/Поглед.инфо/ Т.нар. "съветска окупация" на България е любима тема на родните русофоби. Огромният интерес към събитията от 1944-та година не се обуславя само от хроничната омраза към Русия и комунизма на неколцина софийски реститути, но и от интересите на САЩ в България, които диктуват коренна промяна на историческия прочит.
Обществена тайна е, че про-американското лоби у нас контролира почти изцяло образователната система и раздава щедри грантове на местни журналисти и историци за налагането на про-американска, русофобска и неолиберална трактовка на историята.
В това направление особено важно за тях е да наложат своя възглед за Втората световна война. Така например, все по-често ролята на Червената армия в разгрома на германците се омаловажава. Стари познайници, както и едно ново поколение историци, се опитват да докажат, че без Ленд-лийза, СССР никога нямаше да победи Третия Райх. Разбира се, те често пропускат да говорят и с конкретни цифри и факти, осланяйки се вместо това на абстракции и съмнителни съждения. Без съмнение американската материална помощ е много важна за победата във ВСВ, но е цинично да се отрича, че СССР дава най-ценното за победата, а именно 27 милиона жертви.
Друг лайтмотив на родните русофоби, които са овладели образователната ни система, е ролята на Червената армия в смяната на режима у нас. С неприкрито съжаление евроатлантиците твърдят, че България е трябвало да сключи по-рано сепаративен мир с Англия и САЩ и тук да влязат британски войски, за да се "спаси страната от болшевизация". Ако изключим, че към 1944-та година това е било невъзможно, защото Москва и Лондон имат съвсем ясни и конкретни уговорки и именно Чърчил ни отстъпва на Сталин, какво наистина би станало, ако красноармейците не бяха влезли у нас?
На първо място това щеше да доведе до териториални промени в български ущърб. Най-активна в това отношение е Гърция, която иска като "компенсация" за българската окупация на Егейско, както и от "стратегически съображения", корекция в българо-гръцката граница, която би оставила почти целите Родопи и Пиринска Македония във властта на Атина. Ето какво пише българският дипломат Стойчо Мошанов по въпроса, след като седмици е преговарял безуспешно с британците в Кайро:
"Англия симпатизира и ще гледа да задоволи главно Гърция, на която под формата на корекция на българо-гръцката граница има вероятност да й помогне в завладяването на някои крайгранични български земи."
Впрочем, българската делегация за мирни преговори е посрещната изключително враждебно от британците в Кайро, а когато Стойчо Мошанов изрично подчертава, че София би се съгласила на мир, но с условие гръцки и югославски сили да не участват в една възможна окупация на България, британецът майор Уотсън му заявява следното:
"Значи вие можете да ги държите с години под окупационен режим, а те не могат да участват в окупацията заедно с нас? Много сте чувствителни."
Историческият опит подсказва, че навлизането на българска територия на гръцки и сръбски войски почти със сигурност би се изродило в реваншизъм, изстъпления и вероятно отцепване на територии.
Нещо повече, Лондон иска и тоталната демобилизация на Българската армия, което не само би унижило България, но и би било пряка заплаха за суверенитета и териториалната й цялост. Неслучайно през периода на цялата война, София държи значителни въоръжени сили на турската граница. Можем само да си представим какво щеше да стане, ако една победена и изпаднала в международна изолация България, демобилизираше армията си.
Крайните искания на Великобритания и гръцкото задгранично правителство не водят до никакъв позитивен резултат от преговорите. В крайна сметка примирие не е подписано, а вместо това съветските войски навлизат в България.
Ето какво пише в дневника си и присъстващия на преговорите полк. Желязков:
"В разговор с майор Уатсон българската делегация разбра, че условията на примирието ще бъдат доста тежки за България; нямало да има никакви разисквания по същите и пр."
Освен Гърция, друг традиционен съюзник на Англия също има апетити към България. Още от 1943, много преди официално да заеме анти-германска позиция, Турция критикува емисиите на Би Би Си, защото насърчавали българите да поемат курс към сближаване със Съюзниците. Турското правителство намеква много ясно, че действията на България не трябва да бъдат "опростени и забравени", въпреки че самата Турция също до късно запазва добри отношения с Третия Райх. От доклади на британски дипломати и шпиони за Форин офис научаваме, че Анкара иска да получи като минимум областта на Странджа и Сакар срещу евентуално участие в анти-хитлеристката коалиция.
