/Поглед.инфо/ Броженията около евентуалното превръщане на Румен Радев от президент в централна фигура на изпълнителната власт разкриват дълбок разлом между обществените очаквания и инстинкта за самосъхранение на партийната система. Ще има ли изборна вълна, сравнима със Сакскобургготски, възможно ли е самостоятелно мнозинство и къде са границите на коалициите – това е анализ за властта такава, каквато е, а не каквато се обещава.
Поглед.инфо винаги разглежда политиката като сблъсък между надеждите на хората и страха на системата от загуба на контрол.

В българската вътрешна политика има редки моменти, в които обичайният шум на партийните спорове внезапно заглъхва и на негово място се появява нещо по-опасно – тишина, наситена с очакване. Точно в такава тишина започва да се оформя фигурата на Румен Радев като потенциален център на нов политически процес. Не като партиен лидер, не като класически претендент за власт, а като символ на възможността за пробив извън изчерпания модел на представителната демокрация в нейния български вариант.

Това, което днес наричаме „брожения около Радев“, не е кампания, нито дори ясно артикулирано движение. То е сбор от натрупани очаквания, от неизречени надежди и от едно дълбоко разочарование, което вече не се нуждае от лозунги. В продължение на години българското общество беше привиквано да избира между варианти, които се различаваха по реторика, но не и по резултат. Управленията се сменяха, но усещането за застой оставаше. В този контекст Радев се появи не като обещание за чудо, а като отказ от обичайното лицемерие на политическия език.

Именно тук започва първият сериозен разлом между обществото и партиите. За хората Радев се превърна в носител на едно простичко, но рядко усещане – че някой във властта не бърза да им продава надежда, а по-скоро споделя тяхната умора. За партиите обаче същото това усещане е тревожен сигнал. Защото политическите структури функционират най-добре там, където обществото търси спасител, месия или поне силен говорител. Радев не се вписва в нито една от тези роли. Той не мобилизира чрез емоционален взрив, а чрез хладна дистанция, която постепенно се превърна в доверие.

Тази разлика е фундаментална, когато се задава въпросът дали е възможна изборна вълна около него. Историческият паралел със Симеон Сакскобургготски често се прави механично, но реалността е далеч по-сложна. През 2001 г. България преживя класическа политическа еуфория – внезапна, концентрирана и до голяма степен ирационална. Обществото тогава не просто гласува за ново лице, а проектира върху него надеждата за бързо и почти чудодейно излизане от кризата. Това беше вълна, захранвана от очакване за спасение.

Днес ситуацията е различна. Обществото е по-цинично, по-уморено и далеч по-малко склонно да вярва в обещания. Ако около Радев се формира вълна, тя няма да бъде емоционален цунами, а бавен, тежък прилив. Това не е движение на надеждата, а движение на отказа – отказ от досегашния начин, по който се прави политика. И точно този отказ прави процеса толкова труден за измерване и толкова опасен за системата.

Тук трябва ясно да се каже: Радев не носи типичния заряд на антисистемен лидер. Той не призовава към разрушаване на институциите, нито към революционна промяна. Напротив – той постоянно говори за държавност, за институционален ред, за отговорност. Парадоксът е, че именно този институционален език го прави заплаха за партийната система. Защото той показва, че държавността може да бъде мислена и извън партийните апарати, които от години я приватизират.

Оттук произтича и първият ключов въпрос: може ли тази форма на доверие да се превърне в изборна вълна, способна да помете съществуващото разпределение на силите? Отговорът не е еднозначен. Възможността съществува, но тя е ограничена от самата природа на парламентарните избори. За разлика от президентския вот, където персоналното доверие е решаващо, парламентарният вот изисква структура, кадри, логистика и регионална дълбочина. Тук харизмата вече не е достатъчна.

Именно в тази точка започва напрежението между очакванията на хората и реалността на системата. Подкрепата за Радев е реална, но тя е разпределена неравномерно, често мълчалива и не винаги готова да се превърне в партийна лоялност. Много от онези, които го подкрепят морално и символно, изпитват дълбоко недоверие към всякакви нови формации, които биха се появили около него. Това е ключова разлика спрямо 2001 г., когато обществото беше готово масово да „инвестира“ надеждите си в нов политически проект.

Затова въпросът за самостоятелно парламентарно мнозинство трябва да бъде разглеждан трезво. Дори при силна изборна динамика е изключително трудно да се постигнат 121 депутати в условията на фрагментиран електорат и дълбоко вкоренени партийни ядра. По-вероятният сценарий е Радев – или проект, асоцииран с него – да се превърне в първа политическа сила, но без абсолютен контрол върху парламента. Това обаче не означава провал. Означава начало на много по-сложна и опасна фаза.

Тук се появява истинската дилема, която плаши партиите далеч повече от самата изборна надпревара. Ако Радев успее да изведе значителна парламентарна група, той ще се окаже в позиция, в която ще трябва да избира между две несъвместими неща – запазване на образа си на надпартиен коректив и необходимостта да влиза в коалиционна логика. А именно коалициите са мястото, където в България най-често умират илюзиите.

