/Поглед.инфо/ Kогато големият ми син замина за Щатите не заплаках. Мислех си - ще иде, ще види и ще се върне. Но той не се върна, взе решение да остане. И тогава плаках много. Всяка сутрин, отивайки на работа, плачех в колата. После паркирах някъде, отстранявах следите от сълзите и слизах. През деня се държах. Но бях като гумена. Изтръпнала. Болката беше почти физическа.

Когато разбрах, че и малкият ми син иска да замине използвах цялата си енергия и красноречие да го спра. Не успях. Вече не можех да плача толкова много. Но проклех онези, които прогониха децата ми. Зная, че не е редно и не е християнско, но и друго зная, че по-силно нещо от майчината клетва няма...

Времето минава, годините се изнизват неусетно, децата ми са далече. Понякога се питам - познавам ли ги?! А те - мен?!

Провали ли се моето поколение?!

Сега онези пак искат да прогонят младите, които са на площадите, за да извоюват свобода и за нас, и за тях. Бият ги, влачат ги, унижават ги.

И отново в мен започва да расте буцата, която притиска сърцето. Ама така го притиска, че ще го сплеска.

Не им трябват на управляващите образовани българи, стигат им футболните агитки, ултрасите, биячите... и циганите-електорат.

Ето, затова неистово искам хунтата да се измете!

Искам децата ни да не заминават завинаги. Нека учат и пътуват, нека опознават чуждата култура и бит, но да се връщат!

Другото добре го знам - празнота и болка е.

Да не забравя - никой не ми е платил, за да напиша този текст!

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели