/Поглед.инфо/ Проамериканската позиция на родната власт към сирийската клиза и намесата на Русия е не просто слугинска и инфантилна. Тя е подкрепа за едно поругателство над демокрацията.

Да започнем с президента ни Росен Плевнелиев. „Не бива да чакаме кризите да се появят на телевизионния екран, за да действаме. Крайно време е да се борим с причините, а не с последиците. Всяка криза може да бъде проследена до началната й фаза, когато някой е нарушил върховенството на закона и правата на човека“. Това каза държавният глава по-рано този месец на международен форум в София. Очевидно според него началната фаза на сирийската криза е, когато в хода на гражданската война цивилни сирийци загиват от действията на правителствената армия на президента Башар Асад. Смъртта на невинни люде не може да остави равнодушни всеки нормален човек, но истината е, че това изобщо не e коренът на кризата. Ако превъртим назад лентата на събитията, ще видим, че тази смърт е заложена в други факти и процеси.

Наскоро един мемоарен откъс хвърли светлина откъде тръгва сирийската криза и всички сегашни сътресения с едни или други държави в Близкия изток. При това този откъс идва от американски генерал, а не от сирийски източник, идва също от САЩ, а не арабския свят. В електронния портал „Поглед инфо“ паметливи и светнати люде извадиха реч на американския ген. Уесли Кларк, произнесена на 3 октомври 2007 година в щата Калифорния (тогава в ход е била изборната кампания на Демократическата партия за номиниране на кандидат президент, който впоследствие се оказа Барак Обама, спечелил и самия президентски вот). Да припомним обаче кой е 71-годишният генерал. Воювал е във Виетнам, където е раняван 4 пъти. Като върховен главнокомандващ силите на НАТО в Европа (1997-2000) води войната в Косово. С едва дума няма как да го заподозрем в симпатии към социализъм, съветско наследство, режими, авторитаризъм и прочее.

В тази реч, която може да се види в Youtube генералът разказва за две срещи в Пентагона, които ни позволяват да стигнем до корена на сирийската криза и всички досегашни кръвопролития в Северна Африка и Близкия изток. След победоносната първа иракска война пред 1991 г. генералът се среща с третия човек в Пентагона Пол Уолфовиц, който прави следната равносметка за успеха: „Научихме, че можем да използваме армията в Близкия Изток и Съветите няма да ни спрат. Имаме около 5-10 години да изчистим тези стари просъветски режими - Сирия, Иран, Ирак - преди следващата суперсила да се появи, за да ни предизвика.“

Следващата среща е пак в Пентагона, но вече 10 години по-късно, след атентатите от 11 септември 2001-ва. В Пентагона Уесли Кларк се среща със служител на ведомството, който „извади някакъв лист хартия от бюрото си и каза: „Току-що получих това от кабинета на министъра на отбраната. В него се казва, че ще атакуваме и унищожим правителствата в 7 страни до 5 години. Ще започнем с Ирак, а след това следват Сирия, Ливан, Либия, Сомалия, Судан и Иран.“ Усещате ли как от думите на Уолфовиц и листа на чиновника се сглобява пъзела на американския хегемонизъм? Да не би тези страни да са заплашвали териториалната цялост на Америка? Да са застрашавали американския бизнес или интересите на американския електорат? Или европейските съюзници на САЩ? Или международната сигурност?

„Това си беше доста шокиращо, продължава генералът. Изглежда целта на военните е да започват войни, да сменят правителства, а не да спират и ограничават конфликти. Тази държава бе превзета от група хора посредством политически преврат - Уолфовиц, Чейни, Ръмсфелд и други, част от проекта за новия „американски век“. Те искаха ние да дестабилизираме Близкия Изток. Да го обърнем с главата надолу, да бъде под наш контрол“.

Да припомни: Чейни е военен министър при войната срещу Ирак през 1991 г., а Ръмсфелд е на същия пост при войната срещу същия Ирак, но вече пред 2003-а година. И двамата впрочем са министри на президентския клан Буш.

