/Поглед.инфо/ "Решаващото достойнство се състои не в спечелването на всяка битка, а в разгрома на врага дори без битка. Най-висшата форма на военното изкуство е да се атакува самата стратегия на врага. Следващото - да се атакуват неговите съюзници, следващото - да се атакуват армиите. Най-нисшата форма на войната е да се атакуват градовете. Военната обсада е последно средство..."

- Сун Дзъ

Западът и по-точно Съединените щати са твърдо решение, че Китай е техен основен враг и конкурент през 21-ви век. Независимо от истеричните обвинения на американската десница, че демократите и новият президент Джоузеф Байдън са едва ли не свързани с Китайската комунистическа партия, фактите говорят иначе. Администрацията на Байдън е не по-малко агресивна от тази на Тръмп срещу Китайската народна република. Но ще могат ли Съединените щати да "сдържат" Червения дракон?

За да "сдържат" Китай, от Белия дом и Пентагона изпратиха части от Седми американски флот в Тайванския проток неотдавна. Всъщност, държавният секретар Антъни Блинкен наруши едно табу от времето на Студената война, като нарече островната република "държава". Както е добре известно, Съединените щати от 70-те години насам подкрепяха принципа за "Единен Китай", за да могат да използват Китайската народна република като противовес на Съветския съюз. Но днес СССР не съществува, тъй че англосаксонците могат да покажат спокойно своето класическо двуличие, като се обърнат срещу същия този Китай, с когото бяха съюзници. Ето какво каза Блинкен на въпрос от републикански конгресмен:

"Споделям възгледа Ви, че Тайван е силна демокрация, много силна технологическа сила и държава, която допринася на света, а не само на собствения си народ. Ковид е добър пример".

За българския читател това може би изглежда маловажно, но всъщност представлява може би първият случай, когато американски държавен представител след 70-те години на миналия век, нарича Тайван "държава". Това е съвсем ясен сигнал и към Пекин - Съединените щати ще направят всичко възможно за да попречат на националното обединение на двете китайски държави. Нещо повече, Вашингтон ще използва Тайван като елемент от стратегията си на сдържане и ограничаване на китайската сила в Източнокитайско море (като постави под непрекъсната заплаха китайските морски комуникации, както и югоизточното крайбрежие на страната).

Още по-важен елемент от американската стратегия на "сдържане" на Китай е неформалният военен съюз "Четворката" (The Quad), който се състои от Индия, Япония, Австралия и самата Америка.

Това са, разбира се, основните военноморски и икономически сили в Източна и Южна Азия, който работейки под диригентството на Вашингтон биха могли да застрашат сериозно китайската морска търговия, като по този начин лишат Пекин от жизненоважните петролни доставки от Иран и арабския свят, а също и да попречат на износа му за Европа.

Стратегия, която обаче, оказва се, Пекин е предвидил още преди американците да започнат да я обмислят или прилагат. За да перифразираме древният китайски мислител Сун Дзъ, китайците атакуват, и то успешно, стратегията на своя враг.

Това става чрез инициативата "Един път, Един пояс", която цели да свърже Европа с Китай, създавайки един нов "Път на коприната", по който китайските стоки да стигат до европейските потребители, захранвайки Пекин с непрекъснат поток на финансови средства, които правят страната все по-богата и богата.

Китай атакува регионалната система от съюзи на Съединените щати, които са насочени срещу самия него. Съединените щати предлагат на виетнамци, филипинци, японци, корейци, малайзийци, индонезийци и тайландци да рискуват да си навлекат гнева на могъщия си съсед, а може би дори и война. Това, което Вашингтон предлага в замяна на търговското, икономическо и социално благосъстояние на тези страни, а може би дори и на съществуването им е.... съвети за демокрация, човешки права и продажби на американско оръжие.

