/Поглед.инфо/ На фона на обтегнатите отношения, меко казано, между Русия и САЩ и завършилите без конкретен резултат срещи в Женева, Брюксел и Виена, няма как да не се откроят и ледените физиономии на водещите преговорите дипломати, и липсата на ръкостискане, и подаване на ръка без желание. После бе и сухото изреждане на собствените оценки за позициите на преговарящите. С пълното отхвърляне на предложенията на Москва, изразени официално още през декември миналата година. Известни са като „писмени официални гаранции за сигурността на Русия”.. Отказът на САЩ, НАТО, ОССЕ бил очакван, казват от Кремъл. Там определено го играят „ние сме руснаци, с нами Бог”. Нещо като „и сам воинът е воин”. Имат си стратегии, варианти, отговори „военно-технически” на всякакви санкции, натиск, заплахи, изолации и разполагане на нови западни ракети и войски в близост до руските граници. На полския представител, председателстващ преговорите с ОССЕ, казват да не цитира Достоевски, когато изразява русофобски мнения, защото руският гений е известен с негативното си отношение към Варшава. В мрежите се пускат препоръките на Бисмарк относно водени преговори с Русия, а репликата на Кутузов „ако утре този остров потъне, няма да ми пука, англичаните са най-опасния враг на Русия” вече е известна и на глухите руснаци. Но за „сънливия Джо”, както се изразява Тръмп, Москва не обелва и дума. Предпочита да заяви чрез Лавров, външният мннистър, че „търпението ни е изчерпано”. То и на Рябков, преговарящият в Женева зам.външен министър, нервите явно са били опънати, след като си позволи да се изрази за „Блумбърг”, че е „смрадливо сирене” и препоръча „НАТО да си събира партакешите”. Иначе това бил възпитан и много улегнал опитен дипломат. Модата обаче и в дипломацията е да се търси шоу-ефект, за да разбере публиката. Явно руснаците добре са се поучили от западните образци. Но и знаят, че каквото и да се говори, контактите винаги ще ги има, задкулисните преговори няма да бъдат изоставени. Военните и спецслужбите ще удържат „дрънченето на оръжия”, защото знаят какво означава война, за разлика от самонадеяните млади ястреби по високите етажи на Държавния департамент.
В такава ситуация се случиха и събитията в Казахстан. Организацията за сигурност ОДКС, в която влизат държави като Русия, Казахстан, Армения, Беларус, Таджикистан, направи показно как може да се справи с криза, която вече всички наричат или „опит за преврат”, или „оранжева революция” или просто „намеса във вътрешни дела”. По правило такива събития започват със социални протести. Такъв е сценарият. Този път обаче Москва нагледно доказа, че в „задния й двор” няма да допусне някой чужд да се разпорежда. И там търпението е приключило. Изведе до дни войските си от Казахстан , за да натрие носа на онези, които казваха, че „ако ви влезе в дома руснак, той не напуска повече къщата”. Захарова, говорител на руското МВнР, е бърза в отговорите – „ако влезе в дома ви американец, той го ограбва, често убива стопаните” и дава примери с индианците, Виетнам, Ирак, Либия, Афганистан и т.н. Определено много кураж е събрала Русия. Дали заради модерното оръжие, което вече има, дали заради печалбите на „Газпром” или защото западните санкции не й навредиха? Напротив, тези санкции укрепиха до известна степен икономиката й /отчита се 3% ръст на БВП/ и Москва не допусна деление на империята и народите й. Спор няма, че залозите в тази геополитическа игра стават все по-големи. Световният ред е различен, но хегемон № 1, САЩ, няма как да приемат позиция на равна нога с Русия и Китай. Дори и при възможност да си разделят сферите на влияние по цял свят. И на сън Вашингтон не си позволява да мисли в стил Ялта. Събира около себе си нова „коалиця на желаещите”, включително ЕС, за да удържи фронта.