След провала на преговорите в Кайро, когато Мошанов се среща със съветския посланик Виноградов, той му казва следното:
"Можете да бъдете доволни, че добре сте изпълнили дълга си. Ако бяхте подписали примирие в Кайро, сега в България вместо руски войски щяха да бъдат турски."
Що се отнася до гръцките искания и британската подкрепа за тях, дори след като България подписва примирие и хиляди български войници загиват (един от тях и прадядото на автора на това изложение) в бой с немците при освобождаването на Югославия, желанието за реваншизъм и смазване на българите доминира.
През февруари 1945-та Чърчил посещава Атина, където изнася реч заедно с архиепископ Дамаскин. Наелектризираната гръцка тълпа започва да скандира "на оръжие" и "към София", което е показателно, че Великобритания съвсем не порицава, а напротив, насърчава гръцките реваншистки настроения.
Съществувала е дори още по-страшна опция. Многократно британски представители подчертават, че България "не може и не трябва да получава никакви гаранции за суверенитета и статута си в следвоенния свят". Началникът на Южния департамент на Форин офис, Дъглас Хауърд казва следното през 1943-та:
"България трябва да се подели между Югославия и Гърция, може би с независима македонска държава, или дори част от нея да бъде анексирана от Съветска Русия".
Британският външен министър сър Антъни Идън казва, че "дори най-малкият морков не трябва да се подава на българите". Всъщност, в Лондон се обмисля и идеята Южна Добруджа, която става българска по Крайовската спогодба (призната не само от Третия Райх, но и от СССР и дори Великобритания), да бъде върната на Румъния, въпреки че последната е била много по-деен съюзник на Хитлер.
По-късно, по време на Парижката мирна конференция, САЩ, Англия, Франция и други западни страни отказват да признаят България за съвоюваща страна, въпреки хилядите свидни жертви, които Българската армия дава в борбата срещу хитлеризма. Нещо повече, британците подкрепят отново гръцките искания за корекция на границата ни. За сметка на това, делегациите на Югославия, Чехословакия, Беларус и Украйна (последните две са части от СССР, както е известно), подкрепят признаването на България за съвоюваща страна, както и справедливите български искания за излаз на Бяло море, основаващи се на етническия характер на Беломорска Тракия и историческите факти.
Така или иначе, Беломорието е загубено за България, но с намесата на Сталин и съветската дипломация, запазваме Родопите и Пиринско. При друго стечение на обстоятелствата, българо-гръцката граница щеше да минава близо до Пловдив.
На базата на документите можем да обобщим какви щяха да бъдат последствията, ако Съветската армия не беше влязла в България, а вместо това тук се бяха закрепили англосаксонците:
- Откъсване на Родопите и Пиринско в полза на Гърция.
- Откъсване на Странджа и Сакар в полза на Турция.
- Вероятно връщане на Южна Добруджа на Румъния.
- Демобилизация на Българската армия с всички негативни последствия от това.
- Много по-тежки финансови и стопански репарации.
- Гръцки, сръбски и турски окупационни части на българска територия, което би довело до изстъпления и реваншизъм.
Знаем много добре каква е и съдбата на българското население в Егейска Македония и Беломорска Тракия, които остават гръцки. Повечето местни българи или биват принудени да се изселят в България, изоставяйки имотите и родните си места, или биват подложени на терор и насилствена асимилация, граничещи с геноцид. Не може да има никакво съмнение, че това, което се е случвало с българите от Костур, Сяр и Драма, щеше да се случи и с хората в Петрич, Смолян, Неврокоп и др. южнобългарски градове, ако вместо съветски войски бяхме посрещнали британски през 1944-та година.
Днес, водени от ирационална омраза или щедро финансиране от чужди посолства, някои хора се опитват да манипулират и изкривяват историческата истина, но в навечерието на Деня на победата е наш дълг да си припомним фактите и да направим трезва оценка, независимо дали тя съвпада с интересите на силните на деня.