Но по-страховити са въпросите на Кларк, адресирани директно до аудитория: „Някой казвал ли ви е това? Имаше ли национален диалог по тази тема? Сенатори и конгресмени обявиха ли този план? Имаше ли пълноценен дебат?“

Кларк припомня също, че Джордж Буш-младши бе избран, защото имаше съвсем друг дневен ред в политиката и в него нямаше хегемонистичният нагон да се унищожат 7 държави за една петилетка. Но Буш изневери на изборната си платформа, измами избирателите си, подмени вота и затова генералът говори за преврат. То Вашингтон прави преврати къде ли не, та няма да го направи и срещу електората си!

С една дума политическата каста във Вашингтон налага новият американски век и дестабилизирането на Близкия изток в разрез с волята на избирателя. Стъпква редица съставни части на демократичния процес. Извращава демокрация уж в името на демокрацията. Ето къде е коренът на сирийската криза - израждането на американската демокрация. Оттук и обяснението защо Щатите се опитаха да свалят Асад през 2006 г., защо подкрепиха усилията на Саудитска Арабия, Турция и Катар, отколешни врагове на Дамаск, да трансферират Арабската пролет в Сирия (всяка от тези три страни преследваше свои цели срещу Дамаск, които бяха взели на мушка сирийските интереси). Оттук и обяснението защо САЩ (и Западът като цяло) отхвърлиха усилията на Асад за политически реформи в самото начало на сирийската криза, защо решиха да въоръжават опозицията, която се оказа изцяло джихадистка, защо в крайна сметка се стигна до невинните жертви, кръвопролитията, хаоса и бежанската вълна от Сирия (и не само от нея) към Европа. Оттук и защо сегашната политика на Вашингтон в Близкия изток се оказва вредна не само за региона, но и за Европа, залята от бежанската вълна - заради американското насилие над демокрацията, чрез което Вашингтон се напъва да остане началникът на планетата.

Конкретно за България проблемът очевидно е, че президентът й заради идеологическата си обремененост няма интелектуалния хоризонт да стигне до корена на сирийския конфликт. А и да го има, няма моралния кураж да го извади наяве, да го изрече публично - както впрочем го направиха някои политици от Централна Европа. Затова предлага на света да се бори всъщност само с последиците на кризата.

Сега да минем към външния ни министър. В едно свое изявление пред медиите също този месец Даниел Митов призна, че „има нужда от създаването на широка коалиция от държави, включително и Русия, която да се справи с хуманитарната криза с бежанците и с джихадистите от „Ислямска държава“. По думите му тази „коалиция трябва да предприеме много по-сериозна интервенция, като в нея трябва да се включи и Русия, но не по начина, който го прави до момента“.

До момента руските въздушни удари всеки ден унищожават цели на „Ислямска държава“ - командни пунктове, оръжейни складове, комуникационни центрове, жива сила. Унищожават се и цели на други терористични групи в Сирия, включително и на местния клон на „Ал кайда“ - "Фронтът ан Нусра". Това е начинът на Русия, но ето че той не се харесва на Митов. Той да не би да жали, че се удрят варварите от ИД или други терористи?

До момента благодарение на руските въздушни удари правителствената армия сирийска вече освободи редица селища и райони от джихадистите. Министърът да не би да жали, че диваците от ИД губят позиции благодарение на руския начин на действие?