От друга страна Китай им предложи една сделка, на която не могат да откажат - възможност да участват в най-големото икономическо настъпление и разцвет в последните няколко века. Чрез Регионалното всеобхватно икономическо партньорство (РВИП), което беше подписано между Китай, Япония, Южна Корея, Австралия, Нова Зеландия и други страни в Азиатско-Тихоокеанския регион, се създаде една мощна икономическа инициатива, която обхваща 30 % от глобалната икономика и пазар от 2,2 милиарда души (при население на планетата от 7,8 милиарда души).

РВИП превръща Източна Азия в неоспоримия глобален геоикономически хъб. Инициативата всъщност се твори още от 2012 година, когато в Съединените щати тепърва плахо някои анализатори започваха да говорят, че Китай ще е не просто конкурент, а дори и враг на американската хегемония.

РВИП ще намали митническите такси и ще опрости правилата, ще отвори пазарите на подписалите страни за техните стоки и услуги и в известен смисъл ще прилича на Европейската икономическа общност, създадена през 1958 година.

На китайците им е добре известно, че когато има не просто търговия, а икономическа взаимна зависимост, войната става нежелана и почти невъзможна. Тоест, опитите на Америка да въвлече Източна, Югоизточна и Южна Азия в конфронтация с Китай, просто няма как да се материализират в нещо повече от декларативност на някои зависими от Вашингтон политици-ястреби. Единствената регионално значима страна, която не се присъедини към РВИП е Индия. По една случайност тя е и единствената, която има сериозни гранични инциденти с Китай, които потенциално биха могли да прераснат в конфликт.

Впрочем такъв конфликт вече е имало. През 1962 година китайските и индийски сили в района на Хималаите са изправени едни срещу други. И двете страни имат различаващи се претенции относно това къде минава границата им. Китайската претенция изхожда от някогашните граници на Китайската империя при династията Цин (манджурската династия), а индийската от по-късното състояние на нещата, когато Индия е част от Британския Радж. Резултатът е кратък, но сериозен граничен конфликт между двете страни.

Както пише американският дипломат и бивш държавен секретар Хенри Кисинджър, в тази война стратегическата мисъл на Мао Дзедун изхожда от древната китайска история. Вождът на Китайската народна република се позовава на войните на империята Тан (6-10 век. сл.Хр.) с някои индийски владетели, както и на инвазията на Тамерлан срещу Делхийския султанат. И очевидно стратегията на Мао, взета от далечното минало, е успешна, защото Китай печели войната. Същината на тази стратегия гласи, че Пекин трябва използва сила (но не прекомерна) за да привлече Индия на масата за преговори и дипломация. Според него, Индия и Китай не са обречени на вечен конфликт, а напротив, могат да бъдат партньори.

Днес, шестдесет години по-късно, виждаме, че положението е сходно. Подтиквана от САЩ, Индия влиза във все по-чести гранични конфликти с Китай.

Дори, когато изключим настрана факта, че Народно-освободителната армия на Китай е много по-модерна и добре оборудвана от тази на Индия, фактът е, че индийците не са добре позиционирани за да застрашават китайците в Хималаите.

Чисто географски, от китайската страна на границата е по-голямата част от масива на най-големите и високи планини на Земята. Индия от друга страна е една огромна равнинно-хълмиста ниска земя. Никоя земна сила не би могла да струпа бронетанкови съединения в района на Хималаите. Единствената възможна опция е използването на леки пехотни съединения, придвижвани с хеликоптери, както и парашутистки части. Истината е, че в района почти няма пътища, а проходите и основните пътни линии са толкова дълги, извити, стръмни и изкривени, че всяка нахлуваща от юг сила, ще бъде изложена на китайски безнаказани удари. Минните полета и китайските антитанкови ракети биха превърнали всеки опит за напредване с механизирани индийски части в Хималаите, в самоубийство на този терен. Що се отнася до придвижването и позиционирането на леки пехотни съединения и спецчасти, Китай има почти два пъти по-голям и модерен хеликоптерен флот от индийците. Освен това китайците имат 30,000 военновъздушно-десантни бойци, докато Индия има едва 6000.

Тоест, единствената страна, която е истински съпричастна към американската стратегия за сдържане и обграждане на Китай - Индия, е неспособна да застраши Поднебесната империя военно. Още повече, че основният противник на Индия - Пакистан, който също като нея е ядрена сила със значителни военни сили, е стратегически партньор на Китай. В Индия рано или късно ще осъзнаят, че толерирането на граничните инциденти и евентуалното започване на регионален конфликт под американско давление, само ще изолира страната от останалата част от Азия и ще я притисне като в менгеме между Китай и Пакистан.

Разбира се, дълго време западните анализатори и разузнавателни служби подценяваха ефективността и способността на Народно-освободителната армия на Китай. Всъщност, и до ден днешен това подценяване е факт. Обикновено се изтъква, че Пекин отделя около 178-180 милиарда долара за отбраната си, докато разбира се, Вашингтон дава 740 милиарда долара за военни цели. И все пак, очевидно американските военни все още нямат достатъчен капацитет, че да "сдържат" Китай. Отговор на този "феномен" можем да намерим отново при Сун Дзъ, писал преди хилядолетия:

"Симулирайте неспособност. Когато разгръщате войските си, не показвайте, че го правите. Когато сте наблизо, изглеждайте далече. Когато сте далече, изглеждайте наблизо."

Още повече, че и на малките деца би трябвало да е известно, че 200 милиарда долара похарчени в Китай, инвестирани в китайски държавни военно-промишлени компании (или за закупуване на руски оръжейни системи), не са същото, което биха били 200 милиарда долара в Съединените щати. Преди време един анализатор от The National Interest правилно оцени, че това, което Китай получава за военните си разходи, би се равнявало на около 500 милиарда долара, похарчени от Пентагона.

Но да се върнем на по-важния въпрос, а именно - как Китай атакува стратегията на врага.

Добре известно е, че основната стратегия на англосаксонските морски сили е т.нар. "стратегия на анакондата", която цели "удушването" на дадена сухопътна империя. Русия през 19-ти век, Германия през и преди Първата световна война, СССР от самото му създаване та до ерата на Перестройката и много други преди това. Но колко успешна е тази стратегия срещу Китай?

Неотдавна стана известно, че жп линията Истанбул-Техеран-Исламабад ще стане факт още през тази 2021 година. Това представлява 6500 километра сухоземна връзка, която скъсява пътя за търговията. От Пакистан до Западна Европа изпращането на стоки по море отнема около 45 дена. Сега, с новата жп връзка експертите казват, че пътят на китайските стоки от пакистанския Исламабад до Истанбул (където те бързо ще бъдат разпределени за цяла Европа) ще отнеме едва (sic) 11 дена!

Разбира се, като част от инициативата "Един пояс, Един път" Китай отдавна изгражда инфраструктура в Пакистан, която свързва страната с Народната република. По "Един пояс, Един път" китайците се ангажираха да свържат западните си региони с пакистанските пристанища на Индийския океан (особено пристанището Гвадар) с жп линия, автомагистрала, газопровод, оптичен кабел и други инфраструктурни проекти (включващи модернизация и доизграждане на пристанищата в Карачи и Гвадар).

Нека си припомним и за китайско-иранското стратегическо партньорство, което не се свежда само до закупуването на ирански петрол от страна на Китай (напук на американските санкции срещу иранския износ). Ислямската република влезе в едно 25-годишно стратегическо партньорство с Народната република. То не е нещо ново, но този път е много по-всеобхватно и мащабно.

Китай ще инвестира колосални средства в иранското банкиране, телекомуникации, пристанища, железопътни връзки и десетки други проекти. В замяна на това, Техеран гарантира редовни и евтини петролни доставки за нуждаещата се от колосални енергийни ресурси китайска икономика.

Според външия министър на Ислямската република Мохамед Джавад Зариф, иранският кабинет е одобрил споразумението с Китай миналия юни месец.