Тази дилема ще бъде централна в следващата фаза на процеса. Защото тук вече не става дума за това дали обществото вярва на Радев, а дали системата ще му позволи да превърне това доверие в реална власт, без да бъде принуден да се слее с нея.

Изборната вълна: може ли личното доверие да стане парламентарна сила

След като обществото вече е проектирало върху Румен Радев очакване за промяна, неизбежно възниква въпросът за механизма, по който това очакване би могло да се превърне в реална изборна сила. Историята на българските избори показва, че доверието само по себе си не е достатъчно. То е необходимото, но не и достатъчно условие за политическа трансформация. Между общественото настроение и парламентарната аритметика стои цяла система от бариери – институционални, психологически и организационни.

В този смисъл потенциалната изборна вълна около Радев не трябва да се мисли като повторение на вече преживяни сценарии, а като качествено различен процес. Ако при Сакскобургготски вълната беше продукт на внезапна надежда, при Радев тя би била резултат от продължително изчерпване на алтернативите. Това е ключова разлика, защото тя определя не само мащаба, но и характера на възможния изборен резултат.

Подкрепата за Радев не е концентрирана в една социална или политическа ниша. Тя е разпръсната – сред хора, които традиционно не гласуват заедно, които имат различни ценности и често противоположни политически биографии. Общото между тях не е визия за бъдещето, а разочарование от настоящето. Това прави подкрепата широка, но и нестабилна. Широка – защото обхваща различни слоеве. Нестабилна – защото трудно се дисциплинира в рамките на партиен проект.

Тук се появява първата структурна граница пред възможна изборна вълна. Парламентарните избори не възнаграждават симпатиите, а организационната способност. Не възнаграждават моралния кредит, а способността той да бъде превърнат в гласове във всеки район, във всяка секция, във всеки малък град. И именно тук личното доверие към Радев започва да среща съпротивата на реалността.

Дори ако допуснем, че около него се формира политически проект, този проект ще трябва за изключително кратко време да изгради мрежа, която на други партии е отнела десетилетия. Това не е невъзможно, но е изключително трудно. Още повече че голяма част от симпатизантите на Радев изпитват органично недоверие към „нови партии“, особено ако в тях започнат да се появяват познати лица от стария политически пейзаж.

Точно тук се крие и парадоксът: колкото по-чист и дистанциран от системата е образът на Радев, толкова по-трудно той може да бъде превърнат в ефективна парламентарна машина. А колкото повече тази машина започне да прилича на останалите, толкова повече се размива причината, поради която хората изобщо са повярвали в него.

Следователно, ако говорим за самостоятелно парламентарно мнозинство, трябва да признаем, че това е най-малко вероятният сценарий. Не защото обществото не би го подкрепило масово, а защото системата е конструирана така, че да фрагментира подкрепата и да я превръща в коалиционна необходимост. Самостоятелно мнозинство изисква не просто вълна, а почти пълно срутване на съществуващите партийни ядра – процес, който рядко се случва бързо и без сътресения.

По-реалистичната перспектива е Радев или проект, асоцииран с него, да се окаже първа политическа сила, но без възможност да управлява самостоятелно. Това обаче не е слабост, а тест. Тест за това дали неговият политически капитал може да издържи сблъсъка с коалиционната логика, без да бъде разпилян или компрометиран.

Така изборната вълна около Радев изглежда възможна като обществен импулс, но ограничена като парламентарен резултат. Именно в тази разлика между обществената енергия и институционалната реалност се ражда следващият, далеч по-труден въпрос – не дали Радев може да спечели избори, а дали може да управлява, без да се превърне в част от същата система, от която черпи подкрепата си.

Властта след изборите: коалиции, капани и границите на възможното

След като въпросът за самостоятелно парламентарно мнозинство се очертава като малко вероятен, логиката на процеса неизбежно ни отвежда към най-неудобната и най-опасната зона за всеки проект, изграден върху обществено доверие – зоната на коалициите. Именно там българската политика от десетилетия произвежда своите най-големи разочарования. Именно там обещанията се превръщат в „реализъм“, принципите – в „необходим компромис“, а надеждите – в горчиво примирение.

За Румен Радев този момент би бил решаващ не просто политически, а екзистенциално. Защото той не носи класическия политически капитал на партиен лидер, който знае, че ще влезе в коалиция и още от началото калкулира цената ѝ. Радев носи морален капитал – и именно той е най-труден за оползотворяване във властта, без да бъде изчерпан.

Първата и най-очевидна възможност – коалиция със системни, утвърдени партии – на пръв поглед предлага стабилност. Административен опит, парламентарна дисциплина, международна предвидимост. Но именно това е и най-краткият път към ерозия на общественото доверие. Защото подобна коалиция би означавала едно просто и болезнено послание към избирателите: нищо съществено не се е променило, просто на върха стои ново лице.

Втората възможност – коалиция с разпокъсани, протестни или периферни формации – изглежда морално по-близка до очакванията на хората. Но тя носи друг риск: нестабилност, вътрешни противоречия и постоянна уязвимост към натиск – както вътрешен, така и външен. В български условия подобна конструкция често води не до реформи, а до управленска парализа.