Кой тогава начин предпочита ръководителят на българската дипломация? Естествено - американският. Руският начин да бъде така любезен да се пренасочи от тероризма срещу армията на Асад. Нищо че на сирийския терен тя е единствена боеспособна сила, която има потенциала да воюва с другите терористични групировки, макар и да бе отслабена през последните две години. Добре, да допуснем, че Русия не се бе намесила или пък се намесва по „митовския начин“. Да допуснем, че армията на Асад бъде победена и се сбъдне заветната мечта на Вашингтон да падне още една диктаторска глава от политическия небосклон. Само че тогава в Дамаск ще се развее флага на ИД, „Ал Кайда“ и екстремисткия ислям, а не на „Свободната сирийска армия“, както се надяват Западът, Турция и Даниел Митов. „Кой си мислим, ще изгрее, ако Асад падне?, попита наскоро известният американски консервативен политик Пат Бюканън в статия, публикувана в британския вестник „Индипендънт“. Имаме ли „правителство в джоба си“, което си мислим, че можем да докараме със самолет в Дамаск и да го поставим на власт, ако сирийската армия се срути, режимът падне и ИД подходи към столицата?“, продължава с въпросите си съветникът на трима президенти републиканци (Никсън, Форд и Рейгън) и самият той два пъти кандидат президент през 90-те години. То САЩ нямат сирийско „правителство в джоба си“, камо ли и България, но това не пречи на външният ни министър да говори така, сякаш той го носи в джоба си.

Да, Башар Асад има своите прегрешения, но при него сирийската икономика работеше и Сирия не беше икономически изостанала, бедна и социално несправедлива държава. С една дума не беше "узряла" за една истинска революция. Да, той беше принуден да убива последните 4 години, но при неговото управление имаше етническа и религиозна толерантност, самият той свърза живота си с една сунитка, макар да е шиит. В семейното ложе под покрива на властта в Дамаск създаваха поколение и кръстосаха съдбите си двата враждуващи иначе клонове на исляма. В този смисъл Асад не заслужава ли награда за толерантност?

Но вместо това сунитските Саудитска Арабия, Турция и САЩ му стовариха кръвопролитна гражданска война. Да, Башар може и да е от Асадовия клан, но закриляше християните и другите малцинства (не случайно те стоят зад него във войната). Не извършваше културна чистка на цивилизационната памет и на всичко немюсюлманско. Не режеше глави на „неверници“. Добре, приемаме, че очният лекарят Башар Асад е диктатор, но той ли е най-голямото зло, та САЩ и Митов направо са дрогирани от мисълта за свалянето му, па ако ще след това и бежански потоп да настъпи?

Между другото редица политици във влиятелни европейски държави като Германия, Франция, Испания, Австрия допускат участието на сегашния сирийски режим в управлението на Сирия през преходния период.

Самата пък Русия показва, че не залага единствено на военното решение на кризата, а търси изход от конфликта с участието и на противниците на Асад, които не са от джихадисткия спектър. Дори призовава Запада да съдейства за стартирането общосирийския диалог. Какво ли да си мислим за Митов, щом той не одобрява такъв начин на действие? Какво ли да си мислим за него и при следната съпоставка – ако „Ислямска държава“ бе разширила контролираните райони в хода на вече 13-месечната въздушна кампания срещу нея от страна на Вашингтон (и партньорите му), сега само за 10-дни тя започна да губи завладени райони заради руските въздушни удари и наземните операции на сирийската армия. Митов да не би да рони сълзи, че главорезите може и да не оцелеят в Сирия и Близкия изток?

Унгария и Чехия са бившите соцдържави, които най-много пострадаха от ботуша на съветския тоталитаризъм. Но дори и те одобриха намесата на Русия в Сирия, щом тя е насочена срещу „Ислямска държава“. И призоваха САЩ към координиране на действията с Русия за разрешаването на сирийския конфликт. Унгарският външен министър Петер Сийярто дори го направи от трибуната на Общото събрание на ООН.

В своето битие човешката цивилизация често е изпадала ситуации, когато трябва да прави мъчителен избор - между две злини. И абсолютно човешко, а и мъдро е да се избира по-малкото зло. Дори и да приемем, че Асад е зло, но няма как той да е по-голямото зло от „Ислямска държава“ и тероризма - това се признава и на Запада. Ето обаче, че Вашингтон обръща с краката нагоре тази максима и предпочита по-голямото зло. И Митов и съмишлениците му сред управляващите като изрядни геополитически зубрачи декламират без грешка това отклонение от нормалността. Това ли е българският, а и европейския интерес? Всъщност и Митов, подобно на Плевнелиев, дават рамо на извращението над демокрацията, извършено преди години във Вашингтон.