"Две древни азиатски култури, двама партньора в секторите на търговията, икономиката, политиката, културата и сигурността със сходни възгледи и много взаимни двустранни и многостранни интереси ще се считат един друг за стратегически партньори", се казва в подписания от двете страни документ.

Практическото измерения на това партньорство ще се изрази в 400 милиарда долара китайски инвестиции през следващите 25 години, насочени към Иран.

Не, че Съединените щати няма да се опитат да попречат. Още администрацията на Тръмп каза, че "САщ ще продължат да налагат цени на китайските компании, които помагат на Иран, който е най-големия световен спонсор на тероризма" (иронично, че това идва от държавата, благодарение на която Ал Кайда, Ислямска държава и Джабхат ал Нусра станаха фактори). Но истината е, че Съединените щати не могат да навредят повече на Иран, отколкото вече са го направили. А китайците няма да се уплашат от американски санкции, защото партньорството им с Иран е важно като Слънцето и водата, метафорично казано.

Фактически, китайските инфраструктурни и други проекти в Пакистан и Иран, позволяват на Поднебесната империя да се свърже през Турция с Европа.

И говорейки за древната китайска стратегия, изложена от Сун Дзъ, която включва и удар по съюзите на врага, нека не забравяме, че въпреки всичките им разногласия Китай и Турция (която е ключова в атлантическата стратегия не само срещу Русия, но и срещу КНР, в която живее голямо тюркско население), задълбочават връзките си, защото Анкара вижда историческия шанс да върне старата геополитическа позиция на Османската империя и Византия като връзка между Изтока и Запада и основен мост между двата свята. Нещо повече, самият Европейски съюз, който винаги се е използвал като комплиментарен към Съединените щати орган, напук на Вашингтон подписа едно стратегическо споразумение с Китай.

Според Financial Times, въпреки сериозните критики на американците и някои в Европа, Брюксел и Пекин ще ратифицират Всеобхватното споразумение за инвестиции, за което се говори напоследък. Европейско-китайската сделка беше подписана на 30 декември миналата година и се разглежда като голям пробив, който ще съживи европейския бизнес, включително автомобилната индустрия, частното здравеопазване, облачните компютърни системи и други, предоставяйки им достъп до необятния китайски пазар.

Естествено, че американските разузнавателни активи в Европа веднага се задействаха - става въпрос за правозащитници, групи за човешки права, профсъюзи и всякакви други елементи на американската пета колона на Стария континент. Но въпреки оглушителния вой на пропагандистите на т.нар. "човешки права" (които както е известно са оръжие от пропагандния репертоар на САЩ), Европейският съюз воден от прагматизма и интересите на стотици милиони европейски граждани, подписа споразумението с Китайската народна република.

Всъщност, тази сделка лишава Вашингтон от един лост за въздействие срещу Китай. Неслучайно американските коментатори са изпаднали в истерия заради нея. Всеобхватното споразумение за инвестиции представлява предизвикателство за администрацията на Байдън за сдържане на Китай, защото:

"...предоставя на Пекин потенциално пространство за избягване на американския икономически и дипломатически натиск", твърди Филип Беноа, изпълнителен директор за енергията и устойчивостта на "Глобалните инфраструктурни съвещателни услуги 2050" в статия за американското издание The Hill.

Ключовото, както пише авторът е, че :

"...натискът от Съединените щати чрез Тихоокеанския регион или дори Азия ще има ограничено влияние върху Китай, защото той ще може просто да завие на запад към масивния европейски икономически блок".

От Американския предприемачески институт, обвиняват Европейския съюз, че се води от "ограничени материални, собствени интереси" (типичната американска арогантност, сякаш не е нормално ЕС да има свои интереси).

Всъщност, много показателна е и неподлежащата на манипулация търговска статистика. Миналата година, оказва се, Китай е надминал Съединените щати като основен търговски партньор на Европейския съюз. Китайско-европейският стокооборот е стигнал през 2020 година рекордните 586 милиарда евро.

