/Поглед.инфо/ Светът е Covid-19, но и Байдънизъм. Едното безспорно има голям принос за загубата на Тръмп и подлуди жителите на Земята, а другото обзе Европа и преди всичко либерално устроените в Брюксел лидери, които едва сдържат възторжени емоции пред очакване още в началота на следващата 2021 година да посрещнат президента Джо Байдън. След 20 януари, естествено. Руснаците вече си знаят, че за тях мира няма да има във връзка с политиките на САЩ след настаняването на Байдън и екипа му в Белия дом. Кремъл даже не го е поздравил, защото обявяването му за президент все още е медийна изява. Но Москва доста преди 3 ноември, деня на изборите, бе залята от коментари, че „който и да стане президент, отношенията между Русия и САЩ няма да се подобрят, напротив”. Няма залагане като при Орбан или Вучич на единия от кандидатите. Преценено е,че няма и защо.Явно добре са запознати с обстановката във Вашингтон и нямат илюзии за нещо като „мирно съвместно съществуване”. Факт е обаче, че този път са решили да не си оставят коня в реката и предварително обявиха ревизия на своята външна и вътрешна политика. Включително с промени в институции и на персонално ниво. Още повече, че обръчите около границите на Русия продължават да се стягат и НАТО не само не забравя амбициите си в това отношение, но и в специален доклад отбелязва, че спрямо Русия ще се прилага тактика „на диалог и сплашване”. Тя и без друго е „залязваща сила”. Дали? Щом има такова нахъсване, щом продължава разгръщането на т.н. „цветни революции”, вече в Беларус, Киргизия и Молдова, щом се роят военните учения около границите й, значи нещо се е объркало в предварителните сценарии. Отговорът този път е с настаняване на С-300 на оспорваните от Япония Курилски острови /като в Крим/, заявяване, че са принудени да „прекратят за известно времеи общуването с ЕС поради липса на взаимноуважителни разговори” и изказване на Шойгу, министър на отбраната, който информира министърката на отбраната на Берлин, че „ние сме учили в други училища и имаме други директори”. Защото тя си позволила официално да изрази становище, че с Москва „трябва да се разговаря от позиция на силата”. Добре, че Шойгу не е показал снимки на измръзналите войници на Вермахта след Москва по време на Втората световна война. Правилата на новата дипломация, наложена от Запада, определено са усвоени в Кремъл и втвърдяването е налице. Казват, че времената на Елцин и Горбачов са минало, от което в Москва тихомълком и не съвсем гладко се отърсват. Включително с величаене на Руската империя, протягане на ръка към белогвардейците, никога не предавали Отечеството въпреки идейните различия и образование в името на руската цивилизация. Въпросът е какво следва в тази обстановка по света. В очакване на „ерата Байдън”, без да се забравя, че „тръмпизмът” не е отживелица, както са убедени редица европейски лидери.
По света и около Русия има достатъчно замразени конфликти, които са сцена на сблъсъци в борбата за влияние между Русия и Запада като цяло. Зависи кой и кога ще ти разпали, за да черпи съответни дивиденти в геополитическите игри. Обикновеино в тези конфликтни райони местните политици, които и да са, имат свои игри за власт и са пионки в ръцете на външните играчи. Които ги оставят в блатото на корупцията, срещу която уж се борят. И последните избори в Молдова, например, бяха спечелени с обещания за конкретна борба с корупцията, но от лидер на партия „Действие и солидарност”, която има двойно гражданство, завършила е престижен университет на Запад и е известна с прозападните си позиции и изяви. Мая Санду заяви, че „ние 100% сме за европейска интеграция”, но за разлика от предишни управляващи в Кишинев, които използваха протоворечията между Москва и Запада в своя лична изгода, тя заговори за баланс във външната политика и за поддържане на нормални отношения с Кремъл. Това несъмнено й спечели гласове на проруски ориентираните граждани на Молдова и не разлюти Бурурещ, който си има своите планове за републиката на р. Днестър. Милион живеещи в Молдова са граждани на Румъния, езикът вече е обявен за румънски, стипендиите за румънските университети за младите хора на Молдова са десетки хиляди, а гриницата е символична. Остава Приднестровието, което е на изток от Днестър, говори руски и подслонява руски войски, пазители на складове на оръжие от другите времена. Няма начин Москва да го отстъпи. Не е точно като Донбас, но прилича. Новата президентка на страната още на 18 ноември се срещна с посланиците на ЕС, САЩ, Румъния и Русия, за да заяви, че ще „установи прагматичен диалог с всички”, включвайки и Украйна. За Киев въпросът е по-различен, защото и опонентката на Лукашенко в Беларус много разчита на Украйна и търси подкретата и опита й, ама самата Украйна е в ситуация да търси опора в западните