Интересно в тази ситуация е да се проследи каква е реакцията на страни като Турция например. Защото това е държава с 84 млн. население и амбиции за роля не само в собствения регион. Разговор на Лавров с Чавушоолу, турски външен министър, в деня преди изпращането на войски на ОДКС в Казахстан е просто сигнал Анкара да не си позволява да взима участие или страна при кризата в Казахстан. Защото са известни турските домогвания чрез т.н. турски свят към страните по южния фланг на Русия. Достатъчно бе, че Турция участва на страната на Азербайджан във войната с Армения за Нагорни Карабах. Тогава дори предостави на Баку своите безпилотни „Байрактар”, които изиграха важна роля за победата на азерите. Тези дни министърът на отбраната на Азербайджан, Хасанов, заяви, че „програмата на Азербайджанското висше военно училище е хармонизирана с програмата на Националния отбранителен университет на Турция”. Само вежди ли ще смръщи Кремъл? Хасанов говори за „нашия брат Турция”, а президеитът на страната, Илхам Алиев, отиде на официално посещение в Киев в разгара на напрежението по руско-украинската граница и събитията в Казахстан. Дали носи само послания на Баку или на някой от геополитическите играчи няма как да е известно на гражданството. Но е факт, че за размириците в Казахстан Баку зае позиция на „предоставяме информация”. Не участва в ОДКС. Сега е заедно с украинския президент Зеленски в Маринския дворец в Киев и става ясно, че въпреки ковид-епидемията, търговията между двете страни надхвърля 1 млрд долара, а Зеленски, обявява, че си е поставил за цел да удвои тази сума за 1-2 години. Подписват се споразумения относно енергетиката, селското стопанство, земята и за засилване на стратегическото партньорство и подкрепа за „суверенитета и териториалната цялост на международно признатата територия на държавите”. Ще се работи за транспортен коридор между ГУАМ, който се състои от Грузия, Украйна, Молдова и Азербайджан. Към този проект проявява особен интерес и Турция. Бизнес и влияние. Няма съмнение, че Москва внимателно наблюдава тези ходове на Баку и Киев. Става въпрос и за собствена сигурност. В тази връзка тя посочи на президента на Казахстан, Токаев, до какво води т.н. многовариантна политика, която явно се следва и от Баку. Политика, при която местиш очи ту към Москва, ту към Вашингтон, ту към Пекин, но помощ при нужда идва само от Кремъл. Иначе съдбата ще е като тази на Садам Хюсеин, както напомни Путин точно на Токаев на Валдайската среща в Москва. Няма съмнение, че на Москва й се налага да го играе многоръкия Шива, защото напоследък западната външна политика е насочена именно към границите на Русия. Съгласно старото правило – ако имаш вътрешни проблеми, изнеси политиката си навън. Вашингтон вече трудно може да прикрива вътрешните си проблеми, особено разделението във всички посоки сред елит и общество.
В такива условия Русия тези дни организира в столицата си и среща, без предварителни условия, на представители на Турция и Армения за нормализиране на отношенията. На пук на Баку? Или заради проваляне на други проекти в региона? Или за да докаже отново на света, че тя е мироопазващ посредник? След 1.5 ч разговори турският посланик Килич и Рубинян, зам.председател на арменския парламент, са се разбрали да подновят дейността на посолствата си. Москва посредничи, но не крие, че може и да търпи Анкара в сирийската война, в Либия и до известна степен в Южен Кавказ, но не може да направи същото в Украйна. Споразуменията на Анкара с Киев в областта на военното дело, вноса на „Байрактар” и използването на такива безпилотни самолети за Донбас, определянето на Крим за „незаконна окупация” заради кримските татари, които и финансово се подкрепят от Турция, разрастването на търговско-икономическите връзки се възприемат от Русия като „провокативен ход”. Независимо от провежданата „деликатна политика на баланс” на Анкара относно НАТО и Русия. В същото време САЩ смятат, че Анкара се е „отдалечила от съюзниците си в НАТО” и е влязла в „реципрочен танц с Русия”. Тази политика на баланс става все по-трудна за Турция, а Русия и САЩ стават все по-недоволни от „игрите на Ердоган”.