Тук се очертава и третият, най-нетрадиционен сценарий – управление чрез програмни мнозинства, без класическа коалиция, с ясни приоритети и ограничен хоризонт. Това би било радикално отклонение от досегашната практика и би изисквало политическа култура, която българската система рядко е демонстрирала. Но именно този сценарий най-добре съответства на образа на Радев като надпартиен фактор.

Въпросът обаче не е дали подобен модел е желан, а дали е възможен. Защото той предполага нещо, което партиите трудно приемат – отказ от пълен контрол и готовност да поемат отговорност без гаранции за дългосрочна власт. В среда, в която политиката се е превърнала в средство за оцеляване, подобна готовност е рядкост.

Именно тук се проявява най-дълбокият страх на системата. Не страхът, че Радев ще управлява зле, а страхът, че може да покаже друг начин на управление – по-бавен, по-конфликтен, но и по-прозрачен. Управление, в което компромисите не се крият зад кухи фрази, а се назовават като временна необходимост. Такъв подход би разклатил основите на политическото лицемерие, върху което се крепи голяма част от сегашния елит.

Но тук трябва да се каже и нещо, което често се премълчава. Управлението не е морален акт, а процес на постоянно вземане на трудни решения. Ако Радев се опита да запази напълно образа си на морален коректив, той рискува да се превърне в символ без реална власт. Ако обаче се потопи твърде дълбоко в управленската логика, рискува да загуби точно онова, което го направи значим.

Това е границата на възможното. Не юридическа, не институционална, а политическа и психологическа. Границата между това да бъдеш изразител на общественото недоволство и това да се превърнеш в част от механизма, който трябва да го управлява.

Времето като враг: как системата износва фигури, които не може да победи

Истинската битка около Румен Радев няма да се води в изборната нощ и дори не в първите месеци след нея. Тя ще се води във времето. Българската политическа система има дълъг опит в едно специфично изкуство – не да унищожава фронтално фигури, които не може да победи, а да ги износва бавно, методично и привидно безконфликтно. Не чрез скандал, а чрез протакане. Не чрез атака, а чрез „нормализация“.

Точно тук се крие най-големият риск за всеки проект, свързан с Радев. Общественото очакване към него е концентрирано, но времевият хоризонт на търпението е ограничен. Хората не очакват чудеса, но очакват знак. Очакват движение. Очакват доказателство, че този път нещо наистина се е разместило. Системата знае това и именно затова нейният най-ефективен ход не е саботажът, а забавянето.

В управлението забавянето е убийствено. Всяка отложена реформа, всяко „още малко време“, всяка процедурна пречка постепенно превръща надеждата в раздразнение. Не защото хората са нетърпеливи, а защото са виждали този филм твърде много пъти. В този смисъл Радев би влязъл във властта с аванс от доверие, но и с изключително кратък кредитен срок.

Тук се появява и вторият структурен проблем: разминаването между образа на Радев като коректив и неизбежната логика на управлението. Корективът може да бъде ясен, категоричен и дори рязък. Управляващият обаче трябва да балансира, да договаря, да отстъпва. Това е точката, в която много силни фигури започват да губят онова, което ги е направило силни. Не защото са се продали, а защото са влезли в машина, която работи по свои правила.

Системата ще използва това разминаване без шум. Всяка стъпка назад ще бъде представяна като „зрялост“. Всеки компромис – като „държавническо поведение“. Всеки отказ от рязък ход – като „отговорност“. И постепенно образът на различния ще бъде преведен на езика на обичайното. Това не е конспирация. Това е механика.

Точно тук се решава дали Радев ще остане политически фактор в дълбокия смисъл на думата, или ще се превърне в още една фигура, която е „преминала през властта“. Разликата не е в намеренията, а в способността да се удържи конфликтът със системата достатъчно дълго, без той да прерасне в институционален хаос или морална капитулация.

И тук идва най-трудният въпрос, който рядко се задава открито: готово ли е самото общество за последиците от промяната, която очаква? Защото реалната промяна не е комфортна. Тя не идва с усещане за стабилност, а с усещане за несигурност. Не идва с бързи победи, а с дълги конфликти. Ако подкрепата за Радев е подкрепа за „спокойна промяна“, тя ще се разпадне при първия сериозен сблъсък с реалността.

В този смисъл системата разчита не само на собствената си устойчивост, но и на умората на обществото. Тя знае, че времето работи за нея, ако срещу нея не бъде противопоставена ясна, последователна и дългосрочна визия за управление, а не просто морално превъзходство.

Точката на необратимост: Радев и цената на различието

Румен Радев може да бъде изборна вълна, може да бъде първа политическа сила и дори може да бъде център на управление. Но истинското изпитание не е дали ще победи на избори, а дали ще издържи сблъсъка с времето – онова бавно, безшумно време, в което системата превръща различните в част от себе си. Ако успее да запази напрежението между очакването и реалността живо, без да го обезсмисли, тогава ще говорим за исторически пробив. Ако не – ще говорим за още един пропуснат шанс, маскиран като стабилност.