партньори, които я смразиха с Русия. На наблюдателите в Кишинев /Кишинеу/ е направило впечатление, че Мая Санду се е отнясяла с много топли думи към посланиците на западните сили, но на руския посланик е заявила, че „желае позитивно, прагматично и предсказуемо партньорство с Русия”. Толкова. После се обявила за изтегляне на руските войски от Приднестровието и миротворците там да бъдат заменени с представители на ОССЕ. Прагматична политика, ама интересите на Москва са в духа, че „това ще дестабилизира ситуацията в региона”. Съветът на Песков, говорител на Кремъл, е „да се избягват резки движения”. Темата е деликатна, а Москва има различна политика по отношение случващото се по границите й. Независимо, че на Запад я наричат „агресивна”. Зоните на интереси са приоритет не само на Запад. Особено, когато стават под носа ти. Русия явно се е отърсила от остатъчната носталгия, научила се е да определя своите граници, не само географските, да мисли директно, да поставя цели и теми пред личностите, да се фокусира върху собствени интереси и не се бои, когато казват, че „това е намеса във вътрешни дела”.Самата тя години бе потърпевша на вътрешна намеса.Да не говорим за ролята на т.н. либерали, които и днес са с позиции на различни нива. Влияние в Молдова, да, ама подкрепата, която даде на „своя кандидат” в последните президентски избори, Додон, бе по-скоро вербална, отколкото финансова или явна. Ако има криза, Москва се намесва и я разрешава. Политика. Случи се и при Нагорни Карабах, където вече са насганени руски военни части, което бе посрещнато на нож първо от Турция, после от западните сили, защото Кремъл не допусна чужди да се месят в нейните Кавказки дела. Е, с Анкара ще се наложи продължителен процес на уточнявания, размяна на становища, съгласуване на стъпки, договоряне и за други региони като Сирия или Либия, но „червените линии” определено няма да бъдат жертвани.
Що се отнася до победата на Мая Санду в Молдова, Москва бързо прие загубата на Додон и дори Путин незабавно я поздрави за успеха й с една сърдечна телеграма. Известно е, че бившите страни от СССР следват своя многовекторна външна политика и не всички са под влияние на Русия. Повечето лидери на тези страни търсят т.н. балансирана външна политика, но не всички могат да бъдат като сръбския президент Вучич, койт казва, че дългосрочната цел на страната му е членство в ЕС, но той е приятел на САЩ, брат на Китай и дете на Русия. Дали успява? Не винаги. Зависи как ще се развият делата при Джо Байдън, който познава региона, включително Сърбия.Балансирането не е лъжица за всяка уста, не е лесно.Не се получи и при Лукашенко в Беларус. Насочи поглед на Запад, заговори за либерална демокрация, но нямаше друг избор освен да стои до дясната страна на Русия. В Армения, чиято зависимост от Русия е всемирно известна, също се състоя цветна революция и когато президентът Саркисян не пожела да използва насилие срещу протестиращите, Русия прие властта на журналиста Пашинян, изживяващ се като прозападен либерал. Или соросоид, както го нарича президентът на Азербайджан Илхам Алиев. Но и той като Мая Санду побърза да каже, че няма да има друг геополитически дневен ред и няма да сменя външната политика. Е, събитията около Нагорни Карабах доказаха, че и да са искали да се смени отношението към Москва, не е излязъл пасианса. То и Тихановская, от чужбина, не от Минск, непрекъснато повтаря, че „протестите в Беларус не са срещу Русия и че няма геополитически дневен ред”. Един и същ сценарий? Защото такива са обстоятелствата? Убедена е учителсата по английски, съперник на Лукашенко, че „това не е битка срещу Русия и няма да бъде, близки приятели сме”. Което не попречи в Русия да бъде обявена за полицейско издирване. За пореден път „Москва не вярва на сълзи”. Тежат обиците на ухото. Но в тази връзка наистана може да се каже, че и Беларус, и Армения, и Молдова са в една и съща ситуация.Опитват балансирана външна политика. Хем в ЕС, хем да не влошат отношенията с Москва. Не са нужни конфликти с Русия на лидерите в тези страни, но е добре дошла финансова помощ от Запада с цел демократизация. Друг въпрос е дали идва такава помощ и срещу какво.
Всъщност геополитика е важна, но народите са изморени от геополитическите битки. Както се казва, хората гласуват с портфейлите си. Независимо от предпочитанията. Протестите се появяват, когато икономиката буксува и работните заплати намаляват или изобщо ги няма. А ако това се съчетае с повсеместната корупция, проблемите с пандемията и провинциалните политичеуски битки, тогава се губи контролът и ситуазцията често става неуправляема. Събитията и в Молдова, и в Беларус, и в Армения предстоят. Засега Москва спазва избраната си нова политика. И определено си пропомни имперското, че „Русия няма други приятели освен флота и алмията си”.
