/Поглед.инфо/ • Хроника на явления, събития и надежди преди февруарския сняг и неминуемата пролет

От празничната новогодишна нощ до деня на обръщението на президента Румен Радев към българския народ, аз се прислушвах в ехото от думите на този генерал на войнската чест, по Божия милост и по волята на народа изпратен за държавен глава на България – като генерал на нейната надежда за избавление! Вече повече от три години, по-остро от гладиаторски меч, неговото слово посичаше спокойствието на гузните и виновните за народната участ. Като въздушен ас, гордост на Воено-въздушните сили на България, непоколебим и точен, той отдавна даде да се разбере, че само на крилете на свободата и справедливостта може да бъде вдигната бойната машина на народната надежда за промяна, за нови простори на мечтата за пребъдване на България.

Неговото обръщение към българския народ резюмира и концентрира причините и основанията за неволите на днешния ден. То стресна и постави нащрек адресантите на статуквото и тахтабите на конюнктурата; вдигна под тревога черното войнство на лъжата и клеветите; смути рахата на новите конашки чорбаджии и изправи на нокти глутницата на каналиите...

Вълчият вой не закъсня и отекна до небесата. Отекна като закана, основана на „закрилата на закона“, както вълците и хиените я разбират. И на „народната любов“, която си въобразяват, защото народът отдавна прогледна.

Подир залпа на заканите за импийчмънт и стабилност на статуквото заизпъчваха гърди самоотвержени ласкатели и ноторни безчестници; разпениха усти „говорещи глави“; защъкаха по вестници и телевизии несменяеми бенефициенти на фондове и обществени поръчки... Блатото оживя и тинята се размириса!

Но както се полага за един генерал, президентът Радев запази хладнокръвие: „Най-многото, което можете да постигнете, е да напълните площадите“ – заяви той. Думите му прозвучаха като отрезвителен душ за мишата тупуртия. Гузните и виновните разбираха, а крадците и Конака се досещаха, че тези думи са на друг, по-точен адрес. Те не са отправени към крепостния им корпоративен контингент, който заради парчето хляб дава послушно гласът си за тях, макар най-често с отвращение. Те знаеха, че в очите с всеки българин на най-висока почит и доверие, винаги са били онези генерали на доблеста, които са командвали „След мен, напред!“ и победата над врага е ставала неминуема.

Видя се как клюмна гребенът на адресантите и как набързо те надянаха маските на благообразието: „Стига политически войни“, „Важна е стабилността“, „Отговорност пред държавата“, „Мандатът свършва скоро, да не товарим обществото с разходи за предсрочни избори“...

След тези „мъдрост на буци“ излезе на бял свят и онова, което бе известно и отпреди: началникът на ВВС ген. Цанко Стойков е професионалист и няма пропуски в неговата служебна изрядност. (Как и по чие разпореждане е „слушан“ и защо до резултатите от разпоредената проверка за предполагаемата му вина, не се занимава Военната прокуратура, остава „тайна велика ест!“). По-важното в случая бе ярко подчертаната изрична забрана министрите да не коментират казуса със записите от телефонния разговор между президента Радев и генерал Стойков и пр., и пр.

Първоначалните заявки за импийчмънт бяха обяснявани като “ехо от нараненото честолюбие на управляващата партия“, която „никога“, ама никога не била провеждала атаки към „Дондуков“ 2, към президента лично и неговото семейство...

Друго не можеше и да се очаква. Но хрониката, не само на последните 3, хрониката на всичките 10 години от нейното управление сведетелства за правотата на президента Радев и за основанията му да свали доверието си от правителството. Тенекиените очи на властта на тази партия винаги са блестели със своя особен далтонизъм: черното винаги е представено за бяло; разрухата – за съзидание; безхаберието – за далновидност; мизерията – за благоденствие... И винаги отмъстителността е била нейната доминираща същност, а „калинките“, неизтриваемият атестат за „компетентност“ и „професионализъм“.

Щом ковчежникът на държавата за цели 5 години не може да схване липсата на 500 000 000 лева в приходите на държавната хазна; щом не е осмислил, че за същият период е изплащал десетки милиони над полагаемата се собсидия на политическите партии; щом с лека ръка плаща авансово по 3 милиарда за бойни самолети на чертеж, а заставя милиони хора да живеят в недоимък и мизерия, какви аргументи за непригодност на това управление трябва още да бъдат изтъкнати!...

Генералът на надеждата, генералът на честното и доблестно слово и действие, в продължение на тези вече повече от три години много пъти отпи от горчивата чаша на клеветата. Но устоя. И не измени на призванието си да бъде отрицател на престъпните политики, които закотвиха една пета от българите в гроба, а останалите две трети от тях – на дъното на отчаянието и мизерията.

Аз бях един от тези, които чуха и запомниха възхитителната характеристика дадена за него от ректора на Авиационния университет на Воено-въздушните сили на САЩ, където генерал Радев бе завършил с отличие своята магистратура. И ако не ме подвежда паметта, там бе ясно казано, че българският офицер Румен Радев, чието име е изписано със златни букви в Алеята на славата, има качествата на човек подготвен за велики отговорности пред своя народ.

Някои изявени бенефициенти на келепира и безсменни добермани на конюнктурата като проф. Антоанета Христова, Георги Марков, Георги Харизанов, Антон Тодоров, Георги Коритаров и пр., се опитаха да представят заявената позиция на генерал Радев, в неговото обръщение към народа, като елементарна реакция на инициативата пред КС на главния прокурор Гешев, относно изясняването на параметрите с непрекосновеността на институцията и личността на президента и вицепрезидента. Струва ми се, че те не само дълбоко грешат, но и се опитват да заблуждават, каквато впрочем винаги е била длъжността им на наемници.

Блестящ интелект, генерал Радев може да разясни своята позиция на четири езика – кратко и ясно. И според великата българска войнска традиция – с доблест и чест! И неговите думи не се нуждаят от тълкуване, защото са далече от всякакво притворство. Пред народа на България, с това свое обръщение, генералът затвърди своя образ на неустрашим войник на правдата и непримирим бастион на съпротивата срещу политици и политики, които съсипват надеждата на народа ни за по-добри бъднини.

Горе сърцето, господин генерал!

Държавата не могат и не трябва да представляват онези, които са я ограбили. Държавата е народът, който понася тегобите на разрухата, сътворена от тях!

И вярва във Вас.

ГЛАДИАТОРЪТ НА СЛОВОТО

Някъде през януари Кеворк Кеворкян ми изпрати новата си книга от поредицата „Мътилката на прехода“. Бе пристигнала с нарочен куриер, но други се бяха разписали вместо мен и я получих едва след седмица-две. Зачетох се в нея, четях и не се уморявах да чета. Безпощаден анализ. Блестящо и остро перо. И недоизказана и недописана болка за всичко, което се случва в България.

Някога Любомир Левчев подпечата високите карати на неговия талант с една метафора, съвсем по Левчевски: „Кеворк е безподобен словесен гладиатор!“ Сега четях „Сувенирите от 10 ноември“ и ме обземаше чувството, че поетът сякаш се бе взрял през хоризонта на времето, за да разгърне страниците на тази книга, която държах в ръцете си. Измежду редовете й, зейваха оголените от перото на Кеворкян страховити зъбери на правдата, а една, едва уловима отначало тревожност, изпълзяваше като мъглица, обгръщаше ме постепенно и аз потръпвах, и потъвах в нея. Тя ставаше все по-плътна и непрогледна, додето в резките синкопи на сърцето и разума внезапно се помъкваше образа на една окръглена безнадеждност. Тя растеше в съзнанието ми, менеше своите форми, докато накрая, все пак, придоби очертанията на арена. Аз чувствах как думите на Кеворкян попиваха в мен и от тях трагичната обреченост на болката извисяваше ръст, но нямах сили да извикам към безчувствените трибуни на амфитеатъра: „Ние сме следващите“!...

Видения! - но на какво ли не е способна една метафора!

Гладиаторът на словото Кеворк, с перо като меч от болка и светлина, се изправяше с истините, събрани в тази книга, срещу навъсените трибуни на безразличието и безхаберието, които гледаха безчувствено, люпеха семки, глухи, слепи и неразбиращи драматургията на пошлите спектакли на властта, в които те самите бяха не просто зрители, а заложници.

Хвала ти, Кеворк, даровитият и достоен син на арменския род, по българин от българите; брат и приятел на истината, на правдата и народа!

Нека да крепне перото ти, гладиаторе на словесността! И все така да е горещо сърцето ти, преливащо от болка и любов към България!

КОЙ И КОГА СТРЕЛЯ

С ГАУБИЦА ПО ВРАБЧЕ?

За главното очакване, обявено през миналата седмица от Н.Пр. г-жа Херо Мустафа, си струва да се разсъждава, още повече, че то, може би не напълно, но вече се осъществи. В него ставаше дума за името на човека, обявено вече от държавния секретар на САЩ Майкъл Помпео, комуто се забранява да влиза на територията на САЩ, „заради корупционна практика“. Тази забрана, както стана ясно, се отнася за съдия Андон Миталов.

Може да се каже, че разочарованието беше равно и дори по-голямо, и от най-мизерните очаквания. Все пак всички медии под контрол вече десетилетия твърдят, че САЩ са непримирими по отношение на спазването на принципите на морала, особено в политиката; че дори когато казват: „Кучи син, но наш кучи син!“, те винаги дават да се разбере, че всичко това е до време, и че справедливостта и свободата, на които те са гарант, възтържествуват винаги. Примерите не свършват с генерал Нориега, Сомоса, Батиста и пр. „любимци на народа“. Обратните примери, които раждат и поддържат ефимерните надежди на временни прокуратори и намесници на властта на Рим, също не са малко.

Нека да призная, че и аз като мнозина очаквах много повече. Дори си казах: „Никой не стреля с гаубици по врабчета, но САЩ могат и това да си позволят“. Колкото повече време минава обаче от „изстрела“, толкова повече ме наляга и една друга мисъл: не „стрелят“ ли САЩ от „закрита огнева позиция“ по друга, по-главна цел?

Както е известно г-н Андон Миталов е съдия от Специализирания наказателен съд. Своята „зависимост“ или „независимост“ той показа при онова оспорвано негово решение за пускането предсрочно от затвора на Джок Полфрийдман, убиецът на студента Андрей Монов. Ако да е бил неправ в това си решение, а още повече, ако пък е бил прав, той, съдия Андон Миталов попадна в клещите на нееднозначното отношение от страна на обществото. Мненията бяха радикално противоположни: от „Осанна“ до „Разпни го“! Струва ми се, че този факт би следвало да го подсети да бъде особено внимателен и предпазлив във всяко свое следващо съдийско решение. Но за изненада се оказа обратното: гръмна случаят Николай Малинов, за което властта сега се кае.

Да си призная аз се зарадвах на неговото решение. Все пак, извън буквата на закона, което не е моя територия, аз, по волята на сърцето, винаги съм бил причастен към формите и инициативите за приятелство с Русия и с руския народ. Изтъквал съм тяхното изключително място в историята, живота и съдбата на България. И подобно на президента Тръмп, аз също искам Русия да бъде приятел, а не враг. И не се отказвам от това свое убеждение за нищо на света и сега. Още повече, че в случая ставаше дума и за изключителната възможност високият орден „Дружба“ да бъде връчен лично от президента Владимир Путин на Николай Малинов - председател на Национално движение „Русофили“.

Но и до днес ме занимава една неспокойна мисъл: свободен в своята воля ли е бил съдия Андон Миталов? И ако не е бил, на кой етаж над него се намира суфльорът, който също ми е симпатичен по изтъкнатите причини? При все че очевидно има пропуск по отношение на законността, не е ясно как да бъде анализиран фактът, че когато Специализираният наказателен съд и Специализираната прокуратура, се намират в една сграда, всяка консултация по въпроса би била бърза и напълно естествена. И ако тя е била осъществена, щеше неминуемо да предотврати „неразумността на съдията“, за когото сега властта настоява „да му се вземе главата“. Струва ми се, че цялата шумотевица за „предоставяне на доказателства“ от ДД на САЩ, относно вината на съдия Миталов, както и исканията за неговото уволнение, са несъстоятелни и все повече заприличват на нескопосан опит да се излезе от конфузното положение.

Нима не е ясно, че „Рим не се обяснява“, и че както „не плаща на предатели“, не би стрелял и с гаубица по врабче? Обратното не би било съответно на неговата гигантска мощ. От което следва, че „очакването“ съвсем не свършва. То продължава и главното предстои. И както би казал великият Остап Бендер: „Животът, господа съдебни заседатели, е сложно нещо!“.

"СТАВАЙТЕ, РОБОВЕ,

АЗ НЕ ЩА ЯРЕМ!"

Помните ли тези думи? Изречени са от Бенковски на 20 април 1876 г. И така от Панагюрище пламва огънят на бунта в душите на българите. Смятате ли, че още можете да търпите? И докога?

Днес, аз и още стотици, и още хиляди като мен, ще отидем пред едно от българските министерства, за да вземем оставката на престъпното правителство. Ще отидем заради горите, заради водите, заради въздуха, заради златото, заради децата, заради миналото, заради бъдещето, заради свободата, заради справедливостта, заради всичко, което поробителите ни отнеха! И ще кажем, и ще поискаме ОСТАВКА, СЪД, КОНФИСКАЦИЯ, ЗАТВОР за престъпниците от управляващия режим!

Ставайте робове, аз не ща ярем!“

Това заяви в профила си председателят на политическа партия „Възраждане“ Костадин Костадинов, преди началото на протеста на 27 януари т.г. пред МРРБ и Министерския съвет. ПП „Възраждане“ бе един от организаторите на протеста, ведно с ПП „МИР“ и нейният председател Симеон Славчев. Подкрепи ги синдикат „Защита“.

Това са двете млади партии с млади лидери, които събират като във фокус надеждите и очакванията на все повече събудени от летаргията и приспивателните на властта българи. Ехото от обръщението на президента Радев се сля и отекна с въжделенията на младите им сърца. Те бяха вече извисили глас за борба, и думите на президента намериха една разорана от ярост и непримиримост бразда на родолюбието, която те ще изкарат до края, за радост на сърцата на всички, които обичат България.

Профилите на партиите „Възраждане“ и „МИР“ (акроним на Морал, Иновативност и Родолюбие), са в много отношения сходни, и все пак, различни. Лидерите им Костадин Костадинов и Симеон Славчевсъщо. Целите, които си поставят, заслужават съпричасност и подкрепа, точно в този момент те са онази искра, от която трябва да лумне огънят на Бенковски. Разездите на властта вече докладваха за опасността и служебната артилерия на медиите под контрол ги подхвана. Канонадата е дотолкова масирана, че само подчертава необоримата правота на тяхната непримиримост.

Пътят за осъществяване на целите им обаче не бива да бъде оставен на свободната воля на „Розата на ветровете“. Из нашенско те духат с такава сила, че може да бъде блокирано всяко направление. Както се случи с България, преди дни, когато бе скована от непроходимите преспи на февдруарския сняг. А в случая е реч за премислени пропасти, изровени не само от стихията и паниката на властта, но и от пороите на неовладяната ярост.

Доколкото все пак тези бележки не претендират за методика при непоискан съвет, ще си позволя обобщението, че моето лично разбиране за една умна и действена политическа борба, е необходимо преди всичко наличието на идея, която може да мобилизира възможно най-голям брой хора. Днес прелестите на живота, който живеем, сами принуждават хората да се обединяват, за да оцелеят. И да се спасят. А с тях и държавата. Защото ако имаме народ, можем да имаме и държава, и чак тогава можем да се борим тя да бъде социална, национална и правова. Това би била главната същност на идеята.

Вярно е всичко онова, което двамата лидери говорят. И им прави чест, че в своите действия те не издават признаци на колебание, нежели - на страх. Националната кауза не е за маломерници. Един по-широк поглед обаче би им показал, че, както никога в своята история, днес България е без верни приятели и надеждни съюзници. И значи от първостепенна важност е да бъде обединена националната енергия. Мотивировките за това как да стане не са просто технология. Нито са въпрос на решение на сбор на чета робинхудовци, които „раздават“ справедливост, макар на думи. Идеята не трябва само да посочва целта, тя трябва да разкрива и причините, заради които тази цел се преследва и начинът, по който ще промени живота на хората, които са я приели.

Най-общо идеята може да бъде определена като Единен народен фронт. Това е стара идея, заложена от други и приложима при повтарящите се сега исторически обстоятелства. В български условия бе изпробвана съвсем наскоро. Присещам се за нея, защото това е идеята на Политически Кръг „Зора“, за съжаление полуубита и похабена от себичността и Попгапонщината на атакуващи егоисти, които освен всички други грехове, се оказаха и най-обикновени морални пораженци. А това е грях свише пред народа. През 2005 г. хората тръгнаха след голямата идея за всенародна полза и спасение, но онези си измайсториха зад гърба им партийка за лична употреба. Нека Бог да ги съди или опрощава. От народа прошка за тях няма и не може да има.

Днес диспозицията на

печелившата възможност за избавление

е горе-долу следната:

ПП „Възраждане“ и ПП „МИР“ са двете яростни остриета срещу статуквото;

Идеята за Единен народен фронт, при това осмислена и проверена за внедрени провокатори, може да бъде обединенител в „петата кохорта“ на легиона на българския народ, за всички „гладиатори на словото“, за да стигнат техните прозрения, чрез нея, до сърцето на всеки българин. И да го събудят и призоват под нейното знаме.

Налице е и един Генерал на надеждата. Мисля, че образът му не се нуждае от изясняване. Другото, нека да добавят „совите“.

Много често през годините приятели и доброжелатели са оценявали със загриженост пътя и посоката на „Зора“ и „Нова Зора“ в яростния шпалир на противопоставяне на лъжите и злобата на деня. И защото дотук бе реч за слово и действие, за поети и метафори, нека читателят ми прости нескромността да спомена и едно свое откровение, стих от Оптимистичната поема за избрания път на един лирически герой. Няма смисъл да казвам, че по писаните и неписани закони на поезията, обикновено това е самият автор.

...че не е важна смъртта в тези друми,
важна е страшната смърт на думите!“

Би било непростимо наистина, думите от обръщението към българския народ на президента Радев, да заглъхнат затрупани от февруарския сняг на безразличието, на лъжите и сплетните, както и в грохота на „служебната артилерия“. Историята няма да ни прости такова разточителство и то тъкмо сега, в сгъстеното време на нейния неспирен ход. Залог е съдбата на народа ни и на България.

Затова и аз имам своята молитва: нека да пребъде, да бъде чут и разбран гласът на всеки посветен на словото и действието! И да бъде, както е писал Ботев, който се е молел на Бога на разума - „защитниче на робите“: Нека всеки глас, който е глас за свобода, да не премине „тихо като през пустиня“, в тази земя, пропищяла от робства и тирании! Нека вдъхне „любов жива за свобода – да се бори кой как може с душманите на народа!“.

Амин!

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели