Какво ли ще пишат и ще говорят българските историци? Дали също като днес по особено свенлив начин ще ораторстват от телевизионните канали, че Трети март „всъщност е имагинерен празник“ и е „проблемна дата“? Или пък на Шести септември ще говорят за „коварната роля на Русия“ и „категоричната помощ на Франция и Великобритания“ (възпроизвеждам почти дословно отблъскващите словоизлияния от телевизионния ефир днес)?
А кога ще ни припомнят те какво са правели преди 1989 г.? Дори да са били твърде млади, за да пишат учебници и книги (защото някои от днешните първенци в русофобството са упражнявали перото си преди 1989 г. и който не е мързелив, може да се увери в тяхната последователност и научна искреност), по какви учебници са учили и преди всичко какво са правели родителите им? Кога са прозрели вечните, гностически истини?
Един роман на алтернативно-историческа тематика, който да разглежда живота на подобни персонажи, би бил изключително интересен, но го оставям на въображението на съвременния Балзак – Иво Сиромахов. Днешният празник за съжаление носи тежкото бреме на абсурдната дебилщина и безродие, което е заразило дори опази Боже интелектуалния ни елит. Няма нужда да убеждаваме никого – живеем в такова време, че при всеки опит за нюансиране или опровержение на мейнстрийм „истините“, обвиненията във всички възможни престъпления (на върха на които разбира се стои путинизмът) са мигновени и окончателни.
Но все пак ми се иска да спомена, че официалното отношение на Великобритания към нашето Съединение е до голяма степен изразено в небезизвестната брошура „Bulgarians as they are“, в която ще прочетете, че българите са „варварски нашественици“, които за щастие били обуздани от турците. Ще прочетете също, че българското националноосвободително движение е спонсорирано и поощрявано от Русия с цел засилване на имперското си влияние на Балканския п-в, а освен това ще прочетете, че българите са избили десетки хиляди турци и са изнасилвали жените им по време на Руско-турската освободителна война (извинявам се за остарялото и политически некоректно название на този конфликт, който завършва с един имагинерен празник и с една проблемна дата).
Сърцевината на въпроса е, че Съединението на България се разглежда като образуване на Великобългарска държава, която ще е подстъп на руския император към Константинопол и проливите. На който му се чете – ще приложа извадки от брошурата. Т.нар. подкрепа от страна на Франция и Великобритания към Съединението на Княжество България и Източна Румелия, както и двоякото отношение на Русия към Обединена България трябва да се четат през призмата на имперските интереси на великите сили на Балканите. Отношението на Великобритания към България никога не се е променяло – няма вечни приятели, а вечни интереси. Точно затова Коварният Албион, както французите и испанците наричат Великобритания, посредством Уилям Уайт правилно отчитат отношенията между България и Русия през 1885 г. и лично между княз Александър I Българския и руския император Александър III. Проблемът е, че един идеалистичен и идеологически прочит на събитията неизменно изпада в ситуация, в която дефинира историята като диалектика между абсолютното добро и абсолютното зло, а това са теологически, религиозни категории, които нямат място в историческия анализ.
В сбърканите умове на нашия пишман елит, който ежедневно се подвизава по телевизиите и ни обяснява колко сме прости, затова че искаме Трети март за национален празник, и колко сме прости да считаме Русия за освободителка, нещата стоят по черно-бял начин. Те не правят разлика между Горчаков и Гирс, между Александър II и Александър III и дори между Руската империя и СССР. При тях историческата истина е вечна и неизменна – руснаците са пияни варвари, които искат да ни поробят, а „западняците“ (каквото и да означава това) са носители на истинската свобода и демокрация за България.
Кои западняци? Макгахан или Дизраели? Гладстон или Станислас Синклер? Юго или Чърчил?
Жалко е, че този безобразен манихеизъм е проникнал дори в университетите. За медиите вече бяхме свикнали. За жалост нашият народ явно винаги ще носи бремето да руши паметници и да преименува улици. От булевардите Бенито Мусолини и Адолф Хитлер, към булевард Владимир Ленин, към булевард (не дай си Боже) Джо Байдън или Володимир Зеленски. И винаги когато се преименуват улиците и когато се рушат вече остарелите паметници, българските историци и журналисти ще стоят на най-първия ред да ръкопляскат и подвикват кръчмарски, докато не минат 2-3 десетилетия, когато пак ще се чудят как да се пребоядисат и да позамажат миналото си.
