/Поглед.инфо/ Наскоро в едно от интервютата си известният наш политически анализатор Генчо Стоев спомена нещо, което отдавна е закопано от гробокопачите на съвременната европейска история. Като например фактът, че благодарение на Съветския съюз съществува обединена Германия. Нещо повече, че от всички западноевропейските страни именно Германия постигна върха на благоденствието си в средата на шейсетте и началото на седемдесетте години преди всичко конкурирайки се със съответната опонираща й социалистическа система, използвайки заедно с това всички енергийни и други стокови предимства, които въпросната система чрез специални полулегални организации й предоставяше.

Имам нещо, което си го пазя като скъп спомен от едно мое посещение в Западна Германия. Като преводач ме включиха в делегацията на варненските профсъюзи, която в средата на 80-те трябваше да посети колегите си от побратимения на Варна Хамбург. В програмата беше включено посещение в най-голямата корабостроителница „Блом и Фос“. На входа ни посрещна усмихнат скромно облечен, вече на възраст човек, с традиционната докерска шапка на главата. По вида му веднага решихме, че трябва да е портиерът на фирмата. Поздравихме се с него сърдечно, все пак беше първият представител на немския пролетариат, когото срещнахме. Забързан към нас се приближи елегантно облечен, сравнително млад човек, който се представи за управител на фирмата. Тръгнахме след него и той ни поведе из предприятието. Нашият ръководител на делегацията, до неотдавна бригадир на докерска бригада, преди да го „издигнат“ за председател, оглеждаше всичко с особено любопитство на човек попаднал за първи път в капиталическия свят. Веднага му направи впечатление, че в цеховете на корабостроителния комбинат всички бяха облечени в три цвята работно облекло. Запита и нашият домакин му обясни, че по този начин веднага може да се различи къде работи изпълнителят, къде е майсторът и къде е инженерът. Кимна моят председател и в шепа тегли една майна, видял толкова елементарно и полезно решение. След това ни заведоха в една стая, където ни очакваха двама представителите на техните профсъюзи. Представиха се те и се извиниха, че само те ще присъстват на срещата, защото останалите членове на комитета са на смяна, докато те използват свободното си време. Не само председателя, а и мен ме поучуди това обяснение, защото си знаехме, как се шляеха по цял ден нашите местни профсъюзни босове из предприятията и как никой не ги търсеше за нищо освен за трапезни мероприятия. Председателят запита колегите как се отнасят към капиталиста-собственик на корабостроителницата. Борят ли се за правата си, стачки правят ли, въобще как отстояват интересите си? Чутото той прие като удар право в лицето му. Ние, казаха те, внимаваме фирмата на нашия собственик да оцелее на пазара и затова се стараем да държим за нашите интереси, но без да забравяме, че трябва да опазим и фирмата. Защото, ако тя фалира, ние ще излезем на улицата. Сътрудничим си с него. Тръгне ли да прави реконструкция, ние обявяваме стачка и така той не плаща нищо в трудовата инстанция. После той ни компенсира с договорен процент върху заплатите. Иначе срещу държавната политика всяка събота или неделя ние сме на улицата. Погледна ме председателят и тихо ми рече: „Тия май са си оправили работата, до революция няма да я докарат…“ После управителят ни съобщи, че в кабинета си ни очаква собственикът.

За пръв път влизах в такъв супер луксозен кабинет, всичко в кожа и емайл, в тъмен махагон и портрети в тежки позлатени рамки, вероятно на предците на собственика. Откъм бюрото се изправи пак усмихнат оня, същият „портиер“, който бяхме видели на входа. Оказа се, че той е собственикът на предприятието. Разбра той, че сме се притеснили, седна с нас, почерпи ни и побърза да ни каже, че е много доволен от сътрудничеството с България. В тежко за фирмата време нашето БМФ им беше поръчало цели 5 кораба. Нищо, каза той, че вашите проектанти са ги направили с 25 сантима по-широки от входа на моята корабостроителница, аз ще ги сглобя отвън на брега и пак ще изпълним поръчката. Пак се спогледахме с председателя и се разбрахме без думи какво мислим за нашите пишман проектанти. Следващото обаче, което чухме наистина ни изненада. Знаете ли, каза човекът, аз много научих от вас, проучих всичко как работите там в България. Всичко добро пренесох тук за да мога да направя труда на моите работници по-лек, за да се чувстват те достойно като работници на моята фирма. Погледнете навън и ще видите в двора детския дом, който построих, за да го ползват всички жени, които се грижат за малките си деца, без да трябва да напускат работните си места. Моите работници задължавам всяка година да се възстановяват по 2 седмици на моя сметка в моя санаториум, а после да почиват където искат. За младите им съм подготвил техникум, такива каквито има при вас, там и във фирмата като практиканти да си вземат професията, а после да продължат където желаят. Ако отидат в университет, за там съм определил стипендии по успех при условие, че поне три години ще работят при мен. Както е при вас, нали, приятели, приключи човекът и пак ни се усмихна. Излязохме от корабостроителницата с доста смачкано настроение.

Мислейки за онези впечатлили ни срещи в Хамбург през онези години, няма как да не се съглася с казаното от Генчо Стоев, че Германия успя да изгради мощната си икономика, но го направи освен с подкрепата на САЩ и западните си партньори благодарение и на това, че сътрудничеше активно с нас, страните от социалистическия лагер, и подчертавам, особено с България. Няма нужда да напомням за отношенията на Франц Йозеф Щраус и Тодор Живков, които, ако им бяха дали, можеха да ги развият в доста интересна за европейското развитие посока. Ако се върнем обаче към нашето битие и погледнем как безобразно, престъпно бяха сринати линиите на сътрудничество със страните около Русия, как я докарахме до там, че вече сме ги обявили за наши вечни, по думите на Рюте, врагове, какво има да ни учудва това, което става в момента в западноевропейските страни и преди всичко в Германия. Тя винаги ни е била пример, а сега още повече, когато би трябвало да се замислим и за нашето бъдеще.

Основен въпрос свързан с бъдещето ни е, все така ли ще я караме да търсим врагове около нас, а ако не ги намерим, сами да си ги измисляме. Да трупаме оръжия, все едно няма за какво друго да си харчим парите. Вместо в сътрудничество със съседите ни, в конкурентна борба да докажем отново, че икономиката на Европа и този път ще победи. Мечти, без изгледи скоро да се сбъднат!