Непосредствено след 9-ти 1944 г. властта в България се поема от Отечествения фронт (ОФ), образуван през 1942 г. от военно-политическия кръг „Звено“, Българската работническа партия (комунисти), БЗНС „Пладне“ и Българската работническа социалдемократическа партия (БРДСП). Формирано е правителство с министър-председател Кимон Георгиев („Звено“) в следния състав: БРП (к), 4-ма министри – Добри Терпешев, Антон Югов, Минчо Нейчев и Рачо Ангелов; БЗНС (Пладне) – 4-ма (Никола Петков, Асен Павлов, Борис Бумбаров и Ангел Държански), „Звено“ – 4-ма (Кимон Георгиев, Петко Стайнов, Дамян Велчев и Станчо Чолаков), (БРДСП) – 2-ма (Григор Чешмеджиев и Димитър Нейков) и 2-ма независими (проф. Петко Стоянов от не възстановената още Радикална партия и Димо Казасов). Тук ще се концентрираме върху съдбата на личностите, свързани с Никола Петков.
На 26 януари 1945 г. Народното събрание приема Закон за защита на народната власт, съгласно който всеки, който образува и ръководи организация, целяща събарянето на властта на Отечествения фронт се наказва с доживотен затвор или смърт, а който членува в такава организация или възхвалява подривни действия срещу ОФ се наказва със строг тъмничен затвор. Този закон, гласуван от депутатите на всички партии от ОФ, ще се обърне в близко бъдеще срещу редица техни лидери, министри и депутати.
На 16 август 1945 г. Никола Петков, заедно с Борис Бумбаров, Ангел Держански и Асен Павлов подават оставка като министри и след като са изключени от БЗНС“ Пладне“ излизат в опозиция на ОФ и образуват партията БЗНС „Никола Петков“. Срещу самият Никола Петков се повдигат обвинения, че с висши военни е планирал държавен преврат, спрян е вестник „Земеделско знаме“. На 5 юни 1947 г. в Народното събрание между него и Георги Димитров има остър сблъсък, Н. Петков го обвинява, че той, героят от Лайпциг, се бои „от един човек и един вестник“. Петков е арестуван на 5 август и на 16 август е осъден на смърт чрез обесване. Той, вероятно не е очаквал смъртна присъда, не е искал да умре. Обещава му се по-лека присъда ако направи „самопризнание“, и в желанието си да оцелее, моли Касационния съд за помилване, като признава, че политическата му дейност е погрешна и вероятно за да смекчи „вината“, добавя че е била одобрена от Демократическата партия на Никола Мушанов и Народната партия на Атанас Буров, с което утежнява съдбата на лидерите на тези две партии, които по-късно ще бъдат осъдени и ще умрат в затвора през 1951 и съответно 1954 г. Н. Петков пише и до Георги Димитров и Васил Коларов, но съдбата му е решена на най-високо ниво- от самият Сталин, който е наблюдавал процеса, и на 23 септември е обесен. Следват арести и присъди на други негови съратници. Борис Бумбаров е осъден на 20 години затвор през 1949 г., но е помилван през 1956 г. Ангел Държански е интерниран и освободен през 1959г., Асен Павлов,обвинен че под негово влияние в София е създадена военна конспирация, е интерниран, след няколко години освободен и между 1962 и 1972 е член на ПП на БЗНС. Димитър Дичев, ръководител на едно от крилата на БЗНС – БЗНС „Врабча“, присъединил се към опозицията, е арестуван на 31 декември 1947 г. и обвинен в подготовка на въоръжено сваляне на властта, и осъден на доживотен затвор (освободен e на 8 август 1960 г.).
Съдебните процеси срещу съратниците на Никола Петков, както и срещу лидери на други партии приключват до края на 1949г., като почти никой не получава смъртна присъда. Петър Коев, секретар по стопанските въпроси на БЗНС "Никола Петков, обвинен в за съучастие за формиране на тайна военна конспиративна организация с цел “събарянето на държавната власт чрез преврат”, едно тежко престъпление е осъден на 12 г. и шест месеца затвор, но е освободен през 1957г. Минчо Драндаревски, виден съратник на Никола Петков е интерниран и освободен е от „Белене” след близо 5 години, през 1953г.
При положение, че най-видни дейци на БЗНС "Никола Петков", някои с тежки обвинения за заговор с цел сваляне на властта на Отечествения фронт, чрез военен преврат, не са осъдени на смърт, изглежда малко вероятно, цели три години след 1949г. да са издавани и изпълнявани смъртни присъди срещу не толкова изявено провинциални функционери на БЗНС "Никола Петков", още повече, че много от членовете на тази партия, стреснати от процесите, са подали молба да бъдат наново приети в редиците на Отечествения фронт. А и властта вече е обявила, че се е справила със николапетковистките заговорници, така че повече не и е било нужно да инсценира нови процеси с издаване на смъртни присъди. Но тъй като че гоненията срещу не примирили се николапетковисти са продължили и след 1949г., възможно е и да е имало някакви съдебни процеси срещу отделни личности, поне в плевенския регион, откъдето е нейният род. Но ако наистина е имало такива процеси и са издавани смъртни присъди, какъвто логичен извод може да се направи от нейните твърдения за дядо и, и ако наистина Цецка Цачева казва истината за неговата смъртна присъда и екзекуция, бидейки на такъв висш държавен пост като председател на българския парламент и бивш кандидат за президент, тя дължи на обществеността да я докаже с факти и документи: кога, къде и и в резултат на какъв процес е произнесена смъртна присъда над дядо и, в какво е бил той обвинен, на базата на какви архивни документи се опира тя в твърдението си. Ако го докаже, наистина може да и се съчувства, това ще е един трагичен случай в нейното семейство. Не го ли направи обаче, и като се има предвид и невярното и твърдение, че тя за първи път нарушава клетвата дадена на смъртния одър на баща си, да не казва, че комунистите са затрили дядо и, след като тя е разказвала тази история поне още два пъти, ще остане съмнение за умишлена злоупотреба с истината, с цел да породи съчувствие към себе си и към своята, така или иначе оказала се шокиращо неуспешна кандидат президентска кандидатура.
