/Поглед.инфо/ В началото на седмицата ми мина пред очите информация, че Митко Пайнера спечелил проект по оперативна програма „Конкурентноспособност” на стойност близо 2 милиона лева. Казах си „Браво на този”. Предприемчив човек, което в моите представи е нещо много положително. Първо се напечели от чалгата и сега, когато тя, слава Богу, взе да залязва, си е намерил ново поприще.
Пустото ми любопитство обаче ме накара да се зачета в информацията, че да видя предприемчивият нюх на Пайнера накъде се е насочил и леко взех да се втрещявам, когато разбрах, че неговата цел е „да постигне устойчив икономически растеж и запазване на лидерската си позиция в подготовката и реализирането на качествен медиен и музикален продукт, не само на родния, но и на международните пазари, в които телевизия Планета се излъчва”.
На следващия ден и социалната мрежа реагира с коментари все в посока, осъждаща този проект. Пак си казах, слава Богу. Докато един пост не ме накара да се замисля. Защото този пост даваше друга гледна точка, че това е успешно бизнес решение и че няма какво да мрънкаме в социалната мрежа, защото довечера вече ще се настаним по масите в кръчмите и ще започнем да потребяваме този „качествен продукт предлаган ни от години от „Пайнер Медиа””. И тук вече се замислих сериозно над въпроса: Това наистина ли е успешно бизнес решение или е духовна нищета?
Когато констатирам за себе си сериозен проблем в обществото ни, винаги започвам от това, защо я докарахме дотук? Аз съм от поколението, на което се падна да закачи от живота преди демокрацията и по време на демокрацията, при това с около две десетилетия от живота си и в двата исторически периода. И сравненията са неизбежни. Ще представя хронологията на чалгата така, както аз я регистрирах за себе си. Промяната в политическата ни система дойде, когато на хората от моето поколение или им предстоеше да започнат висшето си музикално образование, или вече го приключваха, или го бяха завършили преди година, две до пет. Със сигурност предстояха реформи, но приоритетно те бяха фокусирани върху политическата и икономическата системи, а образованието и културата останаха на заден план. Изключвам факта, че паднаха някои политически изпити и бяха задраскани идеологическите пасажи в учебниците. Честно казано, не знам дали да напиша „и слава Богу”. Но да се върна на чалгата. Първата такава песен, която чух, естествено, бе за Радка–пиратка с цепнатите дънки. Годината точно не помня, но беше 1996 или 1997 г. Естетическото ми чувство се подразни, но пък си казах „Спокойно” и погледнах от смешната страна на тази песен, а разбира се, през ум не ми минаваше, че мога да прикача към нея определението „култова”. Следващата песен, която фокусира вниманието ми, бе песента „Чук –чук” на починалата в катастрофа певица Румяна. И пак си казах „Спокойно”. Защото хора всякакви, вкусове – също. Пък и няма как да очаквам от всеки български гражданин да слуша Бах, Моцарт, Бетовен, Верди или Пучини, нали? Все пак съм човек –реалист. А и преди 1989 година доста хора слушаха непрофесионалните записи на касети на Хисарския поп. Да не говорим, че в родния Брезнишки край на баща ми сръбска музика се слушаше на макс. В южните региони на страната пък преобладаваше гръцката музика.
Все по-често обаче взех да чувам имената на Цветелина, Нелина, Тони Дачева, Мая и Магапаса, Димитровград и Пайнера. Все по-често взех да чувам и тяхната музикална продукция – в коли, по кръчми, по радиостанции, на площади и по събори. И пак си казах „Спокойно”, защото вече има свобода и демокрация, търсене и предлагане, пазарни механизми и дерегулация – все хубави думи.
Какво ставаше по същото това време с моите съученици и състуденти, с които бяхме получили професионално средно и висше музикално образование? Започваха работа по специалността си със заплати, които днес мога да определя като прилични. Годините напредваха, демокрацията се развиваше, реформите също, а заплатите на културтрегерите си оставаха закотвени там на историческия вододел между преди и от демокрацията. А чалгата набираше скорост, при това не само за сметка на класическата музика, но и за сметка на българския поп и рок. Хонорарите на чалга певците също се развиваха като демокрацията и реформите. Стигаха космически размери в моите очи. Опростено казано, срещу нищо – много.
