/Поглед.инфо/ Баща ми го харесваше, но това не означава, че не виждаше и слабостите му, казва бившият ректор на СУ за дневника на акад. Илчо Димитров

Книгата "В правителството на Жан Виденов", част от дневника на акад. Илчо Димитров - по това време министър на образованието, науката и технологиите, ще бъде представена в аулата на Софийския университет на 27 септември от 17,30 ч. Дневникът е предоставен на издателство "Захарий Стоянов" от сина на акад. Димитров - бившия ректор на СУ чл.-кор. Иван Илчев. Книгата ще бъде представена от акад. Благовест Сендов и проф. Искра Баева. За темата на изданието разговаряме с проф. Иван Илчев.

"Добрите политици, които са оставили следа след себе си, са амбициозни"

- Защо избрахте за публикуване именно тази част от дневника на баща ви, която се отнася до правителството на Жан Виденов? А не примерно записките от времето на възродителния процес. Акад. Илчо Димитров го обявиха едва ли не за идеолог на това действие, а той лично ми е показвал писмо, което е писал до Живков, срещу възродителния процес и е предупреждавал за последиците. Не би ли било интересно да се опровергаят митовете?

- На тази тема веднъж бях казал, че ако Доган, който го нарече архитект на възродителния процес, може да извади едно негово писмо, в което предлага нещо подобно, аз ще го призная. Това са именно митове. Но избрах периода на Жан Виденов, защото все още той е болезнен и все още предизвиква доста спорове. Използва се много в политическата митология и от двете страни. А ми се струваше, че предишният период, когато е бил министър през 80-те години - не че е бил маловажен, но за съжаление много от съвременниците, които са знаели проблемите, вече не са между нас, а младото поколение, според моето впечатление, дълбоко не се интересува от нещата, които са ставали тогава. Т.е. те вече са проблем на историците, докато тези години, които избрах, са още дискусионни. Те още не са история в общоприетия смисъл на думата. И затова ми се струваше полезно да се види един поглед на човек, който е бил вътре в изпълнителната власт. Нарочно повтарям изпълнителната власт, защото той никога не е бил в партийната върхушка. И е гледал отвътре какво се случва, или по-точно - какво не се случва.

- Като че ли от този период остана общото впечатление, че безкористен човек като Жан Виденов е имал лошо обкръжение и постепенно то е надделяло в това, което той прави. Такава ли е представата и на акад. Илчо Димитров?

- Става дума, разбира се, за неговото лично впечатление. Той харесваше Виденов, но това не означава, че не признаваше и слабостите му. Една от слабостите е точно тази - че се влияе от обкръжението си, а не се обляга на компетентно и информирано мнение. Но също така подчертаваше и твърдото убеждение на Жан Виденов, че това, което прави, го прави в полза на България. Друг е въпросът, че той имаше лошия шанс да управлява в много тежко време, особено в икономически план - сбъркана приватизация, сбъркано връщане на земята в реални граници, което върна много назад селското стопанство. Не че то беше цъфнало и вързало в последните години при Тодор Живков, това изобщо не може да се твърди, но все пак го върна допълнително 20 години назад, докато едва в последните 5-6 години, както виждаме, то започва да се посъвзема.

- Тежък бе и краят на периода на Виденов, начинът, по който бе върната властта, едни го наричат предателство, други - велико дело. За това говори ли баща ви в дневника си?

- Разбира се. Той имаше написана една книжка, която искаше да издаде, но почина и издателството, в което трябваше да бъде издадена, веднага се отказа. Книжката я беше кръстил, доколкото си спомням, "Един пълзящ преврат". Тя беше писана по горещите следи на събитията и там имаше много негови размисли и впечатления, които ги има в дневника. Така или иначе, тази книжка от 120-130 страници не видя бял свят.

- Сега не се говори много за това, но този "пълзящ преврат", както той го нарича, беше предизвикан съзнателно, тези доларови сривове в банките бяха нарочно предизвикани...

- О, да. И зърнената криза, като веднага след това се оказа, че от поръчаното от чужбина зърно няма нужда, защото изведнъж се оказа, че имаме зърно. Но това се случва. По професия съм историк и знам, че такива неща се случваха в Чили например преди преврата от 1973 г. В световната история има достатъчно примери.

- От тези събития, които са описани и в книгата, все още има много живи участници, а в един дневник човек си записва честно това, което мисли. Няма ли сега обидени от начина, по който проф. Димитров ги е представил? Като например акад. Сендов, за чиято жажда за власт той пише.

- Е, все пак акад. Сендов се съгласи да представи дневника, което говори, впрочем, за интелигентността му. Не мога да разбера каква е тази представа, която изграждаме у нас самите, и медиите, и учебниците за съжаление я изграждат, че политикът трябва да бъде страшно скромен, да не мисли за нищо друго, освен за народа си. А по принцип добрите политици, които са оставили следа след себе си, са амбициозни. Аз дадох даже примера с Васил Левски - да не би той да не е бил амбициозен? Или Христо Ботев - да не би да не е амбициозен? Или Стефан Стамболов. Или погледнете издадените наскоро спомени на Никола Мушанов - да не би да не е бил амбициозен? Въпросът е амбицията да има покритие като интелект, като практика и т.н. Вече съм казвал, че акад. Сендов има достатъчно примери за добра практика и като ректор на Софийския университет, и като председател на БАН. Чудя се защо възприемаме хората като черно-бели. Хората са пълнокръвни, всички хора имат положителни черти, имат и отрицателни. Имам например група от 20-ина души, с които съм приятел от ученическите и студентските години, и съм сигурен, че те могат да кажат доста лоши неща за мен и за някои мои черти. Което не ни пречи да бъдем приятели и да си признаваме качествата.