Сигурно затова коментарите за Турция извън страната напоследък зачестиха. В Белград, например, на 4 януари излезе материал, в който се твърди, че „хаосът е превзел икономиката на Турция” и във всяка сфера като финанси, икономика, външна политика, здравна и образователна система, продоволствена сигурност и т.н. има сериозни проблеми. Говори се за „финансова и икономическа депресия”, за недостиг на храни и основни стоки, за незапомнено сриване на турската лира. Анализаторът Акин Назли дори си позволява да твърди, че „изборите не е необходимо да бъдат справедливи. Ердоган ще загуби всякакви избори”. Опозиционните партии в Анкара, водени от лидера на кемалистката Народно-републиканска партия, НРП, Калъчдароолу, настояват за извънредни избори. Но никак не е ясно дали такива прогнози ще се сбъднат. Просто Ердоган е твърде опитен политик, независимо от увеличаващите се информации за проблемите със здравословното му състояние. Спорът дали Турция е „полуколония” или суверенна независима държава с претенции за водеща роля на Балканите, Кавказ и сред страни, които са били в Османската ивперия, е любим за доста наблюдатели. Факт е обаче, че това е държава с капацитет и история, която е създала дипломация на ниво. Дали на този етап, предвид напрежението във финансите и икономиката, Турция ще попадне в ръцете на МВФ е тема, която силно интригува водещи икономисти на страната. Някои твърдят, че кметът на Истанбул, Екрем Имамоолу, би бил „добър кандидат за изпълнение на програмата на МВФ”, защото е „гъвкав и популистки”. За такава роля бил готвен и Али Бабикян, лидер на партия „Дева”, бивш съратник на Ердоган. Казват, че „умереният ислям на Ердоган” щял да бъде заменен с „умерен секуларизъм”. Но се изисквало „гладко отърваване от ердогановото царуване”. Рибата в морето, но тиганът вече е на печката. Част от геополитическите игри на силните на деня. Редовните парламентарни избори са през юни 2023г, но напрежението в тази връзка се подгрява вече няколко години. По-трезви наблюдатели казват, че „гъста мъгла се е спуснала над вероятностите”. Ердоган не дава и дума да се издума за извънредни избори. Приглася му коалиционният партньор от крайно дясната радикална Партия на националистическото действие с лидер Девлет Бахчели. От опозицията твърдят, че подкрепата за Ердоган е спаднала под 30%, но вярата в публикувани социологически проучвания не е твърде висока. Затова пък Ердоган, по правило, използва външната политика като отдушник за вътрешните проблеми. Инициативи в Сирия, Либия, Афганистан /охрана на летището в Кабул/, Катар, Пакистан, кавказките страни /турски свят според Анкара, но без Таджикистан/, Балканите, както и опити за нормализиране на отношенията със САЩ при Джо Байдън, за приятелски отношения с Русия на фона на особено близки контакти с Украйна са все политики в стил Ердоган. Стил на „Турция е над всичко” и за удържане на позиция на независима суверенна държава, която сама взима решенията си. Дали ще успее Ердоган? Предстои да се наблюдава. На самият факт, че в Анкара излизат информации каква контролирана от Пентагона американска лаборатория е функционирала в Казахстан е показателно за ориентация. Цитираната лаборатория, за която „били похарчени 130 млн долара”, е била обявена за „инфекциозни заболявания”, но всъщност целта е била „по всяко време да има възможност за дестабилизация на епидемологична ситуация, в т.ч. в региона”. Нагнетяване на обстановката? Има принцип – щом има дим, значи има и огън. Някои в Анкара са на мнение, че цел на Западния свят е да се прекъснат топлите, според тях, връзки на Турция с Русия и Китай. Отговорът е чрез изреждане на организации на Сорос, НПО-та, личности, които действат на територията на кавказкиште страни, включително Русия, които работят за прилагане на западните стратегии за разединение на държавите и обществата там. Логични анализи? И това предстои да се наблюдава.
Въпросът, който остава е, че напрежението между геополитическите играчи Русия, САЩ и Китай расте. Русия е на масата на преговорите със САЩ, Путин ще посети Китай на 4 февруари, но надеждите, че това ще омиротвори света никак не са гарантирани. Остава упованието, че все пак разумът ще надделее. Дано.
