/Поглед.инфо/ От всичките ми пътувания до Донбас, а те бяха много от 2014 г. насам, едно от най-важните събития се случи, когато отидохме в Мариупол в края на март 2022 г. с хуманитарна помощ. Боевете в града все още продължаваха и никой все още не разбираше напълно какво се случва. Градът беше освобождаван дълго, мъчително дълго време. Носехме храна и лекарства за хората, които се криеха в мазета без ток, вода и храна. Цивилни. Тръгнахме от Донецк - пътят е дълъг, разбит, осеян с изгоряла военна техника, срутени мостове и непрекъснати дупки, кратери и пукнатини в асфалта. И почти през цялото пътуване виждахме насрещни колони от нашите бойни машини на пехотата и танкове, които бяха прехвърлени в друго направление.
Гледахме от колата бойците, толкова различни. Млади и стари, опитни и, изглежда, току що научили какво е война. Те седяха отгоре на машината. Уморени, примижаващи на ранното пролетно слънце, мръсни, прашни. Някои танкове бяха кръстени - "Малина", "Лайка". Някои бяха покрити с прясно напъпили клони или маскировъчни мрежи. Някои видимо бити, но "живи". Седяха на групички по покривите - по петима души, времето мамеше да си на открито. Някой пушеше, някой лежеше с кръстосани крака. Ясно беше откъде идват – от ада.
Техниката не вървеше бързо, а равномерно, ясно и премерено, с много прах наоколо. А ние като луди сигнализирахме на всички и махахме с ръце. Почти скочих през прозореца на нашия автобус, сочейки с пръсти V, "Победа" - "Победа". Исках да ги прегърна всичките. Като във военните филми, нали се сещате? Когато свири „Прощаването на славянката” и момичетата размахват забрадките. Бойците се зарадваха по детски в отговор – махаха и се смееха като деца. Усмихвах им се и плаках едновременно.
Когато се върнахме в Москва, чух за Буча по радиото. Отворих тогава все още незатворения “Фейсбук” и върху мен се изсипаха потоци от помия. Като спукана канализация. Изнасилени бебета, крадени хладилници. Личните съобщения бяха препълнени от писма от приятели, които питаха: наистина ли е вярно? Стари колеги се каеха за нашите военни и светът ни прокле. Но през цялото това време имах пред очите си уморени момчета, които караха към Донецк. И маршът "Прощаване на славянката". Тогава не знаех, че случилото се в Буча е планирана инсценировка и лъжа. Все още няма резултати от аутопсии, които да доказват, че хората са починали от шрапнелни рани, а не от тормоза и зверствата, които се приписваха на нашите военни. Аз бях излязла от дълбините на тази месомелачка - и нямах и капка съмнение, че това е лъжа.
Пред очите ми стоеше низ от красиви, покрити със сажди лица. Пред очите ми стояха всички, на които донесохме помощ. Баби, жени, старци, инвалиди, юноши, деца. И как разказаха как нашите момчета, тези уморени момчета, лежащи на танковете, са давали на хората дажбите си, защото жителите преди това са гладували, давали са кибрит, вода, лекарства, хранели са ги от полевата си храна - определено беше истина. Просто защото е било безсмислено тези хора, които са преживели ада, да лъжат. Чухме го от всякакви хора в различни части на града. През нашите автобуси минаха повече от сто души. След това идвахме в Мариупол повече от веднъж или два пъти. Чухме много, записахме, публикувахме историите на хората. За това как "нацистите" ги затваряли в мазетата, подпалвали къщите, как ВСУ ги изгонили от собствените апартаменти, организирайки там огневи точки. Как ги разстрелвали само за обикновена молба за цигара. Как не пускали хората извън града, казвайки им открито: „Вие сте нашият жив щит“. Чухме всичко това на непрекъснати потоци, които в един момент се сляха в една река на ужаса. Хората говореха сами. Ние не бяхме журналисти и не питахме за подробности. Носехме само храна, но те самите искаха да споделят. Искаха да разкажат. Имаха нужда от това, защото още не го бяха изпитали. Все още живееха в мазета, нямаха ток и вода. Градът гърмеше от непрестанния обстрел разнокалибрена артилерия.
И като слушах истории за Буча, ми идваше да вия от несправедливост. От една чудовищна подмяна на понятията, където всичко е обърнато с главата надолу. И нищо не можеш да направиш там, където черното се обявява за бяло и обратното.
Това е най-ужасният проблем сега, който го нямаше преди, когато интернет не съществуваше. Проблемът е, че мрежата и животът са две паралелни реалности. И това, което се случва в Украйна, е война на такива реалности. Където разбирането за случващото се идва само когато лично видите червата на тротоара. Трупове в кратера от експлозията и пресни гробове в близост до къщата. Истината е, че сме обречени да се борим с безкрайна буря.
Това отдавна е ясно на всички. И най-важното, сега е много важно за нас да вярваме в нашите. В тези красиви опушени лица. Уморени лица на нашите братя, деца, съпрузи, бащи и приятели. Всеки има някого там. И им трябва тил, който да им вярва. Представете си какво им е да дават на хората дажбите си и после да четат новините, че всъщност крадат тоалетни чинии.
Трябва да вярваме в тях. Просто защото вярвайки в тях, ние вярваме в себе си.
Превод: В. Сергеев
Подпишете се за референдума за "Мир и Суверенитет" на https://narodna.me/ /изчакайте няколко секунди, за да се отвори страницата/
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com
и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?