Много от вас, които в детството си не сте свирили на пиано или цигулка, например, няма как да си представите какво означава да свириш от 6-7-годишна възраст всеки ден по един час. После часовете стават по два, по три, по четири, та до шест или осем часа. Всеки ден, няма събота и неделя, няма национален или официален празник, няма ваканция или отпуска. И така години наред. Няма как да си го представите, защото и аз не мога да си представя два милиона лева. То двата милиона лева и вие също не си ги представяте. Знам, че сега ще ми припомните поговорката, че музикант къща не храни. И ще сте прави. Но с демокрацията дойде и възможността за свободно придвижване на капитали, хора и неимоверното нарастване на информационния поток. И се оказа, че в страните, които ние наричаме с шаблона „с утвърдена демокрация”, може не всеки професионален музикант да храни къща, но пък има престиж и уважение в обществото – за таланта и труда, който е положил през всичките тези години.
Но време е да се върна на чалгата. Защото тя продължаваше да катери върховете. Първо се качи на сцената, после нахлу на стадиона и превърна дискотеките в чалготеки. Превзе зала 1 на НДК, окупира столичния площад „Александър Батемберг” и се настани в Новогодишните телевизионни програми. И накрая, съвсем естествено, се превърна в печеливш бизнес проект от оперативна програма на ЕС.
Време е да посоча и виновните за това. И ще започна от музикалната гилдия у нас. Увлечена от междуличностни и творчески боричкания в стил кой е по-по-най, мастити и не толкова мастити музикални авторитети започнаха да се спасяват индивидуално и/или на групички, формиращи лобита. Съкращаваха се част от оркестри, хорове и опери. Нищо. Взеха да се окрупняват оркестри, хорове и опери. Нищо. Взеха да изчезват оркестри, хорове и опери. Нищо. Накрая изчезна и Държавният музикален театър „Стефан Македонски”. Е, тук не беше съвсем нищо. Но резултатът е като нищо. Творчески търкания между хората на изкуствата винаги е имало и ще има. Но българският музикантски егоизъм като че ли надви и театралния, и писателския, и кинаджийския, и архитектурния, и балетния и този на художниците. Не че нямам оправдание за това. Имам разбира се. И пак ще се върна към този къртовски всекидневен труд от детството през тийнеджърсвото и след това. Стотици часове сам с инструмента. Как да не станеш егоист. При другите изкуства това не е задължително условие. Изключвам хореографите, защото те си знаят, че техният професионален живот в танца е относително краткотраен. И вместо да се помисли за музикалното ни изкуство като цяло и битката да е общогилдийна, беше избран по-лесния път. Търсене на лоби между хората, от които зависи разпределението на и без това ограничените финансови източници и потоци. Или борба да станеш част от хората, които ги разпределят. Не че не се пръкнаха специалности като културен мениджмънт, музикален продуцент и тем подобни. Но аз поне не виждам резултат от това.
Сигурно сте изненадани, че не обвинявам държавата, политиците, образователната система, МВФ, ЕС, Световната банка или пък фондация „Отворено общество”, медиите или пък обществото ни като цяло. Те са виновни априори. И още виновни мога да ви посоча: демокрацията, тоталитаризма, комунизма, мутрите, реформите, Костов, Царя, Тройната коалиция, Бойко, Цветанов и Дянков и т.н.
Ама аз май се отплеснах? А щях да громя чалгата. Е, с какви аргументи да разгромя печеливш бизнес модел? Да, тя е духовна нищета, но на кого му пука! Защото, когато на някого му пука за нещо, той намира начин да го промени, а когато твърди, че му пука, ама всъщност не му пука – намира виновни!
На мен не ми пука за чалгата, а на вас?