- На мен като човек, който се занимава с образование и наука, би ми било все пак много интересно да излезе нещичко от дневниците на Илчо Димитров за времето, когато е бил на два пъти образователен министър.

- За втория излиза сега, но за първия се съмнявам просто, че ще ми стигнат силите, тъй като книгата за времето на Жан Виденов е 1000 печатни страници. По обем това са всъщност 4 от годишниците, в които са дневниците. А общо годишниците са 32. Така че това е една осма от общия обем.

- Значи имате намерение все пак да подготвите книга по тази част, която се отнася до пребиваването му в просветното министерство?

- По-скоро за първото му пребиваване там. Но не съм сигурен, че ще имам сили да го направя. Може би ще повторим това, което направихме със сестра ми - дарихме неговия личен архив на университетския архив, може би ще дарим сега и дневниците. И може би някой по-амбициозен, който има интерес от този период, ще го направи.

- Той виждаше през 90-те години как образованието върви надолу...

- Помня, че беше се върнал от някакво пътуване до Швейцария и казваше: "Ваньо, хлъзгаме се назад със страшна скорост!"

- Когато той предложи да се въведат в училище униформи - нещо, което го има в цял свят, го изядоха с парцалите - това било социализъм, било ретроградно. А униформите имат своята роля за авторитета на всяко училище, поне така е днес по широката земя.

- Разбира се. И в добрите училища ги носят с гордост.

- В България винаги има особен ажиотаж около това кой да властва, кой да оглави другите, да оглави държавата, някаква структура, партия или група. Вие как се отнасяте към това, което в момента се предлага като промяна във висшето образование - ректорите да сключват договор с държавата, да ги назначава министърът, та да имат повече власт, да не зависят толкова от колективните изборни органи, та да правят по-лесно реформи в своите университети? Като знаем колко случаи има досега на истински феодализъм от страна на ректори, това няма ли да доведе, първо, до обвързване с текущата политика и, второ, до още повече власт на еднолични феодали?

- Мисля, че това е много шум за нищо. И досега, за да стъпи в длъжност ректорът, министърът му подписва заповед.

- Заповедта му не я ли подписва председателят на Общото събрание на университета?

- Да, но трябва да е потвърдена от министъра. Ако той не я потвърди, както стана в Свищов, ректорът просто не встъпва в длъжност. Затова казвам, че е много шум за нищо, Това е практика, която си я има у нас, въпросът е дали се използва тази практика. Явно не се използва, но възможностите да бъдат озаптени някои ректори ги има и сега. Навремето казвах, че в социалистическата конституция на другаря Тодор Живков човек имаше право на свободно волеизлияние, на свободно мнение, но както казва Марк Твен, и благоразумието да не ги използваш. Не смятам, че някаква велика промяна ще настане. Като ректор бях дошъл с наивната амбиция да разхвърлям задачите сред заместник-ректорите, а за себе си да оставя по-големите, стратегическите задачи. Оказа се, че по нашите закони това не може да стане. Ректорът подписва абсолютно всичко, включително до закупуването на химикалки.

Това е абсурдно.

А властта е в Общото събрание на университетите. Те трябва да внимават какъв ректор предлагат, какъв ректор избират. Това всъщност е връщане към системата отпреди Девети септември, когато Общото събрание или Академическият съвет предлагат двама кандидати за ректор и министърът избира един от двамата. Но това не ми се струва особено демократично. Това в момента съществува в Турция. Там Общото събрание предлага трима души за ректори и като резултат хората на Ердоган назначават този, който е най-много ислямист от тях. Така че не ми се струва, че това е добра демократична практика. Лошото е, че все пак нямаме голям опит в автономията на Софийския университет. Но като се замисля, виждам, че когато Софийският университет се е противопоставял на властта - говоря за периода от началото на ХХ век насам, обикновено е било с основание. И в крайна сметка е излизал прав. Говорим и за университетската криза по времето на проф. Иван Шишманов, когато той си дава оставката; говорим и за университетската криза по време на земеделското правителство на Стамболийски. Английски философ от ХVІІІ век казва, че когато едно правителство е съставено от простаци, то не може да бъде друго, освен просташко правителство. Тогава има такова правителство, което се опитва да наложи волята си на университета, но не успява. Така след Втората световна война университетът се съпротивлява на сляпото копиране на съветската практика, но тогава режимът е несравнимо по-твърд и репресивен, налага се и провежда глупостите, от последствията на които и сега страдаме, включително от големия брой университети.

- Раздуването на университетите го видяхме най-вече след 90-та година...

- Това е илюзия, един насаждан мит. Достатъчно много университети се нарояват и преди 1989 г. След 1989 г. се улесни практиката колежи, които имаха образователни, а не научни задачи, да се закичват с гордото име университет.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели