установяването на равнопоставена колективна система за сигурност.

- Неглижира се, омаловажава се или се потулва значението на Мюнхенското споразумение през 1938, в резултат на което Чехословакия е оставена на милостта на Германия, която първо с благословията на Великобритания и Франция анексира Судетите, а после и цялата страна.

Днес в Чехия част от наративът е да се говори как Червената армия е окупирала страната 1945 година и е наложила социалистическата идеология едва ли не насилствено, но не се говори за факта, че Лондон и Париж, за да си осигурят спокойствие на Запад и въпреки всички следвоенни гаранции след Първата световна, фактически предават Чехословакия на Хитлер. Гробовно е мълчанието и около факта, че самата Полша участва в подялбата на Чехословакия, анексирайки Тешен от своята братска славянска страна.

Всъщност днес в Полша и на Запад не само, че срамният момент на Мюнхенското предателство се потулва и омаловажава, но се пропуска и фактът, че единствената страна, която се надига дипломатически в защита на Чехословакия е Съветският съюз. Още по-лошото е, че този факт се пропуска и в самата Чехия.

Повече от ясно е, че Британската империя и Франция изоставят чехи и словаци под нацисткия ботуш, за да "насочат" Хитлер на изток, сблъсквайки двете големи континентални сили - Германия и СССР. Но и това се пропуска.

За съжаление във Варшава все по-рядко си спомнят и за предателството на Англия и Франция към Полша. Защото Френската армия и британският експедиционен корпус седят безучастно на френско-германската армия, докато Вермахтът прегазва Полша. Въпреки декларативния съюз на Париж и Лондон с поляците. Но това изглежда не е проблем за съвременния исторически наратив в Полша.

Все по-рядко в Чехия и Полша се говори и за Генералплан Ост, според който 90 % от поляците и 50 % от чехите трябва да бъдат изтребени, а останалите германизирани или поробени.

В този контекст, особено се откроява резолюцията на Европейския парламент за Значението на европейската памет за бъдещето на Европа, която обвинява СССР наравно с нацистка Германия за началото на Втората световна война. За хората, които са верни на историческата истина изглежда лицемерно, как днес Европейският парламент говори за пакта Молотов-Рибентроп, но мълчи за Мюнхенското предателство на Англия и Франция, за полското участие в подялбата на Чехословакия или за западните капитали, които възраждат икономиката на Третия Райх.

- В Украйна и Прибалтика реториката и историческата подмяна са още по-агресивни, най-вероятно защото тези държави са и по границите на геополитическия "противник", както се изразяват днес някои хора в НАТО, и съответно населението им трябва да бъде подготвено за определени възможности и развития.

Както е известно, в Украйна има неонацистки въоръжени групировки като батальон "Азов", които открито изповядват нацистката идеология и се толерират от държавните власти, а също и международните партньори на страната. Съответно и историческият наратив се променя, като колаборационисти от ранга на Степан Бандера се издигат в култ и се превръщат в национални герои.

Не се говори колко милиона украинци са убити от нацистите, а как бандеровците се съпротивлявали на Червената армия, или пък как СС дивизия Галичина се е сражавала на страната на германците срещу СССР. В Прибалтика също открито се почитат и то на държавно ниво колаборационисти, както и хора, които са служили в чуждестранните части на Вафен СС.

- Друг любим наратив, който се прокарва, както от професионалисти, така и от лаици, е твърдението, че СССР имал намерението да нападне пръв Германия, както и че едва ли не Хитлер спасява Европа от комунизъм, като започва операция "Барбароса". Тук вече може да говорим не просто за русофобия, а за откровена реабилитация на нацистите и Адолф Хитлер.

При това не се отчитат категоричните факти, които показват, че Съветският съюз не е готвел нападение. Държава, която се готви за мащабна настъпателна война не пуска от една трета до една втора от офицерите и личния състав на войските си в Европа в отпуск. И тук могат да се изложат изключително много факти, които да оборят това твърдение, но не в това е въпросът.

- Не се говори и за политиката на Британската империя в Азия, където още от Руско-японската война през 1905 година, Лондон насърчава японския милитаризъм. И така се стига до 1939 година, когато британците сключват Англо-японското споразумение, което позволява на Токио необезпокоявано да продължи бруталната си военна кампания в Китай.

Всъщност, в днешно време историческият наратив в Япония отрича редица от зверствата на Японската империя в Китай, Корея и Тихия океан, а от страна на научните, медийни и политически среди в САЩ се чува само мълчание. Така например японците отричат, че армията им е използвала хиляди корейски, китайски и виетнамски жени като сексуални робини, но освен Китайската народна република, Русия и двете Кореи, никой не възразява на историческите мистификации на Токио.

Проблемът е, че истината за Втората световна война се ограничава все повече само до чисто академичните среди, а дори и там вече започва да се изкривява. В медиите, интернет и сред лаиците русофобията и съветофобията са взели такъв връх, насърчавани по геополитически причини, че вече можем да говорим за опасна радикализация на някои хора, както и за реабилитация на същата тази идеология и представителите й, които са отговорни пряко или косвено за смъртта на от 50 до 70 милиона жертви през Втората световна война.

Крайно време е този опасен и антинаучен наратив да бъде пресечен, докато не е станало твърде късно. Последствията от култивирането на подобни исторически неистини няма да се ограничат само до погазване на паметта на жертвите на Втората световна война, но и ще имат преки последици, както върху отношенията между Русия и Европа, така и върху вътрешната политика на източноевропейските страни, като може да се говори дори за идването на нова вълна на неофашистки и профашистки сили и настроения от балтийските страни та до нашата България. Трябва да пазим историческата истина като нещо свято и скъпо, тъй като го дължим на онези 27 милиона граждани на Съветския съюз, които загинаха в резултат на операция "Барбароса", както и на другите 40 милиона загинали през Втората световна война.

* Изказване на научна конференция на тема „80 години от началото на Великата Отечествена война – истината, поуките, светът днес“, организирана от фондация "Устойчиво развитие" в Руския културно-информационен център.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели