Президентът на САЩ Доналд Тръмп в познатия си безапелационен стил заяви, визирайки Копенхаген, но преди всичко Брюксел, по-точно щаба на НАТО, че ще завземе Гренландия “onewayoranother“- по един или друг начин, т.е. по мирен или друг начин. В отговор на това изказване ЕС изпрати военен контингент от 35 войници. Това не бе познатата ни “Армия на Бранкалеоне,“ която да възпре бъдещ американски военен десант, а плах акт на неподчинение, имащ за цел да начертае червена линия върху скалистата почва на Гренландия, между впрочем твърде богата на желязо, мед, графит и прочие редки метали. Ако тя бъде пресечена, много наблюдатели очакват публичното връчване на смъртния акт на военния съюз НАТО. Кое ме кара да мисля така? Премиер-министърът на Канада Марк Карни (политик от най-тежката категория, бивш губернатор на BankofEngland и негласен официален говорител на опонентите на Тръмп в Брюксел и Лондон) си позволи да използва доста недипломатичен за подобни деликатни ситуации език. Той спомена, че Канада също ще изпрати свой военен контингент, но по-важното - спомена възможното прилагане на чл. 5 на НАТО в случай, че териториалната цялост на страна от алианса (без да назовава страната) е заплашена от агресия. Както е известно, според международното право това означава нито по-малко нито повече обявяване на casusbelli. Но обявяването на война на хегемона от самия съюз НАТО, в който САЩ са безусловно най-могъщият член, граничи нека да го кажем политическо коректно – с разширено меланхолно самоубийство, в психиатрията има такъв термин. В стила на Франц Кафка и Йожен Йонеско (бащата на театъра на абсурда), запитан как в така създалата се ситуация ще реагира НАТО, генералният секретар Марк Рюте даде познато и лишено от съдържание обяснение за “колективната сигурност на Арктика - приоритет с оглед враждебните намеренията на Китай, Русия и Северна Корея“. Рюте не отговори на въпроса: как точно ще отговори „колективното“ НАТО, ако „Европейското НАТО“ и “Американското НАТО“ застанат щик срещу щик? На същия въпрос, зададен отново в Давос, Рюте троснато отсече: ”nocomments”, добавяйки - на този въпрос не мога да отговоря публично.
Тази нескрита невъзможност за намиране на смислен отговор, признавайки по този начин неговата незаобиколима амбивалентност, ме върна към един стар виц от 80-те години на миналия век по време на т.нар. възродителен процес: Малкият Хасан (вече Асен) е помолен от учителя по история да издекламира “Опълченците на Шипка“, чийто оригинален текст е изменен по следния начин: “А нашите нападат отдолу, а пък нашите хвърлят ли, хвърлят камъни отгоре“.
В особено деликатни, критични случаи както този с Гренланди наблюдаваме подобен сценарий. За каква колективна сигурност говори Рюте - като тази през 1974 година между Турция и Гърция? Амбивалентността на НАТО, нека така да го наречем, не е от вчера. NATO (NorthAtlanticTreatyOrganisation) като “отбранителен съюз“ и като гарант, защитаващ географски детерминирания Северно Атлантически регион (САЩ, Канада, Западна Европа), отдавна е в миналото. Да си припомним “кръстоносните походи за демокрация“ в Азия, Африка, Балканите, справка военните интервенции в Афганистан, Югославия, Косово, Ирак, Либия, всички те, граничещи с Атлантическия океан….
Но да се върнем на казуса с Гренландия - изпращането на символичен брой 35 войници от Европейското НАТО от Дания, Франция, Германия, Великобритания бе послание до Вашингтон, че в случай на предстоящ американски десант, бъдещето на отбранителния съюз ще бъде накърнено, ако не предрешено, а съдбата на трансатлантическото сътрудничество ще бъде сериозно засегната. Това послание бе намек за сдържане. Въпросът е как точно? С каква военната мощ? Както знаем, днешният европейски политически елит изпразни военните складове (нещо което ентусиазирано направи и България), за да ги даде на режима на Зеленски. С бойния личен състав на Европейското НАТО? Само един пример - в момента английските въоръжени сили са под 20 000 щика. Разбира се, това не е от вчера - да си припомним Бисмарк, който при съобщението, че британските войски са акостирали в Германия издава следната заповед: “Изпратете Берлинската полиция да ги арестува“. Разбира се, втората най-многобройна, а и боеспособна армия в НАТО след американската е турската, но е малко вероятно Ердоган да изпрати турски войници за опазването на териториалната неприкосновеност на Гренландия и то именно от САЩ.
Въпросът е защо все пак се стигна дотук? Според американския журналист Тъкър Карлсън, казусът с Гренландия бележи радикална промяна в политическата култура на най-старата в модерния смисъл на думата демокрация от републикански в имперски модел в традицията на 18 и 19 век, чиято традиция според политическия коментатор и основател на AmericaFirstFoundation, Ник Фуентес, който в на живо ефир избухна, изглежда така: Ще ви убием всички и ще ви вземем петрола!“
САЩ от република, основана на гласувани закони и общоприети принципи, ерозира (с идването на Тръмп, бележката тук е моя) нито повече нито по-малко в империя. Конгресът, Сенатът, съдилищата, твърди Карлсън, стават все повече уязвими, маргинализирани и играят все по-незначителна роля върху политиките на правителството, които днес са концентрирани в ръцете на един почти всемогъщ президент. Макар подобно твърдение да има основание, Карлсън греши.
Всъщност Америка никога не е преставала да бъде империя. Защо казвам това? От самото си създаване Съединените щати се конструират именно чрез териториално разширение за сметка на по-слабите си съседи. Да си припомним, че тринадесетте колонии: Ню Хемпшир, Масачузетс, Роуд Айлънд, Кънектикът, Ню Йорк, Ню Джърси, Пенсилвания, Делауеър, Мериленд, Вирджиния, Северна Каролина, Южна Каролина и Джорджия, които обявяват независимост от Британската империя, всъщност съставляват малка част от огромния континент Америка. Нима вече независимата държава САЩ не побързва да започне завоевателни войни със своите съседи, с Испания, Мексико Англия, Франция. Нима най-големият геноцид, който историята познава срещу коренното население на Америка, не е доказателството, че САЩ винаги завземат земя от онези, които не могат да я защитят.
Да вземем примера с Мексико. Огромната придобита територия днес включва следните щати: Калифорния, Невада, Юта, Аризона, Ню Мексико и части от Колорадо, Уайоминг и Канзас. Кое ни кара да мислим, че този имперски инстинкт е мутирал и закърнял? Как да пренебрегнем очевадния аргумент, че именно чрез завладяване на нови територии САЩ успяват да се превърнат във световна велика сила? Следователно за Вашингтон, истинският въпрос не е дали Гренландия ще бъде подчинена на пряк американски контрол, тоест по един или по друг начин анексирана, а по-скоро кога това ще стане? Днес, благодарение на сегашния (ултра) либерален политически елит в Брюксел Европа не е нито политически, нито икономически още по-малко военен фактор, т.е. Европа доброволно се нареди сред онези “съседи“, които не могат да се съпротивляват. Каква е разликата между Дания днес и примерно Мексико от 19 век? Освен логиката на географията (според Тръмп), че са съседи, другата не по-малко съществена прилика е, че и е двете не са в състояние да се противопоставят на военната мощ на САЩ. Както знаем, според доктрината MAGA (MakeAmericaGreatAgain) “Америка на първо място“ националните интереси на Америка са над и независими от международното право.
И тук стигаме до публичния сблъсъкът в Давос.
Ръкавицата бе хвърлена от Канадския министър-председател Марк Карни, който, без да назовава поименно Тръмп и САЩ, апелира за дистанциране от американската хегемония (този израз бе многократно повторен) чрез колективна съпротива и създаване на нови коалиции “по взаимен общ интерес и общи ценности“. В тази реч имаше и нещо далеч по-радикално – “еретичния“ намек за стопляне на отношението с опонента и контра балансьора на американската хегемония – Китай, който Карни нарече стратегически партньор!
Карни заяви, че светът вече не е същият - световната следвоенна архитектура на сигурност е демонтирана, и по този начин анонсира, че най-вероятно съдбата на Гренландия е вече предрешена. Суверенитетът, крайъгълният камък на следвоенната архитектура на сигурност, гарантиран от чл. 51 на ООН, изглежда принадлежи към същия отминал свят. Шегата или по-скоро подигравката на Тръмп, която той публикува - Северна Америка, която освен САЩ включва Гренландия и забележете - цяла Канада, не бе случайност, нито проява на лош вкус. Шегата би могла да се изтълкува като заявка, че голямата игра тепърва започва - бъдещето на най-голямата по територия след РСФСР страна, която също както Гренландия е съсед и е също като нея е в полезрението на геополитическата визия на Тръмп. Така новите САЩ или по-точно целият континент - Америка, ще бъде равен не само по територия, но и далеч по-важното: равен по ресурси на Русия. Както писах преди година, предстои референдум в най-богатата на въглеводороди провинция на Канада - Алберта. Той е от екзистенциално значение за Канада – това е референдумът за бъдещето на Алберта но и на Канада. Както писах тогава, „Пътят към фрагментацията на Канада бе оповестен. Алберта - 51-ия щат на САЩ?“
Ако Алберта напусне Канада и стане независима, в този нов гео-политически контекст не бива да се забравя Гаргантюанският “териториален апетит“ на САЩ към неговите съседи. Закупуването на Луизиана 1809 г., Флорида 1819 г., Тексас1848 г. и Аляска 1868 г. е доказателство за този апетит.
Въпросът за присъединяването на Алберта (тук не бих изключил и останалите Западни провинции ѝ (Саскачеван, Манитоба и Британска Колумбия) към САЩ на този етап е отворен. Ще последват ли тези провинции съдбата на Луизиана, Флорида и Аляска...?
Китайците имат една особено драматична поговорка: “предстоят ни интересни времена“.