Иначе казано, американската стратегия за сдържане на Китай и за неговото "удушване" просто не работи и няма как да заработи. Пекин е стратегически партньор и дори неформално съюзник на военната и енергийна суперсила Русия, която пази тила му от геополитическа гледна точка. Освен това, той е просто незаобиколим и жизненоважен фактор за страните от Източна и Южна Азия. Най-сетне, той е важен, желан и нужен партньор и на Европа.

Това ни води и към същината на въпроса, защо САЩ и Западът никога не са имали шанс срещу Китай. Беше нужна една вирусна пандемия за да постави Съединените щати на колене. Докато китайската икономика, въпреки че беше тежко ударена, все пак нарасна с 2,3 % миналата година, американската се сви. Производството на Съединените щати също се сви. Нещо повече, милиони американци изгубиха работните си места.

А най-страшното: стотици хиляди американци умряха заради коронавируса. Сравнете това с Китай, където жертвите са по-малко, отколкото в отделни европейски страни. Всъщност, куриозното е, че по последни данни, в Поднебесната империя, която има население от 1,4 милиарда души, последния месец са се заразили по-малко хора, отколкото в шест милионната Република България!

Дисциплинираното китайско общество и силната китайска икономика демонстрираха на себе си и света, че превъзхождат Запада по абсолютно всички параметри. Преди т.нар. пандемия, според един стратегически аналитичен документ се смяташе, че най-подготвените за подобна ситуация страни са Съединените щати, Великобритания, Германия, Франция и други подобни. Е, малко по-късно видяхме как американците в богатия Ню Йорк умират по улицата и военни камиони извозват труповете им на камари.

Видяхме как някакъв си вирус, колкото и тежък да е (предполагаемо) постави на колене прехваления атлантически свят. Докато в същото време Китай бързо се справи със заразата и успя да стабилизира икономиката си, въпреки всички удари.

Но истината е, че Китай е една млада социалистическа република (нестрадаща от прекалено догматична трактовка на идеите на Маркс, Енгелс и Мао), представляваща цивилизация на 4000 години. Водени от заблудените си медийни и политически наративи, идеологическите коне с капаци в Европа и Съединените щати, западните страни не са конкурентни на жизнения Китай.

Неслучайно, че според световни класации, от 20 ключови за бъдещето научни области, Китай води в 16, докато Съединените щати само в 4. Защото докато китайските студенти усърдно изучават науката, както теоретично, така и емпирично, в американските университети се забраняват литературни произведения, че дори и законът на Нютон вече не се нарича така, защото било "расистко". Докато китайските учени, студенти и докторанти залягат над математиката, облачните системи, ядрената физика, биохимията и роботиката, в американските и европейски кампуси се говори за "джендърни науки", "премахване на бялата привилегия" и горене на книги по класическия и изпитан от германските нацисти модел.

Западът доминираше света около 200 години или малко повече (от края на 18 век до началото на 21-ви). Но сега човечеството се връща към своето естествено състояние. От епохата преди рождението на Христа, та до края на 18-ти век Китай представлява най-големият дял от брутния продукт на Земята. Най-голямата икономика, най-големият производител, най-големият консуматор и най-могъщата държавна, административна и военна система. Често пъти и най-важният и притегателен културен център (макар че в това отношение цивилизации като Западната, Православната, Ислямската и индийската често са се конкурирали с него).

Наглост от страна на късопаметните западняци е да смятат, че положението им на доминиращи фактори ще продължи завинаги. А както събитията от последните две десетилетия показват - Франсис Фукуяма грешеше дълбоко, когато заяви, че историята е свършила и либерализмът е триумфирал во веки веков. Нищо подобно. Виждаме, че най-ефективната система днес е тази интересна амалгама от "пазарен социализъм", конфуцианска философия и китайски модерен национализъм, която властвува в Китайската народна република. И докато, уви, погледът на българите все още е вперен на Запад, към едни изхабени и нефункционални, сриващи се под тежестта си системи, съседни на нас народи като гърци, сърби и турци вече жънат плодовете на постепенното си обръщане на изток.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели