Социалното подпомагане, което се прави без ясно установени правила и механизми, се плъзга по ръба на популизма
Действа ли адекватно държавата при бедствия и кризи? По този въпрос със сигурност биха могли да бъдат водени множество дискусии. А при добро желание винаги могат да бъдат намерени аргументи в подкрепа и в отрицание на твърдението, че в страната ни има механизъм, който да може да гарантира спокойствието на гражданите в извънредни ситуации.
Според определението в Закона бедствие е значително нарушаване на нормалното функциониране на обществото, предизвикано от природни явления и/или от човешка дейност и водещо до негативни последици за живота или здравето на населението, имуществото, икономиката и за околната среда, предотвратяването, овладяването и преодоляването на което надхвърля капацитета на системата за обслужване на обичайните дейности по защита на обществото.
Това определение веднага провокира въпроса: След като преодоляването на бедствието “надхвърля капацитета на системата за обслужване на обичайните дейности по защита на обществото”, то коя система поема тези ситуации? И в случая не става дума за това има ли или не специализирана администрация, а дали има установени правила и процедури за адекватно посрещане на нуждите на населението и разрешаване на проблемите!
Отново според Закона за защита при бедствия, подобна “единна спасителна система” съществува. На практика обаче, инцидентите и бедствията от началото на 2012 година показват, че у нас по-скоро има добър опит в гасенето на пожари, отколкото в овладяването на ситуацията или пък във взимането на някакви превантивни мерки!
След последното силно земетресение от 5.8 по Рихтер, разтърсило на страната на 22 май 2012 година и усетено най-вече от жителите на Перник и региона, изведнъж се установи, че няма адекватна система за информиране на гражданите в случай на криза. Идеята за “полицаи с мегафони” се оказа мъртвородена, тъй като в следващите няколко дни не се чу нито един полицай с мегафон да информира хората за последващите трусове (някой от които минаха 4-та степен по скалата на Рихтер). И нали трусовете поутихнаха, сега вече няма нужда да се мисли в посока на изграждането на някаква адекватна система за инструктиране на гражданите в критични ситуации.
От друга страна пък е вярно, че след като през февруари харманлийското село Бисер беше залято след скъсването на стената на язовир “Иваново”, държавата се сети, че има доста водоеми, които са препълнени вследствие на поройните дъждове и които трябва да бъдат контролирано изпускани. Бедствието, което взе и човешки жертви, насочи вниманието на управляващите, към проверка на състоянието и техническата изправност на язовирите в страната. Спешната проверка, извършена в рамките на седмици след нещастния инцидент, показа че в страната има поне 11 язовира в критично състояние и около 600 са потенциално опасни поради затворени основни изпускатели, липса на преливници и неподдържани язовирни стени.
Това че през последните няколко години в различни райони на страната затлачени корита на реки стават причина за наводнения и материални загуби на населението, като че ли не стана причина за намирането на ефективна система за превантивното адресиране на опасностите от този тип. През 2012 отново станахме свидетели на преливането на река Марица, наводнението в карловското село Дъбене, на декари земеделска земя, животни и покъщнина потопени във вода.
Липсата на ефективна система за превантивни действия, като оставим загубата на човешки живот на страна, се отразява в сумата, която миналата седмица Междуведомствената комисия за възстановяване и подпомагане към Министерския съвет разпредели за покриване на щети от бедствия – 9.5 милиона лева!
Безспорно има бедствия (и съответно щети), които могат и които не могат да бъдат избегнати. Нещастието в село Бисер, което официално струва на държавата 4.6 милиона лева, е от първия тип. Земетресението в района на Перник и Радомир, при което за щастие нямаше човешки жертви и за възстановяването на щетите, от което ще бъдат отпуснати 3.3 милиона лева, е от втория.
И в единия, и в другия случай обаче, държавата реши да бъде “социална” и да подпомогне засегнатите домакинства с определената според закона еднократна сума от 325 лева. Само че този тип социално подпомагане, при което няма ясно установени правила и механизми се плъзга по ръба на популизма.
Докато след наводненията в село Бисер и района, социалните отпуснаха еднократна помощ на 354 домакинства (на обща стойност 115 000 лева), то в село Дъбене “щастливците” бяха едва 7 безработни семейства. В Перник обаче вече има подадени над 4500 молби и над 5958 заявления за оглед и оценка на щетите на имотите. И всичко това, съпътствано от огромни опашки, опити за измами и спекулации, натоварване на служителите от администрацията.
Естествено, бедствията не могат да бъдат контролирани, и, разбира се, че държавата трябва да се грижи за своите граждани, включително и като ги подпомага за преодоляване на негативните ефекти от един или друг тип криза. Разликата в доброто стратегическо управление и гасенето на пожари е, че в единия случай се залага на проактивното действие, а в другия на реактивното. Практиката неведнъж е показала, че и най-добрата реакция излиза много по-скъпо, отколкото скъпата превенция.
В конкретния случай не става дума за спиране на стихиите. Става дума за планиране и споделянето на отговорностите. Факт е, че застрахователната култура на българите е слаба. Но въпросът е и дали държавата също има застрахователна култура? Каква част от обектите, които крият потенциален риск от аварии са застраховани и по какъв начин? А ако има такива застраховки, то защо бюджетът, а не полиците покриват щетите на пострадалите от авариите? И още колко бедствия трябва да ни връхлетят, за да стигне някой до заключението, че е крайно време в страната ни да има не поредната администрация (която по време на предишния кабинет показа своята неефективност), а работеща система за превенция и справяне с кризисни ситуации?