/Поглед.инфо/ Аз! Аз! Аз! Аз! Аз! Аз! Не е ваша работа!
Аз! Аз! Аз! Аз! Аз! Аз! Що не си…
Аз! Аз! Аз! Аз! Аз! Дръж ми тангентата!
А-з-з-з-з-з-з! З-з-з-з-з-з! С-с-с-с-с-с!
И така – един час.
Мрачен. Меланхолен. Намусен. Нацупен. Навъсен. Кисел. Борсукообразен. Суетлив. Дребнав. Троснат. Раздразнителен. Капризен. Отегчен. Огорчен. Недоволен. Недооценен. Недоразбран. Сърдит. Яден. Клет. Злочест.
И целият познат репертоар от лакърдии, измишльотини, митове и легенди - собствено производство, за масово потребление и обществено облъчване, за предизвикване на възхита, съчувствие и състрадание в спаруженото стафидено сърце на безсърдечния, негоден, неблагодарен мат`рял.
И вечният монолог, който трябва събуди нашата милозливост и милосърдие: двете прасета, петнайсетте кокошки, двайсетте заека, четирийсетте бройлера, и бурканите в зимника, и как копа картофи, гърли царевица, сади фасул, и как събира от почивните станции помия за прасетата, и как коси със сърп трева за зайците, и все тоя непосилен, изнурителен, недостоен, унизителен труд, и пържените картофи с бурканче кисело мляко всеки ден, и мижавата агнешка плешка за 24 май, и глад, глад, глад безподобен!
Глад и мор 30 години!
Бедното картофено момченце!
Горкинкото то!
И никаква жалост, никакво състрадание, никакво съчувствие, изобщо – никаква мисъл за мизерното състояние на българския народ. Никаква милост към тоя неприлично разбогатял народ; народ, който плува в щастие и доволство, живее охолно и разточително, пличка се в своите безмерни и поради което - неизмерими доходи; народ, който е непоносимо, недопустимо, невъзможно богат.
Какво заслужава такъв неблагодарен народ? Нищо! Освен цинично пренебрежение и вулгарно презрение. И си ги получава. Лично от премиера. Franco телевизора.
И – разбира се - неувяхващият наратив: стотици, стотици църкви и манастири; стотици, стотици опери и театри; стотици, стотици музеи и галерии; и хиляди, хиляди километри магистрали, тангенти, дъги (южни, северни, източни, западни); и милиарди, милиарди, в които държавата се къпе като в сярна киселина.
И препоръча на злите завистници, „на тези, които се дразнят, да си…”. Какво „да си…”, Борисов? Довърши си изречението!
Прочее, колчем му падне на Борисов да се словоизлива, все този егоцентричен, самовлюбен потоп ни връхлита.
Истина е. Дълго търпя, стиска бяс в зъби, даже за кратко влезе в образа на някакъв митичен „нов Борисов”, изваян старателно от запевачи и клакьори, обаче неговата дълбинна, подземна същност го напъна необратимо изотвътре, и най-накрая душата му се спука като цирей, и блъвна цялата си отрова, слуз и гной връз лицето на мат`ряла.
А мат`рялът се ухили угодливо, изкикондри се предоволно, изкефи се на макс, сипа си една домашна грозданка, па туитна вдъхновено: „Мачкай, Бойче! Евалла, Баце!”. Особено го изкефи онова елегантно, изящно, изтънчено „да си…”.
Така е. Борисов и мат`рялът на един език говорят, една и съща душа носят, едно и също прасе хранят. За това премиер ни е кварталният бабаит, а президент – кварталният идиот.
Толкоз.
П.П.
Като по чудо Борисов пропусна филията с мас, и как комунягите убили дядо му, и как насила го направили пионерче, и как бил горко сираче, и пенсионерите-лихвари; пропусна (невероятно!) да изтъкне своите лични, исторически, евроатлантически заслуги за затриване на руските енергийни проекти. И колелото пропусна. Онова, зеленото, „женското”, дето е без рамка. „Но понеже аз имам рамка (пауза, многозначителна усмивка)......а това е разликата между мъжкото и женското. Сиреч аз мога, ако искам, да си повозя някой на рамката. И доста возих!”.
В следващите словоизвержения тези пропуски ще бъдат запълнени.
А на мат`ряла – приятно возене!
Дума
