/Поглед.инфо/ От ефира на едно популярно телевизионно предаване прозвуча следното: в България израсна ново поколение, за което понятия като капитализъм и социализъм, като ляво и дясно нямат каквато и да е стойност, лишени са от всякакъв смисъл. Сегашната политика с нейните партии и представители нямат никакво бъдеще.

Не бих обърнал внимание на тази теория, ако тя не формираше една

агресивно проправяща си път мода

Днес се смята за престижно, едва ли не като въпрос на интелигентност да се изтъква, че политическите идеи са отживелица и са прът в колелото на историята.

Да се омаловажава вината за положението на партиите и техните практически изяви, по-точно на техните лидерски групи, е неправилно. В значителна степен негативното отношение на хората към политиката се дължи тъкмо на поведението на партиите.

Действителността обаче е в пълен контраст с това разбиране. Изборните резултати, дейността на институциите са изцяло подвластни на влиянието, което имат именно партиите. По тази причина новите “идеи” за реформиране на българското общество

преминават в

радикализъм –

ако забраним партиите или сменим изборната система с мажоритарна, ако отнемем властта на институциите и я дадем на гражданските организации, нещата ще тръгнат от само себе си в правилната посока и животът ни ще стане по-добър.

Не знам дали си давате сметка за силата на подобни масови схващания, но нека ви информирам, че близо половината от пълнолетните български граждани вярват, че само от политиците зависи още от утре минималната заплата в България да бъде 1000 лева, а минималната пенсия – 500 лева. По-точно огромен брой граждани са убедени, че това е напълно изпълнимо, но политиците умишлено не желаят да го направят.

Никой не би гласувал за подобно предизборно обещание, ако такава глупост я изрече случаен минувач. Когато обаче това произлиза от речите на популярни политически лидери, увлича след себе си десетки хиляди избиратели.

Магията на

популизма

не е в това, че хората чуват само това, което искат да чуят, а в това, че вярват във всичко онова, което чуват.

Масовата илюзия, че изворът на злото са политическите идеи и техните носители в лицето на партиите, непрестанно ни води до отхвърляне и непризнаване на всеки изборен резултат, на всяка инициатива на институциите, на всеки опит по конституционен и институционален път да се предприеме някаква реформа. Заради това реформите се отлагат или ако се започнат, много бързо се прекратяват, защото се натъкват на масова съпротива.

Живеем в

един парадокс:

всички искат нещо да се промени, но всички са против промяната.

Обществото се разбива на все повече и все по-дребни групи и групички, обединени в желанието си да протестират за всичко и срещу всичко, но не и да се опитат да направят нещо общо и солидарно. Всички стратегии за оцеляване в България се замислят и формират на индивидуално и групово ниво и нито една на ниво нация. Несъгласните с това поемат път към други нации през терминал 2, бидейки предварително убедени, че правят това не заради непоносимост към обществото, а заради несъгласие с държавата.

На практика модерното мислене е заразило масовото съзнание с убеждението, че българското общество и българската държава са две различни неща и са в конфликт, непрекъснато воюват помежду си.

Няма нито една идея или личност, която е в състояние да обедини всички български граждани за каквото и да е. Имаме общество, на което историята е подарила държавна граница, но вътре в нея това общество се състои от индивиди и групи, които нямат никакво желание да живеят заедно и да се понасят помежду си.

Българите са си

въобразили, че

има две Българии

– едната на хората, а другата на държавата, сиреч на партиите, и те са изправени пред съдбоносен избор коя от двете да изберат. Затова и расте броят на гражданите, особено сред високообразованите, които казват, че обичат България, но мразят българите.

Да изричаш подобни “истини” също се смята за демонстрация на интелигентност. Така както и да кажеш, че политическите идеи са глупост, а партиите - спомен от миналото. Нито един представител на образованата и смаляваща се част от нацията не възнамерява да облече своето несъгласие с положението си в политическа идея и да потърси съмишленици, с които да направи партия и да се бори за промяна. Същевременно в публичната реторика се откроява едно

високомерно и

пренебрежително

отношение към

всеки,

който се опитва да направи това или подкрепя една или друга партия. От телевизионния екран, от радиоефира и интернет пространството, от страниците на печата се сипят обидни квалификации и заклинания срещу всеки, който за зло или за добро се е потопил в политическия живот и проявява някаква политическа активност и амбиция. Такъв субект не заслужава уважение,

той е прост,

примитивен, има

нечестни

намерения, корумпиран е и цели единствено да се облагодетелства от политиката в лично качество.

Стигаме до това, че навсякъде другаде освен у нас не е така. Нещо повече – заобиколени сме с държави, в които ако се стигне до подобно състояние на нещата, техните правителства най-малкоjf биха обявили военно положение.

Стигаме и до още нещо, а именно до това, че всички прогнози в средносрочен и дългосрочен план за развитието на българското общество са негативни. По различни оценки се очаква българската нация да изчезне в интервала между следващите 30 и 50 години. Това е причината, поради която във всички теоретични концепции въпросът за преодоляване на демографската криза се поставя на първо място като основен приоритет.

По какъв начин обаче? Планират се мерки за насърчаване на раждаемостта, за повишаване на образователното ниво и прочeе. Какъв е смисълът обаче да отглеждаш деца или да се грижиш за тяхното образование в държава, в която работните места стават все по-малко, а онези, които са свободниw са за все по-нискообразовани и по-нискоквалифицирани специалисти?

Следователно битката за оцеляването на обществото следва да започне от икономиката. С други думи от политиката и чрез политиката, която масово отричаме.

Както и да го усукваме, ние най-напред трябва да признаем, че ако не заобичаме онова, което най-силно мразим в момента – политиката с нейните партии, институции и прочиe, няма и да мръднем от мястото, на което сме, и ще продължим да потъваме надолу. Интелектуалната поза “аз не съм политик и никога няма да бъда” само ще затвърждава сегашното ни състояние на постоянно мрънкаща и недоволстваща от самата себе си нация.Партиите били...

24 часа